още подаръци, ако играят пред камерите според вашите инструкции… — подхвърли водачът.
— Това е клевета! Според моята теория…
— Други антрополози и журналисти също са идвали по Амазонка със собствените си представи за индианците. Имаше един, който засне документален филм, в който момчетата вървяха облечени като момичета, гримираха се и използваха дезодорант — добави Сесар Сантос.
— Е! Този колега винаги е имал малко странни идеи… — призна професорът.
Водачът показа на Алекс и Надя как да зареждат и да ползват пистолетите. Момичето не прояви голяма сръчност, нито интерес; изглеждаше неспособна да улучи целта и от три крачки разстояние. Алекс обаче беше очарован. Тежестта на пистолета в ръката му създаваше усещане за непобедимост; за първи път разбираше пристрастяването на толкова много хора към оръжията.
— Родителите ми не понасят огнестрелните оръжия. Мисля, че ще припаднат, ако ме видят с това — каза.
— Няма да те видят — увери го баба му, докато го снимаше.
Алекс отстъпи, престори се, че стреля, както правеше, когато беше дете.
— Най-сигурният начин да пропуснеш целта е да се прицелиш и да стреляш прибързано — каза Кейт Колд. — Ако ни нападнат, точно това ще направиш, Александър, но не се тревожи, защото никой няма да те наблюдава. Най-вероятно е, че дотогава всички вече ще сме мъртви.
— Не вярваш, че бих могъл да те защитя, нали?
— Не. Предпочитам да умра убита от индианците край Амазонка, отколкото от старост в Ню Йорк — отговори баба му.
— Уникална си, Кейт — усмихна се момчето.
— Всички сме уникални, Александър — прекъсна го тя.
На третия ден от плаването забелязаха на една малка полянка на брега семейство елени. Животните, свикнали със сигурността на гората, не изглеждаха смутени от присъствието на плавателните съдове. Сесар Сантос заповяда да спрат и уби единия с пушката си, а останалите побягнаха уплашени. Същата вечер пътешествениците щяха да хапнат много добре — еленското месо бе високо ценено, въпреки жилавостта си, и вечерята щеше да се превърне в пиршество след толкова дни на рибна диета. Матууе бе взел със себе си отрова, която индианците от неговото племе хвърляха в реката. Когато отровата попадаше във водата, рибите се парализираха и можеха лесно да се извадят с копие или със завързана за лиана стрела. Отровата не оставяше следи в месото на рибата, нито във водата — останалите риби се съвземаха след няколко минути.
Намираха се на едно спокойно място, където реката образуваше малка лагуна, идеално, за да се отпуснеш за няколко часа, да хапнеш и да възстановиш силите си. Сесар Сантос ги предупреди да внимават, защото водата бе мътна и няколко часа преди това бяха видели каймани, но всички се чувстваха прегрели и жадни. Пазачите дълго бъркаха във водата с прътове и като не откриха следи от каймани, всички решиха да се изкъпят, с изключение на професор Людовик Льоблан, който по никакъв повод не би влязъл в реката. Бороба, маймунката, беше враг на банята, но Надя я караше от време на време да се намокри, за да й махне бълхите. Покатерено на главата на своята стопанка, животинчето надаваше викове на неподправен страх всеки път, когато някоя капка достигаше до него.
Членовете на експедицията цамбуркаха известно време, докато Сесар Сантос и двама от неговите хора разфасоваха елена и палеха огън, за да го изпекат.
Алекс видя как баба му съблече панталоните и блузата си, за да плува по бельо, без всякакъв свян, въпреки че като се намокреше, изглеждаше почти като гола. Опита се да не я гледа, но скоро разбра, че тук, сред природата, толкова далеч от познатия свят, срамът от тялото нямаше място. Беше израснал в близък контакт с майка си и сестрите си и в училище беше свикнал с компанията на другия пол, но напоследък всичко женско го привличаше като някакво далечно и забранено тайнство. Знаеше причината — това бяха хормони, които бушуваха и не го оставяха да мисли на спокойствие. Юношеството е голяма бъркотия — най-лошата между лошите, реши. Би трябвало да измислят апарат с лазерни лъчи, където да влезеш за минута и — пуф! — да излезеш преобразен като възрастен. Носеше бушуващ ураган в себе си: понякога крачеше еуфорично, като цар на света, готов да се бие с голи ръце с лъв; друг път се чувстваше като най-обикновен скапаняк. Откакто започна това пътуване обаче, не се беше сещал за хормоните, нито пък му бе оставало време да се пита дали си струва да се живее — въпрос, който по-рано го връхлиташе най-малко веднъж на ден. Сега сравняваше тялото на баба си — слабо, възлесто, с набръчкана кожа — с меките позлатени извивки на доктор Омайра Торес, която носеше ненатрапчив черен бански, и с все още детската грация на Надя. Помисли си как се променя тялото в различните възрасти и реши, че и трите жени бяха по свой начин еднакво красиви. Изчерви се при тази мисъл. Никога не би предположил, две седмици по-рано, че може да смята за привлекателна собствената си баба. Дали хормоните не разбъркваха и мозъка му?
