природата. Можеше да си на няколко метра от тях, без да предположиш, че тук съществува постройка, създадена от човешка ръка. Алекс разбра, че щом е толкова трудно да се различи селцето, когато си вътре в него, то ще е невъзможно да го забележиш от въздуха, откъдето несъмнено биха се виждали големият кръгъл покрив и разчистеният от растителност двор на едно шабоно. Това вероятно беше обяснението защо хората от мъглата бяха успели да останат напълно изолирани. Надеждата му да бъдат спасени от хеликоптерите на войската или от самолета на Сезар Сантос се изпари.
Селото беше толкова нереално, колкото и индианците. Както не се виждаха колибите, така и всичко останало изглеждаше илюзорно и призрачно. Предметите тук, както и хората, губеха своите ясни очертания и съществуваха в сферата на илюзията. Изниквайки като фантоми сякаш от въздуха, дойдоха жените и децата, за да посрещнат войните. Бяха ниски на ръст, с кожа, по-светла от тази на индианците от долината, с очи с цвят на кехлибар; движеха се с невероятна лекота, плувайки, почти без материална плътност. Цялото им облекло се състоеше от боя по телата им и няколко пера и цветя, закачени на ръцете или забодени зад ушите. Уплашени от вида на двамата чужденци, малките деца започнаха да плачат, а жените се отдръпнаха на известно разстояние, боязливи, въпреки присъствието на техните въоръжени мъже.
— Свали си дрехите, Ягуар — посъветва го Надя, докато се освобождаваше от късите си панталони, фланелката си, включително и от бельото.
Алекс я последва дори без да помисли какво върши. Преди две седмици идеята да се разголи пред публика би го ужасила, но тук това беше съвсем естествено. Излизаше, че е непристойно да ходиш облечен, когато всички останали са голи. Не му се стори странно и това, че вижда тялото на своята приятелка, макар че по-рано би се изчервил, ако някоя от сестрите му се появеше пред него без дрехи. Жените и децата веднага преодоляха страха си и малко по малко започнаха да се приближават. Никога не бяха виждали хора с толкова различна външност, особено американското момче, така бяло на някои места. Алекс усети, че разглеждаха с особено любопитство цветовата разлика между онова, което обикновено прикриваше банският, и останалата част от тялото му, загоряло от слънцето. Търкаха го с пръсти, за да видят дали е боя, и се смееха гръмогласно.
Войните положиха на земята носилката на Мокарита, която веднага бе заобиколена от обитателите на селото. Общуваха шепнешком и с мелодична интонация, имитираща звуците на гората, дъжда и водата, ромоляща по речните камъни — така както говореше Уалимаи. Очарован, Алекс си даде сметка, че успява доста добре да ги разбира — винаги, когато не се напрягаше, като че ли „слушаше със сърцето си“. Според Надя, която притежаваше удивителен усет за езиците, думите не са толкова важни, когато намеренията са ясни.
Доближи се Ииоми, съпругата на Мокарита, която бе дори по-възрастна от него. Останалите й направиха път с уважение и тя коленичи до съпруга си, без да пророни сълза, шепнейки успокоителни думи на ухото му, докато другите жени образуваха полукръг около тях, сериозни и мълчаливи, подкрепящи двойката с близостта си, но без да се намесват.
Много скоро падна нощта и въздухът стана студен. Обикновено в едно шабоно, под големия общ покрив, винаги имаше низ от огнища, запалени за приготвяне на яденето и като източник на топлина, но в Тапирауа-тери огънят беше скрит, както и всичко останало. Малките огнища се палеха само нощем и вътре в колибите, върху каменен олтар, за да не привличат вниманието на евентуалните неприятели или на злите духове. Пушекът излизаше от процепите по покрива, разпръсквайки се във въздуха. В началото Алекс остана с впечатлението, че жилищата са разпилени безразборно между дърветата, но скоро разбра, че те бяха разположени във форма, напомняща окръжност, като едно шабоно, и бяха свързани с тунели или навеси от клони, даващи единен облик на селището. Неговите обитатели можеха да се придвижват, използвайки тази мрежа от скрити пътеки, защитени в случай на нападение и предпазени от дъжда и слънцето.
Индианците се групираха по семейства, но юношите и самотните мъже живееха отделно в едно общо помещение, където имаше хамаци, закачени на колове, и рогозки по пода. Там настаниха Алекс, докато Надя беше отведена в жилището на Мокарита. Индианският вожд се беше оженил по време на пубертета за Ииоми — неговата спътничка за цял живот, но освен нея имаше две млади съпруги и многобройни деца и внуци. Не правеше сметка за поколението, защото в действителност не беше важно кои са бащите: всички деца се отглеждаха заедно, пазени и защитавани от жителите на селото.
