11
Невидимото селище
Мокарита, вождът с жълтите пера, разреши на групата да си почине малко, преди да започне изкачването на планината. Лицето му беше сякаш от дърво — с кожа, насечена като кора на ствол, спокойно и добродушно.
— Аз не мога да се кача — каза Надя при вида на черната скала, хлъзгава и мокра.
За първи път Алекс я виждаше сломена пред някакво препятствие и й съчувстваше, защото и той бе уплашен, макар че години наред бе катерил планини и скали с баща си. Джон Колд беше един от най- опитните и храбри катерачи на Съединените американски щати, бе участвал в известни експедиции в почти непристъпни места, бяха го викали няколко пъти да спасява пострадали хора по най-високите върхове в Австрия и Чили. Знаеше, че не притежава нито сръчността, нито смелостта на баща си, още по-малко неговия опит; също така не бе виждал толкова стръмна скала като тази, която се издигаше сега пред него. Да се катериш покрай водопада, без въжета и без помощ, беше практически невъзможно.
Надя се доближи до Мокарита и се опита да му обясни с помощта на жестове и с думите, които разменяха, че тя не маже да се изкачи. Вождът беше много ядосан, надаваше викове, размахваше оръжията си и жестикулираше. Другите индианци му подражаваха, заобикаляйки заплашително Надя. Алекс застана до своята приятелка и се опита да успокои войните с жестове, но единственото, което постигна, беше, че Таама хвана Надя за косата и започна да я дърпа, влачейки я към водопада, докато Бороба му нанасяше удари с ръце и пищеше. В порив на вдъхновение — или на отчаяние — момчето свали флейтата от колана си и започна да свири. В този миг индианците спряха като хипнотизирани; Таама пусна Надя и всички заобиколиха Алекс.
Щом духовете малко се поуспокоиха, Алекс започна да убеждава Надя, че с помощта на въже може да й помогне да се изкачи. Повтори й това, което толкова пъти беше чувал от баща си: „Преди да победиш планината, трябва да се научиш да използваш страха.“
— Ужасява ме височината, Ягуар, завива ми се свят. Всеки път, когато се качвам на самолета на баща ми, се поболявам… — охкаше Надя.
— Баща ми казва, че страхът е нещо добро, той е сигналната система на тялото, предупреждава ни за опасността; но понякога опасността е неизбежна и тогава трябва да се преодолее уплахата.
— Не мога!
— Чуй ме, Надя — каза Алекс, като хвана ръцете й и я принуди да го гледа в очите, — дишай дълбоко, успокой се. Ще те науча да използваш страха. Повярвай в себе си и в мен. Ще ти помогна да се качиш, ще го направим заедно, обещавам ти.
Наместо отговор, Надя започна да плаче, сложила глава на рамото на Алекс. Момчето не знаеше какво да прави — никога не беше се озовавал толкова близо до едно момиче. Във фантазиите си беше целувал хиляди пъти Сесилия Бърнс, неговата любов за цял живот, но на практика би хукнал да бяга, ако тя го докоснеше. Сесилия Бърнс беше толкова далеч, че сякаш не съществуваше: не можеше да си спомни лицето й. Ръцете му машинално обгърнаха Надя. Усети, че сърцето му блъска в гърдите като стадо препускащи бизони, но се окопити и си даде сметка за абсурдността на ситуацията. Намираше се насред джунглата, заобиколен от странни, боядисани в червено войни, с едно нещастно разстроено момиче в ръцете си, а той за какво си мислеше? За любов! Успя да реагира, отдалечавайки Надя, за да й каже решително:
— Спри да плачеш и им кажи на тези господа, че ни трябва въже — заповяда й, сочейки индианците. — И си спомни, че талисманът те защитава.
— Уалимаи каза, че ще ме пази от хора, животни и призраци, но не спомена за опасността да падна и да си счупя врата — отвърна Надя.
— Както казва баба ми, трябва да умреш от нещо — успокои я нейният приятел, опитвайки се да се усмихне. И добави: — не ми ли каза, че трябва да се гледа със сърцето? Сега имаш чудесна възможност да го направиш.
Надя се овладя и съобщи на индианците искането на момчето. Когато най-накрая я разбраха, неколцина от тях започнаха да действат и много бързо приготвиха едно въже от сплетени лиани. Като видяха, че Алекс завързва края на въжето за кръста на момичето и че увива останалата част около собствените си гърди, проявиха голямо любопитство. Не можеха да си представят защо чужденците вършат нещо толкова абсурдно: ако единият се подхлъзне, щеше да повлече и другия.
