години бе носил нейният съпруг, бе да се приготви храната. Нареждането веднага бе изпълнено, защото хората от мъглата втори ден не бяха яж нищо друго, освен глътката супа от кокали. Таама и други ловци взеха оръжията си, навлязоха в джунглата и след няколко часа се върнаха с една мечка мравояд и един елен, които нарязаха и изпекоха върху жаравата. Междувременно жените бяха направили хляб от маниока и супа от банани. Когато всички стомаси бяха заситени, Ииоми покани своя народ да седне в кръг и възвести второто си разпореждане.
— Ще провъзглася други вождове. Един вожд за войната и лова — Таама. Един вожд за умиротворяване на Рааканариуа — момичето с цвят на мед, наречено Орлицата. Един вожд, за да преговаря с нааб-ите и техните птици от шум и вятър — чужденецът, наречен Ягуар. Един вожд, който да посещава боговете — Уалимаи. Един вожд на вождовете — Ииоми.
По този начин мъдрата жена разпредели властта и организира хората от мъглата така, че да посрещнат ужасните времена, които наближаваха. Така Надя и Алекс се озоваха въвлечени в отговорност, за каквато нито един от двамата не се чувстваше подготвен.
Ииоми даде третото си разпореждане там, на място. Каза, че момичето орлица трябва да запази „бялата си душа“, за да застане пред Рааканариуа — единственият начин, по който може да избегне да бъде погълната от птицата канибал, а младият чужденец Ягуар трябваше да се превърне в мъж и да получи оръжията си на войн. Всеки младеж, преди да вземе оръжията си или да помисли за женитба, трябваше да умре като момче и да се роди като мъж. Нямаше време за традиционната церемония, която траеше три дни и обикновено включваше всички юноши от племето, стигнали до пубертета. В случая с Ягуар трябваше да импровизират нещо по-кратко, каза Ииоми, защото младежът ще съпроводи Орлицата в пътуването до, планините на боговете. Хората от мъглата бяха в опасност, само тези двама чужденци можеха да донесат спасението им, и те бяха длъжни да тръгнат час по-скоро.
На Уалимаи и Таама се падна да организират ритуала на посвещаваното на Алекс, в който участваха само възрастните мъже. По-късно момчето разказа на Надя, че ако бил знаел в какво се състои церемонията, може би преживяването щяло да бъде по-малко плашещо. Под ръководството на Ииоми жените му обръснаха темето с един подострен камък — доста болезнен метод, защото на главата му там, където го бяха ударили, когато го отвличаха, имаше една все още незараснала рана. При минаването на бръснарския камък отгоре, раната се отвори, но му сложиха малко кал и не след дълго тя престана да кърви. После жените го боядисаха в черно от краката до главата с паста от восък и въглени. След това трябваше да се раздели със своята спътничка и с Ииоми; жените не можеха да присъстват на церемонията и отидоха да прекарат деня в гората с децата. Нямаше да се върнат в селото до вечерта, когато войните щяха да са го отвели за изпитателния етап на неговото посвещаване.
Таама и групата му изкопаха от речната тиня свещените музикални инструменти, които се използваха само за мъжките церемонии. Те представляваха дебели туби, дълги метър и половина, които при духане издаваха дрезгав и тежък звук, като хъркане на бик. Жените и момчетата, които все още не бяха посветени, не биваше да ги виждат, под заплахата, че може да се разболеят и да умрат по тайнствени причини. Инструментите олицетворяваха мъжката власт в племето, връзката между бащите и синовете. Без тези своеобразни тромпети цялата власт би била в ръцете на жените, които притежаваха свещената способност да имат деца, или както казваха — „да правят хора“.
Ритуалът започна сутринта и щеше да продължи през целия ден и цялата нощ. Дадоха на Алекс да изяде някакви горчиви черници и го оставиха свит на топка на земята, в утробна поза; след това, ръководени от Уалимаи, боядисани и украсени с атрибутите на демоните, се подредиха около него в тесен кръг, като удряха земята с крака и пушеха цигари от трева. От горчивите черници, уплахата и пушека Алекс скоро се почувства доста зле.
