мъртъв тапир, но те не чуват. Говорят ни за своите богове и не искат да слушат за нашите. Ненаситни са като кайманите. Тези ужасни неща съм видял със собствените си очи и съм ги чул със собствените си уши и съм ги пипнал със собствените си ръце.
— Никога няма да позволим тези демони да стигнат до Окото на Света; ще ги убием с нашите копия и стрели, когато се качват по водопада, както сме правим с всички чужденци, които са се опитвали да направят това по-рано, от времената на дядовците на нашите дядовци — съобщи Таама.
— Но те ще дойдат при всички случаи. Нааб-ите имат птици от шум и вятър, могат да летят над планините. Ще дойдат, защото искат и камъните, и дърветата, и земята — прекъсна го Алекс.
— Положително — потвърди Уалимаи.
— Нааб-ите могат също да убиват и с болести. Много племена са умирали така, но хората от мъглата могат да се спасят — каза Надя.
— Това дете с цвят на мед знае какво говори, трябва да я чуем. Рааканариуа има навик да приема формата на смъртоносни болести — увери Уалимаи.
— Тя по-могъща ли е от Рааканариуа? — попита недоверчиво Таама.
— Аз не, но има друга жена, която е много могъща. Тя притежава ваксините, които могат да ни спасят от епидемиите — каза момичето.
Надя и Алекс прекараха следващия час в опити да убедят индианците, че не всички нааб са зловредни демони, има и някои, които са приятели, като доктор Омайра Торес. Към езиковите ограничения се добавиха културните различия. Как да им обяснят какво представлява една ваксина? Самите те не го разбираха съвсем, така че решиха да казват, че това е една много силна магия.
— Единственото спасение е тази жена да дойде и да ваксинира всички хора от мъглата — заяви Надя. — По този начин дори да дойдат нааб или жадната за кръв Рааканариуа, те няма да успеят да навредят посредством болести.
— Могат да ни заплашат по друг начин. Тогава ще тръгнем на война — заяви Таама.
— Войната срещу нааб-ите не е добра идея… — позволи си да каже Надя.
— Следващият вожд ще трябва да реши — заключи Таама.
Уалимаи се зае да ръководи погребалните ритуали за Мокарита в съответствие с най-древните традиции. Въпреки риска да бъдат забелязани от въздуха, индианците запалиха голям огън, за да кремират тялото, и в продължение на часове ядоха остатъците от вожда, докато жителите на селището оплакваха неговото отпътуване. Уалимаи приготви една чудодейна смес — могъщата аауаска, за да помогне на мъжете от племето да надникнат в дъното на сърцата си. Младите чужденци също бяха поканени, защото трябваше да изпълнят една героична мисия, по-важна от собствения им живот, за което не само се нуждаеха от помощта на боговете, но и самите те трябваше да опознаят силите си. Те не посмяха да откажат, въпреки че вкусът на въпросната смес беше отвратителен и трябваше да направят голямо усилие, за да я преглътнат и да я задържат в стомасите си. Известно време след това не усещаха ефекта, докато изведнъж земята не се разтвори под краката им и небето не се напълни с геометрични фигури и блестящи багри; тогава телата им започнаха да се въртят и да се разтварят, а паниката — да ги завладява до последната им фибра. Точно когато мислеха, че вече са достигнали смъртта, се почувстваха изтласкани с главозамайваща скорост през безчет светлинни камери и след малко вратите на царството на тотемните богове се отвориха, приканвайки ги да влязат вътре.
Алекс усети, че крайниците му се удължават и в тялото му се разлива пареща топлина. Погледна ръцете си и видя, че бяха две лапи, завършващи с остри нокти. Отвори устата си, за да извика, и ужасно ръмжене се надигна от корема му. Видя се преобразен в голяма черна и лъскава котка — великолепния ягуар, който бе срещнал в двора на Мауро Кариас. Животното не беше в него, нито той в животното, по-скоро двамата се сливаха в едно-единствено същество; двамата бяха едновременно и момчето, и звяра. Алекс направи няколко крачки, като се протягаше, пробваше мускулите си и разбра, че притежава лекотата, скоростта и силата на ягуара. Затича се с големи котешки скокове в гората, обладан от свръхестествена енергия. С един отскок се покатери на клона на едно дърво и оттам започна да наблюдава пейзажа със своите очи с цвят на мед, мърдайки бавно черната си опашка във въздуха. Усети се могъщ, страховит, самотен, непобедим, цар на южноамериканската джунгла. Нямаше друго животно, по-свирепо от него.
