успокоиха и, бършейки сълзите си, размениха приятелски потупвания.
Един от индианците, който в мрака изглеждаше най-малък, най-стар и се отличаваше с кръглата си корона от пера — единствената украса на голото му тяло, започна дълга реч. Надя улови смисъла, защото знаеше няколко индиански езика, и макар че хората от мъглата имаха свое собствено наречие, много думи бяха сходни. Беше сигурна, че може да общува с тях. От тирадата на човека с короната от пера разбра, че става дума за Рааканариуа — духа на птицата канибал, спомената от Уалимаи, замши, както наричаха чужденците, и за един могъщ шаман. Макар и да не го назова, защото би било много невъзпитано от негова страна да го прави, тя стигна до заключението, че говорят за Уалимаи. Служейки си с думите, които знаеше, и с жестове, момичето посочи издялканата кост, която носеше закачена на врата си — подарък от магьосника. Човекът, който се държеше като вожд, разглежда талисмана в продължение на дълги минути, проявявайки възхита и респект, след това продължи с речта си, но този път обръщайки се към войните, които се приближаваха един по един, за да пипнат амулета.
След това индианците седнаха в кръг и продължиха разговорите, като същевременно раздадоха на всички парчета печено тесто — като хляб без мая. Алекс изведнъж усети, че не беше ял много часове и че е много гладен; получи своята порция от вечерята, без да обръща внимание на прахоляка и без да пита от какво е направена; неговите капризи по отношение на храната бяха останали в историята. След това войните пуснаха да обикаля от ръка на ръка животински мехур с лепкав сок с кисела миризма и вкус на оцет, докато припяваха песен, за да се преборят с призраците, които предизвикват нощните кошмари. Не предложиха от питието на Надя, но бяха така любезни да го разделят с Алекс, който не бе привлечен от миризмата и още по-малко — от идеята да дели един и същи съд с останалите. Спомни си историята, разказана от Сесар Сантос за едно цяло племе, заразено от дръпването от цигарата на един журналист. Последното, което желаеше, беше да предаде своите бактерии на тези индианци, чиято имунна система нямаше да издържи, но Надя го предупреди, че ако не приеме, ще се сметне за обида. Съобщи му, че това е масато — ферментирало питие, направено от сдъвкана маниока и слюнка, което пием само мъжете. Алекс си помисли, че ще повърне след обяснението, но не посмя да откаже.
След удара, получен по главата, и с помощта на масатото момчето без усилие се пренесе на планетата със златния пясък и шестте луни във фосфоресциращото небе, която бе видял в двора на Мауро Кариас. Беше толкова объркан и замаян, че не би могъл да направи нито крачка. За щастие обаче това не се наложи, защото войните също усетиха въздействието на ликьора и скоро се натъркаляха хъркайки по земята. Алекс предположи, че няма да продължат пътя, докато не се появи малко светлина и се успокои със смътната надежда, че баба му ще го намери на разсъмване. Свит на кълбо на земята, без да се сеща за призраците от кошмарите си, за огнените мравки, за тарантулите или за змиите, се предаде на съня. Не се стресна дори когато ужасната миризма на Звяра изпълни въздуха.
Единствените, които бяха трезви и будни, когато се появи Звярът, бяха Надя и Бороба. Маймунката замръзна като вкаменена, а момичето успя да забележи една гигантска фигура на светлината на луната, преди вонята да блокира сетивата й. По-късно щеше да разкаже на своя приятел същото, което беше казал отец Валдомеро: беше същество с човешки форми, изправено, около три метра високо, с могъщи ръце, които свършваха с хищни нокти, изкривени като ятагани, и една малка глава, непропорционална за размерите на тялото. На Надя й се стори, че се движи много забавено, но ако бе пожелал, Звярът би ги изкормил всичките. Зловонието, което разнасяше (или може би абсолютният ужас, който всяваше в жертвите си), парализираше като дрога. Преди да припадне, тя искаше да извика или да избяга, но не успя да помръдне нито един мускул; в моментен проблясък на съзнание видя тялото на войника, разсечено на две половини като труп на животно и можа да си представи ужаса на човека, неговото безсилие и потресаващата му смърт.
Алекс се събуди объркан, опитвайки се да си спомни какво се беше случило, с треперещо тяло от странния ликьор на предишната нощ и сред зловонието, което все още плуваше във въздуха. Видя Надя, седнала с кръстосани крака и с поглед, зареян в нищото, с Бороба, сгушена в скута й. Момчето се примъкна до нея, сдържайки с големи усилия конвулсиите на вътрешностите си.
