беше дошъл в съзнание и успяваше да изрече отделни думи.
— Трябва да отведем веднага Жоел в Санта Мария Де ла Ювия. Оттам ще могат да го закарат със самолета на Мауро Кариас в болница — реши лекарката.
— Това е ужасна нелепица! Имаме само две лодки. Не можем да изпратим едната обратно — противопостави се професор Льоблан.
— Какво?! Вчера искахте да разполагате с лодката, за да избягате, а сега не искате да я изпратите с моя тежко ранен приятел? — попита Тимоти Брус, който полагаше усилия, за да запази спокойствие.
— Без специални грижи Жоел може да умре — обясни лекарката.
— Не преувеличавайте, драга ми госпожо. Този човек не е толкова зле, само е изплашен. С малко почивка ще се възстанови след няколко дни — каза Льоблан.
— Много благоразумно от ваша страна, професоре — процеди Тимоти Брус, стискайки юмруци.
— Стига, господа! Утре ще решим. Вече е твърде късно за плаване, скоро ще мръкне. Трябва да лагеруваме тук — реши Сесар Сантос.
Доктор Омайра Торес се разпореди да запалят огън близо до ранения, за да го поддържат сух и топъл през нощта, която винаги беше студена. За да му помогне да понесе болките, му сложи морфин, а за да предотврати инфекциите, започна да му дава антибиотици. Смеси няколко лъжици вода и малко сол в една бутилка и нареди на Тимоти Брус да дава на приятеля си с лъжичка от течността, за да избегне обезводняването, тъй като беше очевидно, че няма да може да гълта твърда храна в близките дни. Английският фотограф, който рядко сменяше изражението си на безволев кон, беше истински притеснен и се подчини на разпорежданията й с майчинска загриженост. Дори зле настроеният професор Льоблан трябваше дълбоко в себе си да се съгласи, че присъствието на лекарката в авантюра като тази беше задължително.
Междувременно трима от войниците и Каракауе бяха извлекли тялото на анакондата до брега. Като я премериха, видяха, че е дълга почти шест метра. Професор Льоблан настоя да се снима с анакондата, увита около тялото му по такъв начин, че да не се вижда, че й липсва главата. След това войниците одраха кожата на влечугото и я окачиха на един ствол, за да я изсушат; по този начин можеха да увеличат дължината й с около двадесет процента и туристите щяха да платят добра цена за нея. При това не им се наложи да я носят в града, защото професор Льоблан, след като се убеди, че няма да му я дадат гратис, предложи да я купи там, на място. Кейт Колд прихна да се смее като чу внука си да казва, че със сигурност след няколко седмици антропологът щял да показва на конференциите си анакондата като трофей и да разказва как я е уловил с голи ръце. Така си беше спечелил славата на герой сред студентите по антропология в целия свят, впечатлени от идеята, че убийците имат два пъти повече жени и три пъти повече деца от миролюбивите хора. Теорията на Льоблан за предимствата на всевластния мъжкар, способен да извърши всякакво насилие, за да предаде гените си, привличаше много отегчените студенти, осъдени да живеят опитомени сред цивилизацията.
Войниците потърсиха главата на анакондата в лагуната, но не успяха да я намерят — тя бе потънала в тинята на дъното или течението я беше отнесло. Не се осмеляваха да ровят прекалено много, защото се твърдеше, че тези влечуги винаги се движели по двойки, и никой нямаше желание да се сблъска с друг подобен екземпляр. Доктор Омайра Торес обясни, че индианците, както и кабокло си приписват на змиите лечебна и пророческа сила. Сушаха ги, стриваха ги и използваха праха, за да лекуват туберкулоза, плешивост и заболявания на костите, както и за да им помага при тълкуване на сънищата. Главата на един екземпляр с подобни размери щеше да бъде оценена много високо, увери тя, жалко, че се беше загубила.
