внимание. Беше една опитомена боа — свивач, чиято мисия се състоеше в това, да премахва плъхове, прилепи, скорпиони и да плаши отровните змии. Заедно с хората от мъглата живееха много домашни животни: маймуни, които растяха с децата, кученца, които жените кърмеха по същия начин, както и децата си, кълвачи, папагали, игуани и дори един немощен жълт ягуар, безобиден като детска играчка. Змиите боа, добре нахранени и общо взето летаргични, бяха оставени на децата, за да си играят с тях. Алекс си помисли колко щастлива би била сестра му Никол сред тази екзотична дресирана фауна.
Голяма част от деня беше посветена на подготовката на празника в чест на завръщането на войните и посещението на двете „бели души“, както нарекоха Надя и Алекс. Всички участваха, с изключение на един мъж, който стоеше седнал в единия край на селището, отделен от останалите. Индианецът извършваше ритуала на пречистването — унокаиму — задължителен, когато е бил убит друг човек. Алекс научи, че унокаиму се състоеше в пълен пост, мълчание и неподвижност в продължение на няколко дни; по този начин духът на мъртвия, който се е измъкнал от ноздрите на трупа, за да се залепи върху гръдната кост на убиеца, малко по малко ще се отдели. Ако убиецът изяде някаква храна, призракът на неговата жертва надебелява и с теглото си в крайна сметка смазва убиеца. Пред неподвижния войн, олицетворяващ унокаиму, имаше голяма бамбукова тръба за духане, изрисувана със странни символи — същите като тези от отровното копие, което прободе сърцето на един от войниците от експедицията по време на пътуването по реката.
Група мъже тръгна на лов и на риболов, водена от Таама, докато няколко жени отидоха да берат царевица и банани в малките градини, скрити в гората, а други се захванаха да мелят маниока. Най-малките деца носеха мравки и други насекоми, за да ги сготвят; големите събираха орехи и плодове, някои се изкачиха с невероятна сръчност на едно от дърветата, за да извадят мед от една пита — единствен източник на захар в джунглата. Още щом започваха да се държат на краката си, децата се учеха да се катерят и можеха да тичат по най-високите клони на дърветата, без да загубят равновесие. Само като ги гледаше увиснали на такава голяма височина, на Надя й се завиваше свят.
Връчиха на Алекс голяма кошница от лико, показаха му как да я закачи на главата си и му посочиха да следва другите младежи на неговата възраст. Дълго се движиха навътре в гората, преминаха реката, като се хващаха за пръчки и лиани, и стигнаха пред стройни палмови дървета, чиито стволове изглеждаха като наежени от остри бодли. Под куполите, на повече от петнадесет метра височина, блестяха гроздове от жълти плодове, подобни на праскови. Младежите усукаха прътове и направиха две здрави кръстачки, обгърнаха дървото с едната и сложиха другата по-нависоко. Един от тях се изкатери по първата кръстачка, избута другата нагоре, стъпи върху нея, протегна ръка, за да вдигне долната, и така, с пъргавината на акробат, стигна до върха. Алекс беше чувал да се говори за този героизъм, но докато не го видя, не можа да повярва, че е възможно да се качиш, без да се нараниш от тези бодли. Отгоре индианецът хвърли плодовете, които останалите прибраха в кошниците. По-късно жените от селото ги смляха, смесени с банани, за да сготвят една много харесвана сред хората от мъглата супа.
Независимо че всички бяха ангажирани с приготовленията, настроението беше спокойно и празнично. Никой не бързаше и остана време да поплуват няколко часа весело в реката. Докато се плискаше с другите младежи, Александър Колд си помисли, че никога светът не му се е струвал така прекрасен и че едва ли някога ще бъде толкова свободен. След дългата баня момичетата от Тапирауа-тери приготвиха растителни бои с различни цветове и украсиха всички членове на племето, включително и бебетата, със заплетени рисунки. Междувременно по-възрастните мъже мелеха и смесваха листа и кори от различни дървета, за да получат йопо — магическия прах за церемониите.
