— Какво искат от нас? — попита Алекс.
— Може би да видят какви сме… — предположи тя.
— Същото искам и аз — каза той.
— Няма да казваме на никого, че сме ги видели, Ягуар.
— Странно е, че не ни нападнаха, а също и че не се доближиха, примамени от подаръците, които закачи баща ти — коментира момчето.
— Смяташ ли, че те са убили войника в лодката? — попита Надя.
— Не знам, но ако са те, защо не ни нападнаха днес?
Тази нощ Алекс отиде да дежури заедно с баба си без страх, защото не усещаше миризмата на Звяра и не се притесняваше от индианците. След странната среща с тях беше убеден, че ако те бяха поискали да ги нападнат, пистолетите нямаше да им бъдат от голяма полза. Как да се прицелиш в тези почти невидими същества? Индианците се разтваряха като сенки в нощта, бяха неми фантоми, които можеха да се нахвърлят върху им и да ги убият в един миг, без те да успеят да си дадат сметка за това. Дълбоко в себе си обаче той беше убеден, че намеренията на хората от мъглата не са такива.
10
Похитени
Следващият ден се нижеше бавен и досаден, с толкова много дъжд, че не успяваха да изсушат дрехите си преди да се излее поредното ведро. Същата нощ по време на тяхната смяна изчезнаха двамата войници и скоро забелязаха, че и лодката я няма. Мъжете, които след смъртта на своя другар живееха в ужас, бяха избягали по реката. Те за малко не се разбунтуваха, когато не им позволиха да се върнат в Санта Мария де ла Ювия с първата лодка; никой не им плащал, за да рискуват живота си, казваха. Сесар Сантос им отговори, че точно за това им се плаща: да не би случайно да не са войници? Решението да избягат можеше да им струва много скъпо, но бяха предпочели да застанат пред военен съд, отколкото да умрат в ръцете на индианците или на Звяра. За останалата част от членовете на експедицията тази лодка представляваше единствената възможност за връщане в цивилизацията; без нея и без радиото се оказаха окончателно изолирани.
— Индианците знаят, че сме тук. Не можем да останем! — изкрещя професор Льоблан.
— Къде искате да отидете, професоре? Ако се преместим, когато дойдат хеликоптерите, няма да ни намерят. От въздуха се вижда само една зелена маса, никога няма да ни открият — обясни Сесар Сантос.
— Не можем ли да следваме коритото на реката и да се опитаме да се върнем в Санта Мария де ла Ювия със собствени сили? — предложи Кейт Колд.
— Невъзможно е да го направим пеша. Има прекалено много препятствия и отклонения — отвърна водачът.
— Вината е ваша, Колд! Трябваше всички да се върнем в Санта Мария де ла Ювия, както предложих аз — добави професорът.
— Много добре, аз съм виновна. Какво ще направите по този повод? — попита писателката.
— Ще ви подведа под отговорност! Ще съсипя кариерата ви!
— Може би аз ще съм тази, която ще съсипе вашата, професоре — отвърна тя, без да й мигне окото.
Сесар Сантос ги прекъсна, казвайки, че вместо да се карат трябва да обединят усилията си и да преценят обстановката: индианците бяха недоверчиви и не проявиха интерес към подаръците, ограничаваха се с това да ги наблюдават, но не ги бяха нападнали.
— Малко ли ви се струва това, което направиха на онзи нещастен войник? — попита саркастично Льоблан.
— Не мисля, че са били индианците, те не се бият по този начин. Ако имаме късмет, това може да е миролюбиво племе — отговори водачът.
— Но ако нямаме късмет, ще ни изядат — изсумтя антропологът.
— Би било идеално, професоре. Така ще можете да изпробвате вашата теория относно жестокостта на индианците — каза Кейт.
— Добре де, стига глупости. Трябва да се вземе някакво решение. Или оставаме, или си тръгваме… — прекъсна ги фотографът Тимоти Брус.
