унищожат беше въпрос на чест. Никой не се стремеше да замести вожда, защото между тях не съществуваше йерархия, никой не беше по-важен от останалите, просто вождът имаше повече задължения. Мокарита не беше почитан заради неговата позиция на ръководител, а защото бе много възрастен, което означаваше, че има повече опит и знания. Мъжете, пияни и възбудени, можеха всеки момент да станат необуздани.
— Мисля, че е време да повикам Уалимаи — прошепна Надя на Алекс.
Оттегли се в единия край на селото, свали амулета си от врата, и започна да духа в него. Острото грачене на кукумявка, което издаваше издялканата кост, прозвуча странно на това място. Надя си мислеше, че ще е достатъчно да използва талисмана, за да се появи Уалимаи с неговата магическа дарба да изниква от нищото, но колкото и да духаше, шаманът не се яви.
През следващите часове напрежението в селището нарасна. Един от войните нападна Таама и той му отвърна на удара, халосвайки го с тояга по главата, от което онзи остана проснат и окървавен на земята. Трябваше да се намесят няколко мъже, за да разтърват и успокоят разгорещилите се. Най-накрая решиха да уредят конфликта с помощта на йопо — зелен прах, който, както масатото, употребяваха само мъжете. Разпределиха се двама по двама, всяка двойка снабдена с по една дълга тръстика, куха и подострена на върха, с помощта на която си духваха праха един на друг направо в ноздрите. Йопо-то със силата на боздуганен удар нахлуваше чак до мозъка и човекът падаше назад, крещейки от болка; след това започваше да повръща, да подскача, да ръмжи и да получава видения; от ноздрите и устата му през това време течеше зелена слуз. Не беше много приятна гледка, но използваха това, за да се пренесат в света на духовете. Някои мъже се превърнаха в демони, други приеха душата на различни животни, трети предсказваха бъдещето, но на никого не се яви духът на Мокарита, за да посочи своя наследник.
Алекс и Надя подозираха, че този пандемониум6 ще завърши с насилие и предпочитаха да стоят мълчаливо настрана с надеждата, че никой няма да се сети за тях. Нямаха късмет, защото скоро един от войните получи видение, че неприятелят на Мокарита, причинителят на неговата смърт, е чуждестранното момче. Останалите мигом се обединиха, за да накажат предполагаемия убиец на вожда, и грабнали тояги, изникнаха зад гърба на Алекс. Моментът не беше подходящ да се миеш за флейтата като средство за успокояване на духовете; момчето се втурна да бяга като газела. Единствените му предимства бяха отчаянието, което му даваше криле, и фактът, че неговите преследвачи не бяха в най- добрата си форма. Натровени, индианците се спъваха и блъскаха и в бъркотията си нанасяха удари едни на други, докато жените и децата тичаха около тях и ги насърчаваха. Алекс си помисли, че е настъпил часът на неговата смърт и образът на майка му премина като светкавица през съзнанието му, докато тичаше и тичаше из гората.
Американското момче не можеше да се състезава по бързина, нито по ловкост с тези индиански войни, но те бяха дрогирани и падаха един след друг по пътя. Най-накрая, задъхан и изтощен, Алекс успя да се скрие под едно дърво. Когато мислеше, че е вече в безопасност, се усети заобиколен и преди да успее да хукне отново, жените от племето се стовариха върху него. Смееха се, сякаш това, че го бяха хванали, бе някаква дебелашка шега, но го държаха здраво и въпреки ударите и ритниците, които им нанасяше, те с общи усилия го довлякоха обратно в Тапирауа-тери, където го вързаха за едно дърво. Няколко момичета се изредиха да го гъделичкат, други му пъхаха парчета плодове в устата, но независимо от тези жестове на внимание, оставиха въжетата яко стегнати. Междувременно ефектът от йопото започваше да намалява и малко по малко мъжете излизаха от света на своите видения и се завръщаха изтощени към реалността. Щяха да минат много часове обаче, преди да си възвърнат ясното съзнание и силите.
