питаха как ще продължат изкачването в горната част на водопада, вдлъбнатините в скалата се отклониха надясно. Момчето опипа с пръсти и почувства равна повърхност; след това усети, че го хващат за китката и го теглят нагоре. Набра се с всички сили и се озова в една пещера в скалата, където вече се бяха събрали войните. Дърпайки въжето, изтегли Надя, която падна по очи върху него, вцепенена от усилието и от уплаха. Нещастната Бороба не помръдна, стоеше залепена като плесен на гърба му, замръзнала от ужас. Пред отвора на пещерата падаше плътна водна завеса, която черните птици пресичаха, готови да защитават своите гнезда от нашествениците. Алекс се възхити на невероятното мъжество на първите индианци, които може би в праисторията са дръзнали да достигнат зад водопада, открили са някои вдлъбнатини, издялали са други, намерили са пещерата и са проправили пътя за своите потомци.
Пещерата, дълга и тясна, не даваше възможност да се изправиш, трябваше да се движиш силно наведен или да пълзиш. Слънчевата светлина се процеждаше бяла и млечна през водопада, но едва осветяваше входа; по-навътре беше тъмно. Алекс, който подкрепяше Надя и придържаше Бороба пред гърдите си, видя Таама да идва към него, жестикулирайки и сочейки падащата вода. Не можеше да го чуе, но разбра, че някой се беше подхлъзнал или беше изостанал. Таама му сочеше въжето и най-накрая Алекс разбра, че той искаше въжето, за да слезе и да потърси липсващия човек. Индианецът, колкото и по-гъвкав да бе, беше по-тежък от момчето и нямаше опит при спасяване по високите планини. И Алекс не беше експерт в това, но поне бе придружавал баща си няколко пъти при рисковани мисии, знаеше как да използва въжето и бе чел много по въпроса. Катеренето беше неговата страст, която можеше да се сравни само с любовта му към флейтата. Показа със знаци на индианците, че ще стигне дотам, докъдето позволяваха лианите. Развърза Надя и даде знак на Таама и на останалите да го спуснат в пропастта.
Слизането в бездната, увиснал на едно крехко въже с море от вода, ревяща около него, се стори на Алекс по-лошо от изкачването. Виждаше едва-едва и изобщо не знаеше кой се бе подхлъзнал, нито къде да го търси. Всичко това на практика изглеждаше толкова безразсъдно, колкото и безполезно, защото който и да бе направил грешна стъпка по време на катеренето, долу вече би се превърнал на прах. Какво ли щеше да направи баща му при тези обстоятелства? Джон Колд би помислил първо за жертвата, едва после — за себе си. Джон Колд не би се признал за победен, без да опита да направи всичко. Докато го спускаха, се постара да се взре малко по-далеч от носа си и да диша, но едва успяваше да отвори очи, а и усещаше дробовете си пълни с вода. Люлееше се в пространството, молейки се въжето от лиани да не го предаде.
Изведнъж единият му крак опря в нещо меко и миг след това напипа с пръстите си някакъв човек, който сякаш висеше в нищото. Слисан от бедата, разбра, че това бе вождът Мокарита. Позна го по короната от жълти пера, която все още стоеше здраво на главата му, независимо че нещастният старец се беше заклещил в един дебел корен, който стърчеше от скалата и като по чудо бе спрял падането му. Алекс нямаше за какво да се хване и се опасяваше, че ако се опре на корена, той ще се счупи и Мокарита ще полети в пропастта. Пресметна, че щеше да има една-единствена възможност да го хване и би било добре да го направи прецизно — в противен случай човекът, както беше подгизнал, щеше да му се изплъзне от ръцете като риба.
Александър се засили, залюлявайки се почти напосоки, и се вкопчи с крака и ръце около изтощеното тяло. В пещерата войните почувстваха изпъването и тежестта на въжето и започнаха да теглят внимателно, много бавно, за да избегнат скъсването на лианите от триенето и от ударите при люшкането на Алекс и Мокарита по скалите. Момчето не разбра колко време продължи тази операция — може би само няколко минути, но те му се сториха часове. Най-накрая се почувства уловен от няколко ръце, които го изтеглиха в пещерата. Индианците трябваше да употребят сила, за да го накарат да пусне Мокарита: държеше го прегърнат, с решимостта на пирания.
Вождът намести перата си и се усмихна едва-едва. Струйки кръв се стичаха от носа и устата му, но извън това, изглеждаше невредим. Индианците се показаха много впечатлени от спасяването и възхитени си подаваха от ръка на ръка въжето; никой не се сети да припише спасението на вожда на младия чужденец, по-скоро поздравяваха Таама, че му беше хрумнала тази идея. Изтощен, Алекс се натъжи, че никой не му благодари, дори Надя го пренебрегна. Сгушена с Бороба в един ъгъл, тя дори не си даде сметка за героизма на своя приятел, защото все още се опитваше да се съвземе от изкачването на планината.