— Минаха почти три дни, откакто тръгна първата лодка. Понеже се движи по течението и Матууе познава пътя, вече би трябвало да са в Санта Мария де ла Ювия. Утре или най-много след два дни ще пристигнат хеликоптерите на капитан Ариосто. Ще летят денем, така че трябва да поддържаме един огън винаги запален, за да видят пушека. Положението е трудно, както казах, но не е отчайващо, много хора знаят къде сме, ще дойдат да ни търсят — увери ги Сесар Сантос.
Надя беше спокойна, прегърнала своята маймунка, сякаш не разбираше значимостта на това, което се случваше. За разлика от нея Алекс стигна до заключението, че никога не се е намирал в такава опасност, дори когато остана увиснал на Ел Капитан — една отвесна скала, по която само най-опитните се осмеляваха да се катерят. Ако не беше завързан с въже за колана на баща си, щеше да се пребие.
Сесар Сантос беше предупредил членовете на експедицията за различните насекоми и животни в джунглата — от тарантули до змии, но беше забравил мравките. Алекс се отказа да използва ботушите си не само защото бяха непрекъснато мокри и миришеха лошо, но и защото му стягаха; вероятно се бяха свили от водата. Независимо че първите дни не си сваляше галошите, които му даде Сесар Сантос, ходилата му се нашариха с мазоли и струпеи.
— Това не е място за нежни крака — беше единственият коментар на баба му, когато й показа кървящите рани по краката си.
Нейното безразличие премина в безпокойство, когато внукът й бе ухапан от огнена мравка. Момчето не можа да сдържи вика си: почувства болка като че ли го горят с пура по глезена. Мравката му остави малък бял белег, който след няколко минути стана червен и се поду като череша. Пристъпите на болката се качваха на тласъци по крака и той не можеше да направи нито крачка повече. Доктор Омайра Торес го предупреди, че отровата ще продължи да действа в продължение на няколко часа и ще трябва да я понася, без да може да облекчи болката, освен с компреси с топла вода.
— Надявам се, че не си алергичен, защото в такъв случай последствията ще бъдат по-тежки — отбеляза лекарката.
Алекс не беше алергичен, но така или иначе, ужилването съсипа голяма част от деня му. Вечерта, когато едва успя да стъпи на крака си и да направи няколко стъпки, Надя му разказа, че докато останалите вършели всекидневната си работа, тя видяла Каракауе да се навърта около кутиите с ваксините. Когато индианецът разбрал, че го е разкрила, толкова силно я стиснал за ръцете, че оставил следи от пръстите си по кожата й и я предупредил, че ако каже и дума по този повод, много скъпо ще си плати за това. Беше сигурна, че този човек ще изпълни заплахите си. Въпреки това Алекс прецени, че не могат да мълчат, трябваше да предупредят лекарката. Надя, която беше също толкова привлечена от лекарката, колкото и баща й и започваше да храни надеждата, че тя може да стане нейна втора майка, желаеше, освен това, да й предаде диалога между Мауро Кариас и капитан Ариосто, който бяха чули в Санта Мария де ла Ювия. Продължаваше да е убедена, че Каракауе е човекът, определен да изпълни зловещите планове на Кариас.
— Все още няма да казваме нищо за това — настоя Алекс.
Изчакаха подходящия момент, когато Каракауе се беше отдалечил, за да лови риба в реката, и разказаха всичко на Омайра Торес. Тя ги изслуша с много внимателно, показвайки признаци на безпокойство за първи път, откакто я познаваха. Дори в най-драматичните моменти на това приключение очарователната жена не губеше присъствие на духа; имаше нерви, здрави като на самурай. И този път не се стресна, но пожела да се запознае с подробностите. Като научи, че Каракауе беше отворил кутиите, но не бе успял да разпечата флаконите, си отдъхна с облекчение.
— Тези ваксини са единствената надежда за живот на индианците. Трябва да ги пазим като съкровище — каза.
— С Алекс бяхме започнали да наблюдаваме Каракауе; смятаме, че той е развалил радиото, но баща ми