Алекс, печален заради това, че го бяха влачили по земята, и унизен от подигравките на жените, си спомни ужасяващите истории на професор Людовик Льоблан. Ако се потвърдеше неговата теория, щяха да го изядат. И какво щеше да стане с Надя? Чувстваше се отговорен за нея. Помисли си, че както става обикновено във филмите и романите, сега трябва да настъпи моментът, в който се появяват хеликоптерите и го освобождават, и погледна небето без надежда, защото в реалния живот хеликоптерите никога не идваха навреме. Междувременно Надя се беше приближила до дървото, без някой да я спре, защото нито един от войните не можеше да допусне, че едно момиче би посмяло да ги предизвиква. Алекс и Надя си бяха сложили дрехите, когато стана студено предишната нощ, и тъй като хората от мъглата свикнаха да ги гледат облечени, не усетиха нужда да ги свалят. Алекс носеше на колана си, където закачаше флейтата, своя компас и ножчето си, което Надя използва, за да го освободи. Пак във филмите едно-единствено движение би било достатъчно, за да се отреже някакво въже; тя обаче, докато Алекс се потеше от нетърпение, дълго ряза кожените върви, които го придържаха към кола. Децата и някои жени от племето се приближиха, за да видят какво върши, смаяни от нейната дързост, но тя действаше с такава сигурност, размахвайки ножчето пред носовете на любопитните, че никой не се намеси и след десет минути Алекс беше свободен. Двамата приятели започнаха незабележимо да отстъпват, без да смеят да се впуснат в бягство, за да не привлекат вниманието на войните. В този момент изкуството да ставаш невидим щеше да им бъде от голяма полза.
Младите чужденци не стигнаха много далеч, защото Уалимаи осъществи своето появяване в селото. Старият магьосник дойде с колекцията си от торбички, закачени на тоягата му, с късото си копие и топката от кварц, която звънтеше като камбана. В нея имаше парченца, събрани от мястото, където бе паднал един лъч; беше символ на лечителите и шаманите и представляваше мощта на Бащата Слънце. Беше дошъл съпроводен от младо момиче с коса, падаща до кръста като черна пелерина, с изскубани вежди, огърлици от дрънкулки и с лъскави пръчици, пробождащи бузите и носа й. Беше много красива и изглеждаше весела, макар че не проронваше нито дума, просто се усмихваше. Алекс разбра, че тя е съпругата ангел на шамана и тържествуваше, че сега вече може да я види; това означаваше, че нещо в мисленето или в интуицията му се бе открехнало. Така, както го учеше Надя: трябва „да се гледа със сърцето“. Тя му бе разказала, че преди много години, когато Уалимаи все още бил млад, бил принуден да убие момичето, наранявайки я с отровния си нож, за да я освободи от робство. Това не било престъпление, а помощ, която той й оказал, но, така или иначе, нейната душа залепнала за гърдите му. Уалимаи избягал възможно най-навътре в джунглата, отнасяйки душата на девойката, където никой никога не би могъл да я намери. Там изпълнил задължителните ритуали на пречистването, постенето и неподвижността. Въпреки това, по време на пътуването той и жената се влюбили и, след като ритуалът на унокаиму приключил, нейният дух не пожелал да си тръгне и предпочел да остане на този свят заедно с мъжа, когото обикнала. Това се случило преди почти един век и оттогава тя винаги съпровождала Уалимаи, очаквайки момента, в който той щял да полети с нея, превръщайки се също в дух.
Присъствието на Уалимаи уталожи напрежението в Тапирауа-тери и същите войни, които малко преди това бяха готови да убият Алекс, сега се отнасяха приятелски към него. Племето уважаваше големия шаман и се страхуваше от него, защото той притежаваше свръхестествената способност да тълкува знаци. Всички сънуваха и имаха видения, но само малцина избраници като Уалимаи пътешестваха в света на висшите духове, където научаваха значението на виденията и можеха да водят останалите и да променят хода на природните бедствия.
Старецът обясни, че момчето носи душата на черния ягуар — свещеното животно, и че е дошло много отдалеч, за да помогне на хората от мъглата. Обясни, че са настъпили много особени времена — времена, в които границата между този и онзи свят е размита, времена, в които Рааканариуа би могъл да ги погълне всичките. Напомни им за съществуването на нааб-ите, които повечето от тях познаваха само от разказите на своите братя от другите племена в ниските земи. Войните на Тапирауа-тери в продължение на дни бяха шпионирали експедицията от Интернешънъл Джеографик, но никой не беше проумял нито действията, нито обичаите на тези странни чужденци. Уалимаи, който през своя столетен живот бе видял много, им разказа това, което знаеше.
— Нааб-ите са като мъртви, душата им е избягала от гърдите — каза. — Нааб-ите не знаят нищо за нищо, не могат да улучат риба с копие, нито маймуна със стрела, нито да се покатерят на дърво. Не ходят облечени с въздух и светлина като нас, а употребяват гадни дрехи. Не се къпят в реката, не познават правилата на благоприличието и възпитанието, не споделят домовете, храната, синовете или жените си. Костите им са хилави и е достатъчен слаб удар с тояга, за да им счупиш черепа. Убиват животни и не ги ядат, а ги захвърлят да изгният. Откъдето минават, оставят следи от боклук и отрови, включително и във водата. Нааб-ите са толкова луди, че се опитват да задигнат камъните от земята, пясъка от реките и дърветата от горите. Някои искат земята. Казваме им, че джунглата не може да се натовари на гръб като