Останалата част от пътуването беше по-лесна, защото тунелът излизаше на известно разстояние от водата, на едно място, където беше възможно да се изкачваш с по-малко риск. Служейки си с въжето, индианците изтеглиха Мокарита, тъй като краката му не го държаха, и Надя, защото беше паднала духом, но най-накрая всички се озоваха на върха.
— Не ти ли казах, че талисманът служи също и при опасности от височина? — пошегува се Алекс.
— Със сигурност! — съгласи се убедено Надя.
Пред тях се появи Окото на Света, както хората от мъглата наричаха своята страна. Беше рай от планини и великолепни водопади, безкрайна гора, населена с животни, птици и пеперуди, с благодатен климат и без облаци от комари, които вилнееха из по-ниските земи. В далечината се издигаха странни образувания, подобни на много високи цилиндри от черен гранит и червена пръст. Легнал на земята, без да може да се движи, Мокарита ги посочи с благоговение:
— Това е тепуис, резиденциите на боговете — каза с отслабнал глас.
Алекс веднага ги позна: тези впечатляващи плата бяха същите като великолепните купи, които бе видял, когато се срещна с черния ягуар в двора на Мауро Кариас.
— Това са най-старите и тайнствени планини на земята — каза той.
— Откъде знаеш? Виждал ли си ги друг път? — попита Надя.
— Видях ги в един сън — отвърна Алекс.
Индианският вожд не показваше каква болка изпитва, както прилягаше на един войн от неговия ранг, но му бяха останали много малко сили; на моменти затваряше очи и изглежда губеше съзнание. Алекс не знаеше дали има счупени кости или неизброими вътрешни контузии, но беше ясно, че не може да се изправи на крака. С помощта на Надя като преводач успя да обясни на индианците как да направят една импровизирана носилка от ред дълги пръчки, няколко кръстосани лиани и парче кора от дърво отгоре. Войните, объркани от немощта на стареца, който бе предвождал племето няколко десетилетия, изпълниха инструкциите на Алекс, без да спорят. Двама от тях хванаха краищата на носилката и така продължиха да се придвижват по брега на реката още половин час, водени от Таама, докато Мокарита даде знак да спрат за кратка почивка.
Катеренето по стръмнините на водопада бе продължило няколко часа и всички вече бяха изтощени и изгладнели. Таама и двама други мъже влязоха в гората и след малко се върнаха с няколко птици, един щитоносец и една маймуна, които бяха свалили със стрелите си. Маймуната, все още жива, но парализирана от курарето, беше изпратена на оня свят с един удар с камък по главата за ужас на Бороба, която изтича, за да се скрие под блузата на Надя. Запалиха огън, търкайки два камъка — нещо, което Алекс напразно се беше опитвал да направи, когато беше бойскаут, — и изпекоха улова, набучен на пръчки. Ловецът не вкусваше от место на своята жертва — това бе признак на лошо възпитание и лош късмет; трябваше да чака друг ловец да му предложи от своя улов. Таама беше уловил всички животни, с изключение на щитоносеца, така че вечерята се забави известно време, докато се изпълни строгият протокол за размяна на храната. Когато най-накрая получи своята порция, Алекс я погълна, без да забелязва перата и космите, които бяха полепнали по месото, и то му се стори прелестно.
Оставаха още два часа до залез-слънце, а на високото плато, където растителният свод не бе толкова гъст, дневната светлина се задържаше по-дълго отколкото в низината. След продължителни съветвания с Таама и Мокарита групата отново пое на път.
Тапирауа-тери, селището на хората от мъглата, се появи изведнъж посред гората, сякаш имаше същото свойство като обитателите си да става по желание видимо им невидимо. Беше защитено от група гигантски кестени — най-високите дървета в джунглата. Стволовете на някои от тях бяха с обиколка, по-голяма от десет метра. Куполите им покриваха селището като гигантски чадъри. Тапирауа-тери беше различна от типичното шабоно, което потвърди подозрението на Алекс, че хората от мъглата не бяха като останалите индианци и сигурно имаха много малко контакти с други племена по Амазонка. Селището не се състоеше само от една кръгла колиба с вътрешен двор в центъра, където да живее цялото племе, а от малки жилища, направени от кал, камъни, пръчки и слама, покрити с клони и храсти, така че да се сливат перфектно с