— Видях го, Ягуар — каза Надя с далечен глас, сякаш беше в транс.
— Кого видя?
— Звяра. Беше тук. Огромен е, някакъв гигант…
Алекс се скри зад папратите, за да изпразни стомаха си, от което се почувства малко облекчен, независимо че смрадта във въздуха го караше отново да усеща гадене. Като се върна, войните бяха готови да продължат своя поход. За първи път успя добре да ги разгледа на утринната светлина. Страховитият им вид съответстваше точно на описанията на Льоблан: бяха голи, с боядисани в червено, черно и зелено тела, с гривни от пера и остригана на кръг коса, обръсната в горната част на черепа като тонзура на свещеник. Носеха лъкове и стрели, вързани на гърбовете и малка кратуна, покрита с парче кожа, която, както каза Надя, съдържала смъртоносното кураре за стрелите и копията. Някои от тях носеха дебели сопи и всички имаха белези по главите, които съответствали на почетни военни отличия: храбростта и силата се мерели по следите от боя с тояги.
Алекс трябваше да помогне на Надя да дойде на себе си, защото ужасът от това, че беше видяла Звяра предната нощ, като че ли я бе вцепенил. Момичето успя да обясни това, което бе видяло и войните я изслушаха с внимание, но не показаха признаци на изненада, както и не коментираха миризмата.
Групата тръгна на поход веднага, подтичвайки в нишка зад вожда, когото Надя реши да нарича Мокарита, тъй като не можеше да го пита за истинското му име. Ако се съдеше по състоянието на кожата му, по зъбите и по деформираните му крака, Мокарита беше много по-стар, отколкото Алекс предположи, когато го видя в мрака, но притежаваше същата сръчност и устойчивост като останалите войни. Един от младите мъже се отличаваше между останалите — беше по-висок и як и, за разлика от другите, бе целият боядисан в черно, с изключение на нещо като червена маска около очите и челото. Крачеше винаги близо до вожда, сякаш беше негов заместник, и наричаше себе си Таама; Надя и Александър научиха впоследствие, че това е неговата почетна длъжност, понеже бил най-добрият ловец на племето.
Макар че пейзажът изглеждаше несменяем и нямаше никакви ориентири, индианците знаеха точно накъде да се насочат. Нито веднъж не се обърнаха да видят дали чуждите деца ги следват: знаеха, че не им оставаше друг изход, в противен случай щяха да се загубят. От време на време на Алекс и Надя им се струваше, че са сами, защото хората от мъглата изчезваха сред растителността, но това впечатление не траеше дълго; така, както се изпаряваха, индианците за миг се появяваха отново, сякаш се упражняваха в изкуството да стават невидими. Алекс реши, че този талант да изчезваш не можеше да се дължи само на боята, с която се маскираха, това беше преди всичко мисловно действие. Как го правеха? Помисли си колко полезен би могъл да бъде в живота трикът с невидимостта и пожела да го научи. В следващите дни щеше да разбере, че не става дума за фокусничество, а за талант, който се постига с много практика и концентрация, както да свириш на флейта.
Бързият ход продължи няколко часа наред; само от време на време спираха при поточетата, за да пият вода. Алекс усещаше глад, но беше благодарен, че поне вече не го боли глезенът, където го бе ухапала мравката. Сесар Сантос му беше разказал, че индианците ядат когато могат — не задължително всеки ден — и организмът им е свикнал да трупа енергия; той обаче бе имал винаги в дома си хладилник, натъпкан с продукти, поне докато майка му беше здрава, и ако някой път се случеше да прескочи едно ядене, усещаше умора. Не можеше да не се усмихне на кардиналната промяна на навиците си. Наред с всичко останало, не си беше мил зъбите, нито бе сменял дрехите си вече няколко дни. Реши да не обръща внимание на празнотата в стомаха, да убие глада с безразличие. На няколко пъти поглеждаше компаса си и видя, че вървяха на североизток. Дали щеше да дойде някой да ги спаси? Как можеше да остави знаци по пътя? Дали ще ги видят от хеликоптера? Не се чувстваше оптимист, истината беше, че положението му се струваше безнадеждно. Изненада се, че Надя не даваше признаци на умора; неговата приятелка изглеждаше изцяло въвлечена в авантюрата.
Четири или пет часа по-късно — невъзможно бе да се отмерва времето на това място — стигнаха до една бистра и дълбока река. Продължиха по брега няколко мили и изведнъж пред очарованите очи на Алекс изникна много висока планина с величествен водопад, който падаше с барабанен грохот, образувайки долу огромен облак от пяна и пръски вода.
— Това е реката, която слиза от небето — каза Таама.
