— Добре дошъл сред мъжете — каза Таама, изтегляйки ръката на Алекс от цедилката.
Войните отведоха младежа в полусвяст обратно в селището.
13
Свещената планина
Окъпан в пот, унил и пламтящ от треска, Александър Колд, Ягуар, премина през дълъг зелен коридор, пресече един алуминиев праг и видя майка си. Лиза Колд седеше приведена между възглавници в един фотьойл, покрита с чаршаф, в стая, където осветлението изглеждаше бяло като лунна светлина. Беше със синя вълнена шапка върху плешивата си глава и слушалки на ушите, много бледа и изпита, с тъмни сенки около очите. Към една вена под ключицата й беше прикрепена тънка сонда, през която капеше жълта течност от найлонова торбичка. Всяка капка проникваше като огъня на мравките направо в сърцето на неговата майка.
На хиляди мили разстояние, в една болница в Тексас, Лиза Колд получаваше своята химиотерапия. Налагаше си да не мисли за лекарството, което като отрова влизаше във вените й, за да победи по-лошата отрова на нейната болест. За да се разсее, се бе съсредоточила във всеки звук от концерта за флейта, който слушаше — същият, който толкова пъти бе чувала да репетира синът й. В момента, когато Алекс, бълнуващ посред джунглата, бленуваше за нея, Лиза Колд видя сина си съвършено ясно. Видя го прав, на прага на вратата на стаята си, по-висок и заякнал, по-зрял и по-красив, отколкото го помнеше. Лиза го бе викала толкова пъти в мислите си, че не й се стори странно да го види, че пристига. Не се запита как, нито защо бе дошъл; просто беше щастлива, че той е до нея.
— „Алтсано Мександър…“ — прошепна. Протегна ръце и той се приближи и я докосна, коленичи до фотьойла й и сложи главата си на коленете й. Докато Лиза Колд повтаряше името на сина си и го галеше по главата, чу през слушалките, между прозрачните звуци на флейтата, гласа му, който я умоляваше да се бори, да не отстъпва пред смъртта, повтаряйки още и още веднъж: Обичам те, мамо.
Срещата на Александър Колд с майка му може би беше продължила миг или няколко часа — никой от двамата не знаеше това със сигурност. Когато накрая се разделиха, двамата се завърнаха в материалния свят укрепнали. Малко след това Джон Колд влезе в стаята на жена си и се изненада като я видя усмихната, с цвят на бузите си.
— Как се чувстваш, Лиза? — попита загрижено.
— Кажи ми, Джон, защо Алекс дойде да ме види? — отвърна тя.
— Лиза, какво говориш… Александър е в Амазонка с майка ми, не си ли спомняш? — каза тихо мъжът й, изплашен от ефекта, който лекарствата можеха да окажат върху неговата съпруга.
— Да, спомням си, но въпреки това той преди малко беше тук.
— Не може да бъде… — прекъсна я мъжът й.
— Пораснал е, изглежда по-висок и силен, но лявата му ръка е много подута… — разказа му тя, притваряйки очи, за да си почине.
В центъра на Южна Америка, в Окото на Света Александър Колд се събуди от треската. Необходими му бяха няколко минути, за да разпознае загорялото момиче, което се наведе над него, за да му даде вода.
— Вече си мъж, Ягуар — каза Надя, усмихвайки се с облекчение, като видя че се връща към живота.
Уалимаи приготви специален мехлем от билки и намаза с него ръката на Алекс. След няколко часа и треската, и отокът намаляха. Шаманът му обясни, че в джунглата има както отрови, които убиват, без да оставят следи, така има хиляди и хиляди естествени лекове. Момчето му описа болестта на майка си и го попита дали не знае някое растение, което би могло да я излекува.
— Има едно свещено растение, което трябва да се смеси с водата на здравето — отговори шаманът.
— Мога ли да намеря тази вода и това растение?
— Може би да, може би не… Трябва да се мине през много изпитания.
— Ще направя всичко, което е необходимо — възкликна Алекс.