Мъжете нарязаха месото на влечугото, осолиха го и се заловиха да го пекат, нанизвайки го на шишове. Алекс, който дотогава беше отказвал да пробва пираруку, мравояд, кълвач, маймуна или тапир, усети внезапно любопитство да опита какво ли е на вкус месото на такава огромна водна змия. Изчисли преди всичко колко щеше да порасне престижът му пред Сесилия Бърнс и приятелите му в Калифорния, когато узнаят, че е вечерял анаконда посред амазонската джунгла. Позира пред кожата на змията с парче от месото й в ръка, настоявайки баба му да остави фотографско свидетелство. Животното, доста овъглено, защото никой от членовете на експедицията не беше добър готвач, се оказа, че има месо като на риба тон, и вкус, напомнящ донякъде на пиле. В сравнение с елена, беше безвкусно, но Алекс реши, че във всеки случай е за предпочитане пред гумените палачинки, които приготвяше баща му. Внезапният спомен за семейството му го разтърси като шамар. Остана с набученото на клечка парче анаконда, загледан замислено в нощта.
— Какво виждаш? — попита го Надя шепнешком.
— Виждам майка ми — каза момчето и от устните му се откъснаха издайнически хлипания.
— Как е?
— Болна, много болна — отговори той.
— Твоята има болно тяло, моята — болна душа.
— Можеш ли да я видиш? — попита Алекс.
— Понякога — каза тя.
— Това е първият път, когато мога да видя някого по този начин — обясни Алекс. — Имах много странно усещане, сякаш виждах майка ми напълно ясно на един екран, без да мога да я докосна или да говоря с нея.
— Всичко е въпрос на практика, Ягуар. Човек може да се научи да вижда със сърцето си. Шаманите като Уалимаи могат също така да пипат и да говорят отдалеч, със сърцето — каза Надя.
9
Хората от мъглата
Същата нощ закачиха хамаците между дърветата и Сесар Сантос определи реда на дежурствата, по два часа всяко, за стоене на пост и за поддържане на огъня. След смъртта на мъжа, станал жертва на стрелата, и нещастния случай с Жоел Гонсалес, останаха десет възрастни и двете деца, тъй като Льоблан не се броеше, за да покрият осемте часа тъмнина. Людовик Льоблан се изживяваше като ръководител на експедицията и като такъв трябваше „да бъде свеж“; без пълноценен сън през нощта, не би се чувствал с бистър ум, за да взима решения, обоснова се той. Останалите се зарадваха, защото всъщност никой не искаше да стои на пост с човек, който ставаше неспокоен при вида на една катеричка. Първата смяна, която обикновено бе най-лесна, защото хората все още бяха нащрек и все още не беше много студено, бе определена за доктор Омайра Торес, един кабокло и Тимоти Брус, който не можеше да се успокои след случилото се с колегата му. Брус и Гонсалес бяха работиш заедно в продължение на много години и се чувстваха като братя. Втората смяна се падна на друг войник, на Алекс и Кейт Колд; третата — на Матууе, Сесар Сантос и дъщеря му Надя. Смяната на зазоряване бе поверена на двама войници и Каракауе.
На всички бе трудно да заспят, защото към стенанията на нещастния Жоел Гонсалес се прибавяше една странна и натрапчива миризма, която сякаш бе просмукала гората. Бяха чували да се говори за зловонието, което, както се твърдеше, било характерно за Звяра. Сесар Сантос обясни, че вероятно са разположили лагера си до някое семейство ирарас — вид невестулка с много симпатична муцунка, но с миризма, подобна на сорилите. Тази интерпретация не успокои никого.
— Вие ми се свят и ми се повръща — каза Алекс пребледнял.
— Ако миризмата не те убие, ще те направи силен — каза Кейт, която единствена беше безразлична към смрадта.
— Ужасно е!
— Да кажем, че е различно. Сетивата са субективни, Александър. Това, което отвращава теб, за друг може да е привлекателно. Току виж Звярът излъчва тази миризма като любовна песен, за да повика своя партньор — каза усмихвайки се баба му.
— Пфу! Мирише на разложен плъх, урина на слон, изгнила храна и…
— С други думи, мирише като чорапите ти — прекъсна го баба му.
Членовете на експедицията продължаваха да имат чувството, че от гъсталака ги наблюдават стотици очи. Така, осветени от потрепващата светлина на огъня и от две петромаксови лампи, се усещаха като изложени на показ. Първата част на нощта, до смяната на Алекс, Кейт и единия от войниците, мина без големи произшествия. Момчето прекара първия час загледано в мрака и отраженията във водата, бдейки
