казва, че без доказателства не можем да го обвиним — каза Надя.
— Нека не занимаваме баща ти с тези подозрения, Надя, той и без това си има достатъчно грижи. Ние тримата можем да обезвредим Каракауе. Не го изпускайте от очи, деца — помоли ги Омайра Торес и те обещаха да я послушат.
Денят мина без премеждия. Сесар Сантос продължаваше упорито да се опитва да накара радиопредавателя да заработи, но без резултат. Тимоти Брус притежаваше едно радио, което им беше послужило да слушат новините от Манаос през първата част от пътуването, обаче радиовълните не стигаха толкова далеч. Отегчаваха се, защото след като хванаха няколко птици и две риби, нямаше какво друго да правят през останалата част на деня; безполезно беше да ловуват или да ловят повече риба, защото мравки нападаха месото или то се разваляше за няколко часа. Най-накрая Алекс можа да проумее манталитета на индианците, които не трупаха нищо. Редуваха се да поддържат димящ огъня, за да ги забележат в случай, че дойдеха да ги търсят, макар че според Сесар Сантос все още беше прекалено рано за това. Тимоти Брус извади захабено тесте карти и играха на покер, на блекджек и на джин-руми, докато не започна да се здрачава. Не усетиха повече всепроникващата миризма на Звяра.
Надя, Кейт Колд и лекарката отидоха на реката, за да се измият и да направят тоалета си; бяха се уговорили никой да не излиза сам извън лагера. За най-интимните си потребности трите жени отиваха заедно; за останалото всички се редуваха по двойки. Сесар Сантос гледаше да се падне винаги с Омайра Торес, което не беше никак приятно на Тимоти Брус, защото англичанинът също бе привлечен от лекарката. По време на пътуването я снимаше, докато тя отказа повече да му позира; освен това Кейт Колд го бе предупредила да запази филма за Звяра и индианците. Писателката и Каракауе бяха единствените, които не изглеждаха особено впечатлени от младата жена. Кейт измърмори, че вече била много стара, за да се вторачва в едно красиво лице — коментар, който прозвуча на Алекс като израз на ревност, недостойна за толкова интелигентен човек като баба му. Професор Льоблан, който не можеше да се състезава по представителност със Сесар Сантос или по младост с Тимоти Брус, се стараеше да впечатли жената с тежестта на своята известност и не изпускаше случай да й чете на висок глас пасажи от книгата си, където разказваше в детайли за зловещите опасности, които е трябвало да преодолява сред индианците. На нея й бе трудно да си представи плашливия Льоблан само по набедрена препаска, побеждаващ в ръкопашен бой индианци и зверове, ловуващ със стрели и оцеляващ без ничия помощ сред всякакъв вид природни бедствия, както разказваше. Във всеки случай, съперничеството между мъжете от групата за вниманието на Омайра Торес беше създало известно напрежение, което се увеличаваше колкото повече часове минаваха в тревожно очакване на хеликоптерите.
Алекс погледна глезена си: все още го болеше и беше малко подут, но твърдата червена черешка, където го убоде мравката, се беше смалила; компресите с топла вода бяха дали добри резултати. За да се разведри, взе флейтата и започна да свири любимия концерт на майка си, нежна и романтична музика от един европейски композитор, умрял преди повече от век, която обаче отекваше в съзвучие със заобикалящата ги джунгла. Дядо му Джоузеф Колд беше прав: музиката е универсален език. При първите звуци дойде с подскоци Бороба и седна в краката му със сериозността на критик, а малко след това се върна и Надя с лекарката и Кейт Колд. Момичето изчака останалите да се заловят със заниманията си в подготовка на лагера за нощта и скришом даде знак на Алекс да я последва.
— Отново са тук, Ягуар — прошепна на ухото му.
— Индианците…?
— Да, хората от мъглата. Мисля, че идват заради музиката. Недей да вдигаш шум и ме последвай.
Навлязоха няколко метра в гъсталака и по същия начин, както бяха сторили преди, зачакаха притихнали. Колкото и да напрягаше зрението си, не виждаше никого между дърветата: индианците сякаш се разтваряха около него. Изведнъж усети силни длани, които го хванаха за ръцете, и като се обърна, видя, че Надя и той са заобиколени. Индианците не бяха се спрели на известно разстояние като предишния път; сега Алекс можеше да усети сладникавата миризма на техните тела. Отново забеляза, че са ниски на ръст и слаби, но този път се увери, че бяха също и много силни и че в поведението им има нещо жестоко. Нямаше ли право Льоблан, когато твърдеше, че били сурови и жестоки?
