с надеждата да го привлече, но приказното животно изгледа отдалеч с пъстрите си очи посетителите и не обърна внимание на призива на Надя. След това полетя нависоко, леко и елегантно, правейки олимпийска обиколка под пещерния свод със съпругата на Уалимаи на гърба си, сякаш желаеше просто да покаже красотата на своите форми и на фосфоресциращите си люспи. Най-накрая се върна и кацна върху скалата от син кристал, прибра крилете си и зачака с невъзмутимото спокойствие на котка.
Духът на жената се върна при съпруга си и остана там да плува, увиснал във въздуха. Алекс си помисли, как ли би могъл да опише по-късно това, което виждаха очите му сега; какво ли не би дал, за да има фотоапарата на баба си и да остави доказателства, че такова място и такива създания наистина съществуват, че той не се заблуждава в душевния смут на собствените си халюцинации.
Напуснаха очарователната пещера и крилатия дракон с известно съжаление, без да знаят дали някога ще се върнат да ги видят. Алекс все още успяваше да намери рационални обяснения за това, което се случваше, Надя обаче приемаше чудесата без да задава въпроси. Момчето допусна, че тези тепуи, така изолирани от останалата част на планетата, са последните останки от епохата на палеолита, където флората и фауната се бяха запазили недокоснати в продължение на много хиляди години.
Вероятно те се намираха в нещо подобно на Галапагоския остров, където най-старите видове се бяха опазили от мутации или от изчезване. Този дракон може би беше просто една непозната птица. В народните приказки и в митологията на най-различни места се появяваха такива същества. Имаше ги в Китай, където бяха символ на добър късмет, както и в Англия, където служеха, за да се изпитва храбростта на рицари като Свети Георги. Възможно е, реши той, да са били животни, съжителствали с първите човешки същества на планетата, които народното суеверие бе запомнило като гигантски влечуги, бълващи огън от ноздрите си. Драконът от пещерата не бълваше пламъци, а около него се носеше натрапчиво ухание на куртизанка. Не намираше обаче обяснение за съпругата на Уалимаи — тази фея с човешки облик, която го съпровождаше в странното му пътешествие. Е, добре, може би щеше да разбере всичко това по-късно…
Вървяха след Уалимаи по нови и нови тунели, докато светлината от факлата ставаше все по-слаба. Минаваха през други пещери, но никоя не бе така впечатляваща като първата. Видяха и други странни същества: птици с червени пера и четири крила, които ръмжаха като кучета, и едни бели котки с невиждащи очи — те за малко не ги нападнаха, но отстъпиха, когато Надя ги успокои на котешки език. Като минаваха през една наводнена пещера, където газеха до шия във вода и Бороба трябваше да се покачи върху главата на стопанката си, видяха златни риби с криле, които плуваха между краката им, после направиха завой, губейки се в тъмнината на тунелите.
В друга пещера, която отделяше гъста пурпурна мъгла — такава, каквато се появява понякога при залез-слънце, върху оживялата скала растяха непонятни цветя. Уалимаи докосна едно от тях с копието си и между листенцата му мигом се подадоха месести пипала, които се протегнаха, търсейки своята плячка. На един завой по коридорите, на оранжевеещата и мъждукаща светлина на факлата видяха ниша в стената, в която имаше нещо, наподобяващо вкаменено в смолата дете, като онези насекоми, които оставаха уловени в парче кехлибар. Алекс си помисли, че това същество е прекарало в херметичния си гроб времето от зората на човечеството и щеше да остане недокоснато на същото място в продължение на още хиляди години. Как се бе озовало тук? Как бе умряло?
Най-накрая групата премина последната част от огромния лабиринт. Излязоха на открито, където струята бяла светлина ги заслепи за няколко мига. Тогава видяха, че се намират на нещо като балкон — една скална платформа, издадена във вътрешността на куха, подобна на кратер на вулкан планина. Лабиринтът, през който бяха минали, достигаше до дълбините на тепуи, обединявайки външния с приказния свят, затворен в него. Разбраха, че по тунелите са се изкачили на голяма височина. Още по-нагоре се извисяваха вертикалните склонове на планината, обрасли с растителност, губещи се в облаците. Небето не се виждаше, имаше само дебел и бял като памук покрив, през който се процеждаше слънчевата светлина, създавайки особен оптически феномен: шест прозрачни луни плуваха в един небосвод от мляко. Бяха луните, които Алекс бе забелязал в своите видения. Във въздуха летяха никога невиждани птици: някои полупрозрачни и леки като медузи, други — тежки като черни кондори, трети — като дракона, който срещнаха в пещерата.