На следващия ден на мястото на всяко ухапване от мравките бе изникнала червена пъпка. Младежът беше контузен, но бе на крака и имаше апетит. Когато разказа всичко, което беше преживял на Надя, тя му отвърна, че момичетата от племето не минават през церемония на посвещаването, защото не се нуждаят от нея; жените знаят, кога са оставили детството зад себе си, понеже тялото им прокървява и така ги предупреждава.
Денят бе от онези, в които Таама и другарите му нямаха късмет с лова и племето разполагаше само с царевица и няколко риби. Алекс реши, че след като преди това е бил в състояние да яде печена анаконда, би могъл да пробва и тази риба, въпреки че тя беше пълна с люспи и кости. С изненада откри, че му хареса много. „Като си помисля, че съм се лишавал от тази великолепна храна повече от петнайсет години!“ — възкликна при втората хапка. Надя го посъветва да се нахрани добре, защото следващия ден щяха да потеглят с Уалимаи на пътешествие в света на духовете, където може би нямаше да има храна за тялото.
— Уалимаи казва, че ще отидем в свещената планина, където живеят боговете — каза Надя.
— Какво ще правим там?
— Ще търсим трите кристални яйца, които се явиха в моето видение. Уалимаи смята, че яйцата ще спасят хората от мъглата.
Тръгнаха на път на разсъмване, с появата на първия лъч светлина на небосклона. Уалимаи крачеше напред, съпроводен от своята красива съпруга — ангел, която вървеше ту до шамана, ту летеше като пеперуда над главата му, все така мълчалива и усмихната. Александър Колд размахваше гордо лък и стрели — новите оръжия, връчени му от Таама в края на ритуала на посвещаването. Надя носеше една кратуна със супа от банани и питки от маниока, които Ииоми им беше дала за из път. Магьосникът не се нуждаеше от провизии, защото, както каза, на неговата възраст не се ядяло много. Не приличаше на останалите: достатъчни му бяха няколко глътки вода и няколко ореха, които смучеше дълго с беззъбите си венци, спеше съвсем малко и когато младите падаха от умора, той все още имаше сили да продължи да се движи.
Тръгнаха през горския гъсталак по височината към най-високия от тепуите — една черна и блестяща купа, като скулптура от обсидиан. Алекс погледна компаса си и видя, че се движат постоянно на изток. Нямаше видима пътечка, но Уалимаи се промъкваше през растителност с удивителна увереност, като се ориентираше между дърветата, долините, хълмовете, реките и водопадите, сякаш носеше в ръката си карта.
С придвижването им напред природата се променяше. Уалимаи посочи пейзажа и каза, че това е царството на Майката на Водите — там наистина имаше невероятно много водопади и бързеи. Гаримпейросите, които търсеха злато и скъпоценни камъни, все още не бяха успели да стигнат дотук, но всичко беше въпрос на време. Миньорите действаха на групи от по четири или пет души, бяха твърде бедни, за да разполагат с транспорт по въздуха, движеха се пеша по терен, пълен с препятствия, или с канута по реките. Независимо от това имаше хора като Мауро Кариас, които познаваха безкрайните богатства на зоната и разполагаха с модерни средства. Единствено новите закони за защита на околната среда и за защита на индианците ги спираха да взривят мините със струи вода под налягане, така че да направят на пух и прах гората и да превърнат околността в блато. Първият закон постоянно се нарушаваше, но вече не беше толкова лесно да се пренебрегва и вторият, защото светът беше насочил погледа си към индианците от Амазонка — последните оцелели от Каменната епоха. Вече не можеха да ги изтребват с куршуми и огън, както бяха правили допреди няколко години, без да предизвикат международна реакция.
Алекс още веднъж си даде сметка за важността на ваксините на доктор Омайра Торес и на репортажа за Интернешънъл Джеографик на неговата баба, който би алармирал и други страни за положението на индианците. Какво означаваха трите кристални яйца, които Надя бе видяла в съня си? Защо трябваше да се предприеме това пътуване с шамана? Струваше му се, че ще е по-полезно да се опитат да се свържат с експедицията, да вземат ваксините и баба му да публикува статията си. Той бе посочен от Ииоми като „вожд за преговори с нааб-ите и техните птици от шум и вятър“, но вместо да изпълни своята мисия, се