— Аиа — поздрави пробно.
Една ръка запуши устата му и преди да започне да си дава сметка за това, което става, се усети вдигнат във въздуха за глезените и подмишниците. Започна да се мята и да рита с крака, но ръцете не го пускаха. Усети, че го удариха по главата — не разбра дали с юмруци или с камък, но му стана ясно, че ще е по-добре да се остави да бъде отведен, в противен случай щяха да го довършат като го зашеметят или като го убият. Помисли си за Надя и дали и нея я бяха отмъкнали със сила. Докато индианците го отнасяха, навлизайки в тъмнината като духове на нощта, му се стори, че чува някъде отдалече да го вика гласът на баба му.
Александър Колд усещаше силни болки в глезена на мястото на ужиленото от огнената мравка, където сега го стискаше ръката на единия от четиримата индианци, които го носеха във въздуха. Неговите похитители се движеха подтичвайки и на всяка крачка тялото на момчето жестоко се разклащаше; чувстваше болка в раменете, сякаш го разглобяваха. Бяха му свалили фланелката и му я бяха омотали около главата, така че да му закрие очите и да му задуши гласа. Едва можеше да диша, и главата му, където го бяха ударили, туптеше, но се успокояваше с това, че не бе загубил съзнание, което означаваше, че воините не го бяха ударили силно и не се опитваха да го убият. Поне засега… Стори му се, че изминаха много дълго разстояние, докато най-накрая спряха и го пуснаха да падне като чувал с картофи. Почти мигновено усети облекчение в мускулите и костите си, макар че глезенът му все още пареше ужасно. Не посмя да си свали фланелката, която покриваше главата му, за да не предизвика нападателите си, но тъй като след известно изчакване нищо не се случи, реши да я махне. Никой не го спря. Когато очите му свикнаха с бледата лунна светлина, се видя посред гората, проснат върху тюфлек от хумус, който покриваше земята. Наоколо, в тесен кръг, усети присъствието на индианците, макар че не можеше да ги види при толкова малко светлина и без очилата си. Сети се за своето войнишко швейцарско ножче и посегна скришом към колана, за да го потърси, но не успя да направи нищо: един здрав юмрук го сграбчи за китката. Тогава чу гласа на Надя и усети слабите ръчички на Бороба в косата си. Извика от болка, защото маймунката бе сложила пръстите си върху цицината, изникнала на главата му след удара.
— Спокойно, Ягуар. Няма да ни навредят — каза момичето.
— Какво стана?
— Уплашиха се, помислиха, че ще се развикаш; заради това трябваше да те отведат насила. Искат само да отидем с тях.
— Къде? Защо? — заекна момчето, опитвайки да седне. Усещаше главата си да кънти като тъпан.
Надя му помогна да се оправи и му даде да пие вода от една кратунка. Очите му бяха вече посвикнали с тъмнината и видя, че индианците го наблюдават отблизо и коментират на висок глас, без страх да бъдат чути или настигнати. Алекс предположи, че останалите от експедицията ще ги търсят, макар че никой не би се осмелил да рискува, отдалечавайки се прекалено много посред нощ. Помисли си, че поне веднъж баба му ще се разтревожи: как би обяснила на сина си Джон, че е загубила внука си в джунглата? Очевидно индианците се бяха отнесли с Надя с повече мекота, защото момичето се движеше доверчиво сред тях. Като се оправи, усети нещо топло да се стича по дясното му слепоочие и да капе на рамото му. Избърса го с пръст и го поднесе до устните си.
— Сцепили са ми главата — прошепна уплашен.
— Представи си, че не те боли, Ягуар, както правят истинските войни — посъветва го Надя.
Момчето реши, че трябва да демонстрира смелост: стана на крака, стараейки се да не личи, че колената му треперят, изпъна се толкова, колкото можа и се удари по гърдите, както беше виждал във филмите за Тарзан, като същевременно нададе един продължителен рев като Кинг Конг. Индианците отстъпиха няколко крачки и слисани извадиха оръжията си. Той повтори ударите по гърдите си и виковете, убеден, че е предизвикал тревога в неприятелските редици, но вместо да се втурнат да бягат уплашени, войните започнаха да се смеят. Надя също се усмихваше, а Бороба подскачаше и показваше зъбите си в истеричен смях. Кикотът ставаше по-силен, някои индианци се стовариха на земята от смях, други лежаха по гръб и вдигаха крака в истинска наслада, трети имитираха момчето, ревейки като Тарзан. Гръмогласният смях продължи доста, докато Алекс, почувствал се съвсем глупаво, също се зарази от него. Най-накрая се
