стопанин — прочутия Джоузеф Колд.
Усещането, че са следени, завладя всички. Без да го споменават, понеже онова, което не се изрича, сякаш не съществува, те дебнеха природата наоколо. Професор Льоблан прекарваше деня с бинокъл в ръка, изучавайки бреговете на реката; напрежението го бе направило още по-неприятен. Единствените, които не се бяха заразили от колективната изнервеност, бяха Кейт Колд и англичанинът Тимоти Брус. Двамата бяха работили много пъти заедно, бяха обиколили половината свят заради пътеписите си, бяха присъствали на различни войни и революции, бяха катерили планини и слизали на морското дъно, така че много малко неща можеха да нарушат съня им. Освен това им харесваше да демонстрират безразличие.
— Не ти ли се струва, че ни наблюдават, Кейт? — попита я внукът й.
— Да.
— Не се ли страхуваш?
— Има различни начини да надмогнеш страха, Александър. Нито един не действа — отвърна тя.
Едва беше произнесла тези думи, когато един от войниците, който пътуваше на нейната лодка, падна безмълвно в краката й. Кейт Колд се надвеси над него, без отначало да разбира какво се е случило, докато не видя нещо като дълъг шип, забит в гърдите на мъжа. Увери се, че е умрял мигновено: бодилът беше минал точно между ребрата и бе пронизал сърцето му. Алекс и Кейт алармираха останалите от екипажа, които не си бяха дали сметка за случилото се — толкова мълчалива бе атаката. Миг по-късно половин дузина огнестрелни оръжия се изпразниха срещу гъсталака. Когато се разпръснаха пукотевицата, барутният дим и глъчката на птиците, които покриха небето, видяха, че в джунглата не бе помръднало нищо. Онези, които изстреляха смъртоносното копие, се спотайваха неподвижни и мълчаливи. С рязко дръпване Сесар Сантос измъкна острието от тялото и всички видяха, че то бе дълго приблизително един фут и бе здраво и гъвкаво като стомана.
Водачът нареди да продължават с пълен ход, защото в тази част реката беше тясна и плавателните съдове бяха лесна мишена за стрелите на нападателите. Не спряха през следващите два часа, докато не прецени, че са в безопасност. Едва тогава успяха да разгледат копието, украсено със странни знаци с червена и черна боя, които никой не успя да разшифрова. Каракауе и Матууе твърдяха, че никога не са ги виждали, че не принадлежат на техните племена, нито на друго, което да им е известно, но смятаха, че всички индианци от областта използват сербатанас5. Доктор Омайра Торес обясни, че дори ако копието не беше уцелило сърцето с такава впечатляваща точност, при всички случаи щеше да убие човека за няколко минути, макар и по по-мъчителен начин, защото върхът му е напоен в кураре — смъртоносна отрова, използвана от индианците, за да ловуват и за да воюват, срещу която не е известна противоотрова.
— Това е недопустимо! Тази стрела можеше да улучи мен! — протестира Льоблан.
— Вярно е — съгласи се Сесар Сантос.
— Вината е ваша! — добави професорът.
— Моя? — попита Сесар Сантос, объркан от необичайния обрат, който приемаше сюжетът.
— Вие сте водачът! Вие сте отговорен за нашата сигурност, затова ви плащаме!
— Не сме на туристическо пътешествие, професоре — отвърна Сесар Сантос.
— Правим обратен завой и веднага се връщаме. Давате ли си сметка каква би била загубата за научния свят, ако нещо се случи на Людовик Льоблан? — възкликна професорът.
Ужасени, членовете на експедицията запазиха мълчание. Никой не знаеше какво да каже, докато не се намеси Кейт Колд.
— Ангажирали са ме, за да напиша статия за Звяра и смятам да го направя с отровни стрели или без тях, професоре. Ако желаете да се върнете, можете да го направите пеша или с плуване, както предпочитате. Ние ще продължим в съответствие с плана — каза тя.
— Дърта нахалница, как се осмелявате да… — изпищя професорът.
— Внимавайте как ми говорите, човече — прекъсна го със смразяващ тон писателката, като го хвана здраво за ризата, парализирайки го с погледа на страховитите си сини очи.