12
Ритуалът на посвещението
Празникът започна вечерта и продължи през цялата нощ. Индианците, боядисани от краката до главата, пяха, танцуваха и ядоха до пресищане. Беше невъзпитано един гостенин да откаже предложената му храна или напитка, така че Алекс и Надя, подражавайки на останалите, си тъпчеха коремите, докато започна да им се повдига, което се смяташе за демонстрация на много добри маниери. Децата тичаха с големи пеперуди и фосфоресциращи бръмбари, завързани на дълги влакна. Жените, украсени със светулки, пера и орхидеи по ушите и клечици, минаващи през устните, започнаха празненството, като се разделиха на две групи, застанаха едни срещу други и започнаха да се надпяват в приятелско състезание. След това поканиха мъжете да танцуват, имитирайки движенията на животните по време на чифтосване през сезона на дъждовете. Най-накрая мъжете се проявиха и самостоятелно: първо се въртяха в кръг и подражаваха на маймуни, ягуари и каймани, след това демонстрираха сила и ловкост, размахвайки оръжията си и правейки ефектни скокове. На Надя и Алекс им се зави свят — бяха зашеметени от спектакъла, от думкането на барабаните, от песните, виковете, и шумовете на заобикалящата ги джунгла.
Мокарита се беше разположил в центъра на селището, където получаваше церемониални поздравления от всички. Макар че отпиваше на малки глътки от масато, не можа да опита яденето. Друг старец, с репутацията на лечител, се яви пред него, покрит с кора от суха кал и смола; върху нея бяха залепени бели пера, които му придаваха вид на странна, току-що родена птица. Лечителят дълго време прави салта и надава викове, за да изплаши демоните, които бяха влезли в тялото на вожда. После засмука различни части от корема и гърдите му, с мимическо изражение на човек, който сякаш вдишва лошите духове и ги изплюва надалеч. Освен това натърка умиращия с мазило от паранари — растение, което се използва по Амазонка, за да лекува рани, въпреки че раните на Мокарита не бяха видими и лекарството не можеше да има ефект. Алекс допусна, че при падането се е разкъсал някой вътрешен орган на вожда, може би черният дроб, защото с всеки изминал час, старецът отслабваше все повече и повече и струйка кръв се стичаше от ъгъла на устните му.
На разсъмване Мокарита повика при себе си Надя и Алекс и с малкото сили, които му бяха останали, им обясни, че те са единствените чужденци, стъпили в Тапирауа-тери от основаването на селището.
— Душите на хората от мъглата и на нашите предци живеят тук. Нааб-ите говорят с лъжи и не познават справедливостта, те могат да омърсят нашите души — каза той.
Били поканени, добави, по указание на големия шаман, който предупредил, че на Надя било отредено да им помогне. Не знаел каква роля играел Алекс в събитията, които щели да настъпят, но като спътник на момичето той също бил добре дошъл в Тапирауа-тери. Александър и Надя разбраха, че се позоваваше на Уалимаи и на неговото предсказание относно Рааканариуа.
— Каква форма приема Рааканариуа? — попита Алекс.
— Много форми. Това е птица кръвопиец. Няма човешки качества, действа като умопомрачена, никога не се знае какво ще направи, винаги е жадна за кръв, ядосва се и наказва — обясни Мокарита.
— Виждали ли сте едни големи птици? — попита Алекс.
— Виждали сме птици, които правят шум и вятър, но те не са ни виждали. Знаем, че не са Рааканариуа, макар и много да си приличат; това са птиците на нааб-ите. Те летят само денем, никога нощем; поради това внимаваме, когато палим огън, за да не може птицата да види пушека. Затова живеем скрити. Затова сме невидимият народ — отговори Мокарита.
— Нааб-ите ще дойдат рано или късно, неизбежно е. Какво ще правят тогава хората от мъглата?
— Моето време в Окото на Света свършва. Вождът, който ще дойде след мен, ще трябва да реши — отвърна Мокарита немощно.
Мокарита умря на разсъмване. Хор от ридания разтърсваше Тапирауа-тери в продължение на часове: никой не можеше да си спомни времената, предхождали този вожд, който бе ръководил племето в продължение на много десетилетия. Короната от жълти пера — символ на неговия авторитет, беше поставена върху един кол, докато бъде посочен неговият приемник; междувременно хората от мъглата свалиха украшенията си и се намазаха с кал, въглен и пепел в знак на траур. Цареше голямо безпокойство, защото смятаха, че смъртта рядко се явява по естествен път, обикновено причината за нея е някой неприятел, който е използвал магия, за да навреди. Начинът да успокоиш духа на мъртвия е да срещнеш неприятеля и да го премахнеш, иначе призракът остава в света и тормози живите. Ако неприятелят беше от друго племе, това можеше да доведе до битка, но ако беше от същото селище, можеше да бъде „убит“ символично с помощта на съответната церемония. Воините, които прекараха нощта, пиейки масато, бяха много възбудени от идеята да победят неприятеля, причинил смъртта на Мокарита. Да го открият и да го