Един ужасяващ вопъл извади Алекс от тези толкова важни размишления. Викът идваше от устата на Жоел Гонсалес — единия от фотографите, който отчаяно се бореше с нещо в калта до брега. В началото никой не можа да разбере какво става, виждаха само как ръцете на мъжа се размахват във въздуха и как главата му се потапя и отново се показва. Алекс, който участваше в отбора по плуване на своето училище, беше първият, който с две-три загребвания стигна до него. Като се доближи, видя абсолютно ужасен как една змия, дебела колкото издут пожарникарски маркуч, се увива около тялото на фотографа. Алекс хвана Гонсалес за едната ръка и се опита да го извлече към твърдата земя, но тежестта на мъжа и змията бяха прекалено големи за него. Опита се с две ръце да отдели животното, теглейки с всичка сила, но пръстените на влечугото стегнаха още повече неговата жертва. Спомни си ужасяващото преживяване със змията сурукуку, която преди няколко нощи се беше увила около крака му. Това беше хиляди пъти по-лошо. Фотографът вече не се бореше, нито викаше — беше в безсъзнание.
— Татко, татко! Анаконда! — извика Надя, чийто глас се смеси се с виковете на Алекс.
Междувременно Кейт Колд, Тимоти Брус и двама от войниците се бяха приближили и всички заедно се бореха със силната змия, за да я отделят от тялото на нещастния Гонсалес. Цялата тази бъркотията вдигна тинята от дъното на лагуната, преобръщайки тъмната и гъста като шоколад вода. В суматохата не се виждаше какво става — всеки дърпаше нещо и крещеше разпореждания без никакъв резултат. Усилията им изглеждаха безполезни, докато не дойде Сесар Сантос с ножа, с който бе рязал месото на елена. Водачът не посмя да го използва напосоки от страх да не нарани Жоел Гонсалес или някой от другите хора, които се бореха с влечугото; трябваше да изчака момента, когато главата на анакондата се показа за кратко от калта, за да я отреже с точен замах. Водата се обагри с кръв и придоби ръждив цвят. Бяха им необходими още пет минути, за да освободят фотографа, защото стягащите пръстени продължаваха рефлекторно да го притискат.
Изтеглиха Жоел Гонсалес до брега, където той продължи да лежи проснат като мъртъв. Професор Льоблан толкова се беше изплашил, че стреляше напосоки във въздуха от едно защитено място, допринасяйки още повече за бъркотията и всеобщия смут, докато Кейт Колд не му взе пистолета и не го заплаши, за да млъкне. Докато останалите се бореха във водата с анакондата, доктор Омайра Торес се беше покатерила обратно в лодката, за да си вземе куфарчето, и сега беше коленичила до припадналия мъж със спринцовка в ръка. Действаше мълчаливо и спокойно, сякаш нападението на една анаконда беше съвсем нормална случка в живота й. Инжектира адреналин на Гонсалес и щом се увери, че диша, започна да го преглежда.
— Има много счупени кости и е в шок — каза. — Да се надяваме, че дробовете му не са пробити от някоя кост и че не му е счупен вратът. Трябва да го обездвижим.
— Как да направим това? — попита Сесар Сантос.
— Индианците използват кори от дърво, кал и лиани — каза Надя, все още трепереща от това, на което бе станала свидетел.
— Много добре, Надя — окуражи я лекарката.
Водачът даде необходимите нареждания и лекарката, подпомогната от Кейт и Надя, бързо омота ранения от бедрата до врата в парцали, напоени с прясна кал. Сложиха отгоре широки ивици кора и го овързаха. С изсъхването на калта този примитивен пакет, щеше да има същия ефект като един модерен ортопедичен корсет. Жоел Гонсалес, замаян и унесен, все още не си даваше сметка какво се бе случило, но