Алекс си помисли, че антропологът ще удари шамар на баба му и се приближи, готов да му попречи, но не стана нужда. Погледът на Кейт Колд успя като с магическа пръчка да успокои духа на сприхавия Льоблан.
— Какво ще правим с тялото на този нещастен човек? — попита лекарката, сочейки трупа.
— Не можем да го вземем, Омайра, нали знаеш, че разлагането при този климат е много бързо. Предполагам, че трябва да го хвърлим в реката… — предложи Сесар Сантос.
— Духът му ще се ядоса и ще ни преследва, за да ни убие — намеси се покрусен индианският водач Матууе.
— Тогава да направим като индианците, когато трябва да отложат една кремация — да го оставим на открито, за да се възползват от останките му птиците и животните — реши Сесар Сантос.
— Няма ли да има церемония, както се полага? — настоя Матууе.
— Нямаме време. Едно подобаващо погребение ще отнеме няколко дни. Освен това този човек беше християнин — обясни Сесар Сантос.
Най-накрая решиха да го увият в брезент и да го сложат върху малка платформа от кората на дънер, която поставиха в короната на едно дърво. Кейт Колд, която не беше религиозна жена, но имаше добра памет и помнеше молитвите от детството си, импровизира кратък християнски ритуал. Тимоти Брус и Жоел Гонсалес филмираха и заснеха тялото и погребението като доказателство за случилото се. Сесар Сантос издялка кръстове по дърветата на брега и отбеляза на картата по най-добрия възможен начин мястото, за да го открие, когато след това се върнат да вземат костите, за да ги предадат на семейството на починалия в Санта Мария де ла Ювия.
От този момент нататък пътуването тръгна все по на зле. Растителността стана още по-гъста и слънчевата светлина стигаше до тях само когато се движеха по средата на реката. Пътуваха така наблъскани и притеснени, че не можеха да спят на плавателните съдове, и независимо от опасността, която представляваха индианците и дивите зверове, се налагаше да нощуват на брега. Сесар Сантос разпределяше хранителните продукти, организираше лова или риболова и определяше дежурствата между мъжете за нощна стража. Изключи от тях професор Льоблан, понеже беше очевидно, че и при най-малкия шум той си изпускаше нервите. Кейт Колд и доктор Омайра Торес настояха те също да участват в охраната, струваше им се обидно да бъдат освободени заради това, че са жени. Тогава двете деца също поискаха да се включат, отчасти понеже се опитваха да шпионират Каракауе. Бяха го видели да слага в торбите си шепи с патрони и да обикаля около радиостанцията, с която от време на време с големи мъки Сесар Сантос успяваше да се свърже с радиста от Санта Мария де ла Ювия, за да съобщи своето местоположение. Растителният купол на джунглата действаше като чадър, осуетявайки преминаването на радиовълните.
— Кое е по-лошото, индианците или Звярът? — попита Алекс шеговито Людовик Льоблан.
— Индианците, младежо. Те са канибали — не само изяждат враговете си, но и мъртвите от собственото си племе — отговори надуто професорът.
— Така ли? Никога не съм чувала за това — отбеляза иронично доктор Омайра Торес.
— Четете книгата ми, госпожице.
— Доктор… — поправи го тя за хиляден път.
— Тези индианци убиват, за да си осигурят жени — увери ги Льоблан.
— Може би вие бихте убили за това, професоре, но не и индианците, защото не им липсват жени, по- скоро са им в излишък — отвърна лекарката.
— Проверил съм го със собствените си очи: нападат други шабонос, за да откраднат момичета.
— Доколкото знам, те не могат да принудят момичетата да останат с тях против волята им. Ако поискат, те си отиват. Когато две шабонос воюват, то е защото едното е направило магия, за да навреди на другото, за отмъщение; или понякога си обявяват церемониални войни, по време на които се удрят с тояги, но не с намерението да убият някого — прекъсна ги Сесар Сантос.
— Бъркате, Сантос. Вижте документалния филм на Людовик Льоблан и ще разберете моята теория — заяви Льоблан.
— Ясно ми е, че сте раздавал мачете и ножове в едно шабоно и сте обещал на индианците да им дадете