Групата се доближи до водопада, който падаше свободно от повече от петдесет метра височина и се устремяваше надолу във формата на впечатляващ облак от вода, коронована от великолепна многоцветна дъга. Стотици черни птици кръстосваха водопада във всички посоки. Индианците поздравиха реката, която падаше от небето, като размахваха оръжията си и надаваха викове: вече бяха много близо до своите земи. След като се изкачат на високото плато, щяха да се почувстват извън всякаква опасност. Трима от тях се отдалечиха за известно време в гората и се върнаха с някакви топки; когато децата ги разгледаха, се оказа че са от бяла смола — дебела и много лепкава. Като подражаваха на останалите, те натъркаха дланите и краката си с тази паста. При контакта със земята хумусът залепваше за смолата, създавайки неравна подметка. Първите стъпки бяха трудни, но щом стигнаха под пръските на водопада, разбраха ползата от нея: беше все едно че носиш ботуши и ръкавици от залепваща гума.
Заобиколиха езерото, което се образуваше отдолу, и скоро стигнаха, подгизнали, до водопада — една солидна водна завеса, отделена на няколко метра от склона. Грохотът на водата беше толкова силен, че правеше невъзможно общуването; не ставаше и с жестове, тъй като видимостта беше почти нулева — водната пара превръщаше въздуха в бяла пяна. Имаха усещането, че напредват слепешком посред някакъв облак. По заповед на Надя Бороба се беше залепила за тялото на Алекс като голяма топла окосмена кръпка, а тя се движеше отзад, защото беше вързана с въжето; иначе би се отказала. Войните познаваха добре терена и продължаваха бавно, но сигурно, пресмятайки точно къде да стъпят. Децата ги следваха от възможно най-близко разстояние, защото бе достатъчно да се отдалечат на две крачки, за да ги изгубят напълно от погледите си. Алекс предположи, че името на това племе — хора от мъглата — идваше от гъстата мъгла, която се образуваше от разпръскването на падащата вода.
Този и други водопади по Горно Ориноко винаги бяха обезсърчавали чужденците, но индианците ги бяха превърнали в свои съюзници. Знаеха точно къде да стъпят, имаше естествени или издълбани от тях стъпала, които те сигурно бяха ползвали стотици години. Тези врязвалия в планината образуваха една стълба зад водопада, която достигаше до върха. Без да се знае за нейното съществуване и точното й местонахождение, беше невъзможно изкачването по тези гладки, мокри и хлъзгави стени, извисени зад грохота на водопада. Едно подхлъзване — и падането би завършило със сигурна смърт сред трясъка на пяната.
Преди да бъдат заглушени от шума, Алекс успя да инструктира Надя да не гледа надолу, да й каже, че трябва да се съсредоточи и точно да повтаря неговите движения, залавяйки се там, където се хваща той, така както той самият ще подражава на катерещия се пред него Таама. Обясни й също, че първата част е по-трудна поради мъглата, която се образуваше при сблъсъка на водата със земята, и че колкото повече се качваха, сигурно щеше да става по-малко хлъзгаво и щяха виждат по-добре. Надя не се въодушеви от това, защото нейният най-голям проблем не беше видимостта, а това, че й се завиваше свят. Опита се да се абстрахира от височината и от омагьосващия тътен на водопада с мисълта, че смолата по ръцете и краката щеше да й помогне да се задържи върху мократа скала. Въжето, което я свързваше с Алекс, й създаваше някаква сигурност, макар че беше лесно да се досети, че една погрешна стъпка на който и да било от тях ще запрати и двамата в пропастта. Успяваше да следва напътствията на Алекс: да концентрира мисълта си в следващото движение, в точното място, където трябваше да постави крака или ръката си, един след друг, без да бърза и без да губи ритъма. Едва съумяваше да се закрепи и започваше да се премества внимателно, търсейки някоя цепнатина или по-голяма издатина, за да пробва с единия крак, докато намести другия, и така успяваше да изтласка тялото си няколко сантиметра по-нагоре. Цепнатините в планината бяха достатъчно дълбоки за опора, най-голямата опасност възникваше, когато отделяше тялото си — трябваше да се движи долепена за скалата. За миг в главата й проблесна мисълта за Бороба: щом тя беше толкова уплашена, как се чувстваше нещастната маймунка, залепена за Алекс?
Колкото повече се изкачваха, толкова видимостта се подобряваше, но разстоянието между водопада и планината намаляваше. Децата усещаха водата все по-близо до гърбовете си. Точно когато Алекс и Надя се