На няколко метра по-надолу имаше голяма кръгла равнина. От височината, на която се намираха, тя изглеждаше като синьо-зелена градина, обвита в мараня. Водопади, ручеи и рекички се спускаха по склоновете и достигаха до езерата на равнината — толкова симетрични и съвършени, че не изглеждаха естествени. В центъра, блестящ като корона, гордо се издигаше Ел Дорадо. Надя и Алекс потиснаха възклицанията си, заслепени от невероятната пищност на златния град — седалището на боговете.
Уалимаи даде малко време на децата да се съвземат от изненадата и после им посочи изсечените в планината стъпала, спускащи се като серпантина от площадката, на която се намираха, до равнината. Докато слизаха, си дадоха сметка, че флората е също толкова невероятна, колкото и фауната. Растенията, цветята и храстите по склоновете бяха уникални. Топлината и влагата надолу се увеличаваха, растителността ставаше все по-гъста и пищна, дърветата — по-високи и разлистени, цветята — по-ухайни, плодовете — по-сочни. Въпреки невероятната красота, във въздуха не витаеше миролюбие и приветливост, а нещо леко заплашително, напомнящо тайнствения пейзаж на Венера. Природата пулсираше, задъхваше се, сякаш растеше пред очите им, дебнеше. Видяха жълти и прозрачни като топази мухи, сини бръмбари с рогца, големи и толкова шарени охлюви, че отдалеч приличаха на цветя, екзотични раирани гущери, гризачи с остри извити кучешки зъби, катерички без козина, които подскачаха като голи гномчета между клоните.
Когато слязоха в равнината и се доближиха до Ел Дорадо, пътешествениците разбраха, че това не беше град, а още по-малко беше от злато. Представляваше серия от естествени образувания с геометрични форми, подобни на кристалите, които бяха в пещерите. Златният цвят се дължеше на слюдата — минерал без голяма стойност, и пирита, наричан удачно „златото на глупците“. Алекс леко се усмихна, мислейки си, че ако конкистадорите и толкова други авантюристи бяха успели да преодолеят невероятните препятствия по пътя, за да стигнат до Ел Дорадо, щяха да се завърнат по-бедни, отколкото бяха тръгнали.
14
Зверовете
Няколко минути по-късно Алекс и Надя видяха Звяра. Беше на 200 метра от тях и се бе насочил към града. Приличаше на гигантска човекомаймуна, висок повече от три метра, изправен на лапите си, с могъщи ръце, които се спускаха до земята и главичка с меланхолично лице, прекалено малка за размерите на тялото му. Беше покрит с груба като тел козина и имаше по три дълги, извити, остри като ножове нокътя на всяка ръка. Движеше се с такава невероятна мудност, сякаш изобщо не помръдваше. Надя веднага позна Звяра, защото го беше виждала и преди. Парализирани от ужас и изненада, стояха неподвижни, изучавайки съществото, което беше пред тях. Напомняше им познато животно, но не се сещаха кое точно.
— Прилича на ленивец — каза шепнешком накрая Надя.
И тогава Алекс си спомни, че беше виждал в зоологическата градина на Сан Франциско едно животно, подобно на маймуна или на мечка, което живееше по дърветата и се движеше също така бавно като Звяра, откъдето идваше и името му — мързеливец или ленивец. Беше безобидно същество, защото му липсваше бързина, за да напада, за да избяга или за да се защитава и имаше малко врагове: дебелата му кожа и киселото месо не бяха привлекателно ястие дори и за най-лакомите сред месоядните.
— А миризмата? Звяра, който видях, имаше страховита миризма — каза Надя, без да повишава глас.
— Тази не е толкова силна, или най-малкото не можем да я усетим оттук… — каза Алекс. — Трябва да има някаква жлеза, като сорилите, и да разпръсква нарочно миризма, за да се защитава или за да зашеметява жертвите си.
Шепотът на децата достигна до слуха на Звяра, който се обърна много бавно, за да види какво става. Надя и Алекс отстъпиха, но Уалимаи се приближи съвършено спокойно, сякаш имитираше смразяващата апатия на съществото, последван на крачка разстояние от своята съпруга — дух. Шаманът беше дребен мъж, на височина стигаше до бедрото на Звяра, който се издигаше като кула пред стареца. Съпругата му и той паднаха на колене на земята, прострени пред това невероятно същество, и тогава децата чуха ясно