Войните танцуваха дълго време, тананикаха около него песни и надуваха тежките свещени тромпети, чиито краища докосваха земята. Звукът отекваше в размътения мозък на момчето. В продължение на часове слуша песните, които повтаряха историята на Бащата Слънце, намиращ се отвъд всекидневното Слънце, осветяващо небето; бил невидим огън, от който произлизало Сътворението; чу за капката кръв, която се отделила от Луната, за да създаде първия човек; пяха за Реката от Мляко, която съдържала всички кълнове на живота, но също и на гниенето и смъртта; тази река водела в царството, където шаманите като Уалимаи се срещали с духовете и с другите свръхестествени същества, за да получат знания и да могат да лекуват. Казаха, че всичко, което съществува, е сън на Майката Земя, че всяка звезда сънува своите обитатели и че всичко, което се случва във вселената, е една илюзия — само сънища, съдържащи се в други сънища. В своето удивление Александър Колд имаше усещането, че тези думи отразяват схващания, които той самият бе предчувствал; тогава престана да разсъждава и се остави на особеното преживяне — да „мисли със сърцето си“.
Минаха часове и момчето изгуби чувство за време, за пространство и за собствената си реалност, потъвайки в някакво състояние на ужас и дълбока умора. В един момент усети, че го вдигат и го карат да върви; едва тогава си даде сметка, че бе настъпила нощта. Насочиха се в процесия към реката, като свиреха на инструментите си и размахваха оръжията си; там го потапяха много пъти във водата, докато започна да си мисли, че ще умре от удавяне. Търкаха го с грапави листа, за да свалят черната боя, а след това посипаха с пипер парещата му кожа.
С оглушителни крясъци го удряха с пръчки по краката, ръцете, гърдите и корема, но без намерение да му навредят; заплашваха го със своите копия, докосвайки го понякога с остриетата им, но без да го наранят. Опитваха се да го изплашат по всякакви възможни начини и успяваха, защото американското момче не разбираше това, което ставаше, и се опасяваше, че всеки момент ръцете на неговите нападатели ще се отплеснат и наистина ще го убият. Искаше му се да се предпази от ударите и блъскането на войните от Тапирауа-тери, но инстинктът му подсказа да не се опитва да избяга, защото това щеше да е безполезно — нямаше къде да се скрие по тези непознати и враждебни места. Това беше сполучливо решение, защото ако се бе опитал да избяга, щеше да се покаже като страхливец — най-непростимият дефект за един воин.
Когато Алекс бе на границата да загуби контрол и да изпадне в истерия, изведнъж си спомни своето тотемно животно. Не беше необходимо да полага особени усилия, за да влезе в тялото на черния ягуар; превръщането стана бързо и лесно: ревът излизащ от гърлото му, беше същият, който по-рано бе изпробвал, познаваше вече ноктите на своите лапи, скокът върху главите на неприятелите му бе нещо съвсем естествено. Индианците отпразнуваха идването на ягуара с потресаваща глъчка и веднага го отведоха в тържествена процесия до едно свещено дърво, където ги чакаше Таама, за да го подложи на последното изпитание.
В джунглата вече съмваше. Бяха уловили хиляди огнени мравки в една тръба, която Таама държеше с помощта на две пръчки, за да се предпази от насекомите; тя бе подобна на цедилка, изплетена от слама, като тези, които ползваха за извличане на циановодородна киселина от маниоката. На Алекс, изтощен след тази дълга и страховита нощ, му бяха необходими няколко мига, за да разбере какво очакват от него. Тогава пое дълбоко въздух през устата, напълвайки дробовете си със студен въздух, повика на помощ храбростта на баща си, катерач на планини, и волята на майка си, която никога не се признаваше за победена, както и силата на своето тотемно животно, след което вкара лявата си ръка до лакътя в тръбата.
Огнените мравки се разхождаха по кожата му в продължение на няколко секунди, преди да го нахапят. Когато го направиха, усещането беше сякаш го горяха с киселина, проникваща до костта. Страховитата болка го зашемети за няколко мига и с помощта на чудовищно усилие на волята си наложи да не измъкне ръката си от цедилката. Спомни си думите на Надя, когато се опитваше да го научи да съжителства с комарите: недей да се пазиш, не ги забелязвай. Беше невъзможно да не забелязва огнените мравки, но след няколко минути на абсолютно отчаяние, в които беше на границата да хукне да бяга, за да скочи в реката, си даде сметка, че може да контролира инстинкта за бягство, да удържи вопъла в гърдите си, да се отвори към страданието без да се съпротивлява, позволявайки му да проникне в него изцяло, до последната фибра на неговото същество и на съзнанието му. И тогава изгарящата болка премина през него като сабя, излезе от гърба му и той успя като по чудо да я понесе. Алекс никога нямаше да може да си обясни онова усещане за мощ, което го завладя по време на изпитанието. Усети се толкова силен и непобедим, както се беше чувствал в образа на черния ягуар, след като отпи от магическата смес на Уалимаи. Това бе възнаграждението му, че е успял да преодолее изпитанието. Разбра, че наистина детството му бе останало назад и че от тази нощ може да се защитава сам.