Надя се издигна в небето и след няколко мига страхът й от височината, който винаги я бе смразявал, изчезна. Нейните силни криле на орлица помръдваха едва-едва; студеният въздух я поддържаше и най- лекото помръдване бе достатъчно, за да смени курса или скоростта, с която се носеше. Летеше на голяма височина, спокойна, невъзмутима, освободена, наблюдаваща без любопитство земята там долу. От височината се виждаха джунглата, плоските върхове на тепуите, много от тях покрити с облаци, сякаш короновани с пяна; виждаше също тънката струйка дим от огнището, където горяха останките на вожда Мокарита. Увиснала във висините, орлицата бе така непобедима, както беше ягуарът на земята: никой не можеше да я достигне. Детето птица направи няколко олимпийски кръга като летеше над Окото на Света и наблюдаваше отгоре живота на индианците. Перушината на главата й настръхна като стотици антенки, улавящи топлината на слънцето, повеите на вятъра, драматичното вълнение от височината. Усети, че тя е закрилницата на тези индианци, орлицата майка на хората от мъглата. Прелетя над селището на Тапирауа- тери и сянката от великолепните й криле покри като длан почти невидимите покриви на малките колиби, скрити в гората. Най-накрая голямата птица се насочи към върха на едно тепуи — най-високата планина, където в гнездото й, изложено на всички ветрове, блестяха три кристални яйца.
В утрото на следващия ден, когато децата се върнаха от света на животните тотеми, всяко от тях разказа преживяното.
— Какво означават тези три яйца? — попита Алекс.
— Не знам, но са много важни. Тези яйца не са мои, Ягуар, но трябва да се сдобия с тях, за да спася хората от мъглата.
— Не разбирам. Какво общо имат тези яйца с индианците?
— Мисля, че имат много общо… — отговори Надя толкова объркана, колкото и той самият.
Когато жаравата от погребалната клада изстина, Ииоми, съпругата на Мокарита, отдели обгорените кости, стри ги с един камък, докато те се превърнаха във фин прашец, и ги смеси с вода и банани, за да направи супа. Кратуната с тази сива течност мина от ръка на ръка и всички, включително и децата, отпиха по глътка. След това погребаха кратуната и името на вожда бе забравено, за да не бъде произнесено вече никога и от никого. Споменът за човека, както и частиците от неговата доблест и мъдрост, които бяха останали в пепелта, преминаха в потомците и в приятелите му. По този начин част от него щеше винаги да пребивава сред живите. На Надя и Алекс също дадоха да пият от костената супа — като един вид кръщение: сега вече те бяха част от племето. Като я поднесе до устните си, момчето си спомни, че беше чел за болестта, причинена от „ядене на мозъка на предшествениците“. Затвори очи и отпи с уважение.
След като погребалната церемония приключи, Уалимаи накара племето да си избере нов вожд. Според традицията само мъжете можеха да се кандидатират, но Уалимаи обясни, че този път трябва да се избира с изключително внимание, защото живееха в много особени времена и се изискваше вожд, способен да разбира тайнствата на други светове, да общува с боговете и да държи на дистанция Рааканариуа. Каза, че е дошло времето на шестте луни в небосвода — време, в което боговете са били принудени да изоставят своето жилище. При споменаването на боговете индианците вдигнаха ръце към главите си и започнаха да се клатят напред-назад, пеейки нещо, което в ушите на Надя и Алекс звучеше като молитва.
— Всички в Тапирауа-тери, включително и децата, трябва да участват в избора на новия вожд — напътстваше племето Уалимаи.
Целия ден се предлагаха и обсъждаха кандидати. На свечеряване Надя и Алекс заспаха изтощени, гладни и отегчени. Американското момче напразно се беше опитало да обясни начина, по който може да се избира чрез гласуване, като в една демокрация, но индианците не знаеха да броят и идеята за гласуването се оказа толкова неразбираема, колкото и тази за ваксините. Те избираха с „видения“.
Младежите бяха събудени от Уалимаи доста време след настъпването на нощта с новината, че най- силното видение било Ииоми, така че вдовицата на Мокарита беше вече провъзгласена за вожд на Тапирауа-тери. За първи път откакто се помнеха, една жена поемаше тази отговорност.
Първото разпореждане на възрастната Ииоми, когато си постави шапката с жълтите пера, която толкова