Надя се убеди, че сред хората от мъглата бе прието да имаш няколко съпруги или няколко съпрузи — никой не оставаше сам. Ако един мъж умре, неговите деца и съпруги веднага се приютяваха от друг, който можеше да ги защити и да им осигури прехраната. Такъв бе и случаят с Таама, който трябваше да е добър ловец, защото носеше отговорност за няколко съпруги и дузина подрастващи. На свой ред майка, чийто съпруг е лош ловец, можеше да се сдобие и с други съпрузи, за да й помогнат да изхрани децата си. Бащите имаха обичая да обещават за съпруги момичетата, още когато се раждаха, но никое момиче не беше задължено да се омъжи или да бъде заедно с някой мъж против волята си. Злоупотребата с жени и деца беше табу и който го нарушеше, загубваше семейството си и беше осъден да спи сам, защото не го приемаха и в колибата на ергените. Единственото наказание за хората от мъглата беше изолацията: от нищо не се страхуваха толкова, колкото от изключването от общността. По отношение на всичко останало идеята за награда и наказание не съществуваше за тях; децата се учеха, подражавайки на възрастните, защото ако не го правеха, бяха обречени да загинат. Трябваше да се научат да ловуват, да ловят риба, да сеят и да прибират реколтата, да уважават природата и другите хора, да помагат, да поддържат мястото, отредено им в селището. Всеки един се учеше според собствения си ритъм и в съответствие с възможностите си.
Понякога в едно поколение не се раждаха достатъчно момичета, тогава мъжете тръгваха на продължителни екскурзии в търсене на съпруги. Момичетата от селото на свой ред можеха да срещнат съпруг по време на редките случаи, когато посещаваха други райони. Също така се смесваха, приютявайки фамилии от друго племе, изоставени след някоя битка, защото малка група от хора не можеше да оцелее в джунглата. От време на време трябваше да обявяват война на друго шабоно, така войните се закаляваха и се разменяха двойки. Беше много тъжно, когато младите си взимаха сбогом, за да отидат да живеят при друго племе, защото рядко се връщаха да видят семейството си. Хората от мъглата ревностно пазеха тайната на своето село, за да се защитят от нападения и от обичаите на чужденците. Бяха живели така в продължение на хиляди години и не желаеха да се променят.
Вътрешността на колибите беше съвсем оскъдна: хамаци, кратуни, каменни брадви, ножове от зъби или от нокти, различни домашни животни, които принадлежаха на общността и влизаха и излизаха на воля. В спалнята на ергените се съхраняваха лъкове, стрели, тръби за духане и копия. Нямаше нищо излишно — нито предмети на изкуството, само най-необходимото за едното оцеляване — всичко останало осигуряваше природата. Александър Колд не видя нито един метален предмет, който да свидетелства за контакт с външния свят, и си спомни как хората от мъглата не бяха докоснали подаръците, които Сесар Сантос закачи, за да ги примами. И по това те се отличаваха от другите племена в района, които едно след друго отстъпваха пред страстта към стоманата и другото имущество на чужденците.
Когато застудя, Алекс се облече, но продължаваше да трепери. През нощта видя, че неговите другари по жилище спят по двама в хамаците, или скупчени на пода, за да се топлят взаимно, но той идваше от една култура, в която физическият контакт между мъжете не се толерираше; мъжете се докосваха само при сблъсъци на насилие или при най-грубите спортове. Легна сам в един ъгъл, чувствайки се нищожен, по- малък от бълха. Тази малка човешка група в едно незначително селище в джунглата бе невидима сред необятността на астралното пространство. Нейното време на живот беше по-малко от частица от секундата в безкрайността. А може би изобщо не съществуваха, може би човешките същества, планетите и останалата част от Сътворението бяха сънища, илюзии. Усмихна се примирено като си спомни, че няколко дни преди това той все още се смяташе за център на вселената. Беше му студено и бе гладен, предположи, че тази нощ ще е много дълга, но след по-малко от пет минути вече спеше, сякаш го бяха упоиш.
Събуди се сгушен на пода върху една сламена рогозка, притиснат между двама яки войни, които хъркаха и пухтяха в ухото му, както имаше навика да прави кучето му Пончо. Освободи се с усилие от ръцете на индианците и се надигна внимателно, но не стигна далеч, защото напряко на прага се беше проснала една дебела змия, дълга повече от два метра. Остана замръзнал на мястото си, без да смее да направи и крачка, независимо че влечугото не даваше признаци на живот — или беше умряло, или спеше. Скоро индианците се отърсиха от съня и се заеха с дейностите си с голямо спокойствие, прескачайки змията, без да й обръщат
