Рааканариуа, посещението в ниските земи, пристигането на чужденците и избирането на Ииоми за вожд на вождовете. Започна един много бавен разговор между магьосника и съществата, който Надя и Алекс разбраха без затруднение, защото имаха време да размишляват и да се съветват след всяка дума. Така научиха, че векове наред хората от мъглата са знаели местонахождението на златния град и са пазили ревностно тайната, предпазвайки боговете от външния свят, а в същото време тези необикновени същества са съхранявали всяка дума от историята на племето. Имало моменти на големи сътресения, в които изолираната екологична система на тепуи понасяла тежки трусове и растителността не достигала, за да задоволи нуждите на видовете, които населявали тези места. В такива времена индианците носели „пожертвования“: царевица, картофи, маниока, плодове, орехи. Поставяли своите дарове близо до тепуи, без да влизат в тайния лабиринт, и изпращали пратеник да съобщи на боговете. Даровете включвали яйца, риби и уловени от индианците животни; с течение на времето вегетарианският режим на Зверовете се променил.
Александър Колд си помисли, че ако тези антични създания със забавен интелект имаха потребност да обожествяват някого, техните богове сигурно щяха да са невидимите индианци от Тапирауа-тери — единствените човешки същества, които те познаваха. За тях индианците бяха вълшебници: движеха се бързо, можеха лесно да се размножават, притежаваха оръжия и инструменти, бяха господари на огъня и на широкия външен свят, бяха всемогъщи. Но гигантските ленивци все още не бяха достигнали онзи етап от еволюцията, в който се съзерцава самата смърт като такава, и не се нуждаеха от богове. Тяхното извънредно дълго съществувание протичаше в един изцяло материален план.
Паметта на Зверовете съдържаше цялата информация, която пратениците на хората им бяха предоставили — те бяха живи архиви. Индианците не познаваха писмеността, но тяхната история не изчезваше, защото ленивците никога не забравяха. Чрез търпеливо разпитване, изискващо много време, от тях можеше да се извлече миналото на племето още от първата епоха — отпреди двайсет хиляди години. Шаманите като Уалимаи ги посещаваха, за да ги държат в течение на това, което се случваше посредством епичните поеми, рецитирали за миналата и за настоящата история на племето. Пратениците умираха и ги заместваха други, но всяка дума от тези поеми оставаше съхранена в мозъците на Зверовете.
Племето беше достигнало вътрешността на тепуи само два пъти от началото на историята; и в двата случая го бе правило, за да избяга от могъщ неприятел. Първият път, преди четиристотин години, когато хората от мъглата трябвало да се крият в продължение на няколко седмици от поделение испански войници, които успели да стигнат до Окото на Света. Когато воините видели, че чужденците убиват отдалеч с едни пръчки от пушек и шум, без никакво усилие разбрали, че техните оръжия са безполезни срещу онези на неприятеля. Тогава разглобили своите колиби, закопали оскъдното си имущество, затрупали остатъците от селището със земя и клони, покрили следите си и се оттеглили с жените и децата в свещената тепуи. Там били покровителствани от боговете, докато чужденците измрели един по един. Войниците търсели Ел Дорадо, били заслепени от алчност и се избивали един друг. Онези, които останали живи, били избити от Зверовете и от индианските воини. Само един оцелял и по някакъв начин успял да се върне и да се присъедини към сънародниците си. Прекарал остатъка от живота си полудял, завързан за един стълб в приют в Навара, бълнувайки непрекъснато за митични гиганти и град от чисто злато. Легендата се запазила по страниците на хрониките на испанската империя, подхранвайки фантазията на авантюристите до ден- днешен. Вторият път бил преди три години, когато големите птици от шум и вятър на нааб-ите кацнали в Окото на Света. Хората от мъглата отново се скрили, докато чужденците не си заминали разочаровани, че не са намерили мините, които търсели. Независимо от това, индианците, предупредени от виденията на Уалимаи, се готвеха за тяхното завръщане. Този път нямаше да минат четиристотин години преди нааб-ите отново да дръзнат да пристъпят във високите земи, защото сега можеха да летят. Тогава Зверовете решили да излязат и да ги убият, без да подозират, че като тях има милиони други. Свикнали с малкия брой на своя вид, те смятаха че могат да избият неприятелите един по един.
Алекс и Надя слушаха Зверовете да разказват своята история и си направиха много изводи.
— Заради това не е имало убити индианци, а само чужденци — уточни Алекс смаян.
— А отец Валдомеро? — напомни му Надя.
— Отец Валдомеро е живял с индианците. Сигурно Звярът е разпознал миризмата му и затова не го е нападнал.
— А аз? И мен не ме нападна онази нощ… — добави тя.
— Движехме се с индианците. Ако Звярът ни беше видял, когато бяхме с експедицията, щяхме да сме мъртви като войника.
— Доколкото разбирам, Зверовете са излезли, за да накажат чужденците — обобщи Надя.
— Точно така, но постигнаха обратния резултат. Виждаш какво се случи: привлякоха вниманието върху индианците и върху Окото на Света. Аз нямаше да съм тук, ако моята баба не беше наета от едно списание, за да открие Звяра — каза Алекс.
Вечерта се спусна, а после и нощта, без участниците в съвета да стигнат до някакво съгласие. Алекс попита колко богове са излезли от планината и Уалимаи каза, че двама, което не беше достоверно — можеха също така и да са половин дузина. Момчето успя да обясни на Зверовете, Че тяхната единствена надежда за спасение е да останат в тепуи, а за индианците — да установят контакт с цивилизацията по контролиран начин. Контактът беше неизбежен, каза, рано или късно хеликоптерите щяха да се приземят отново в Окото на Света и този път нааб-ите щяха да дойдат, за да останат. Има някои нааб, които желаят да победят хората от мъглата и да си присвоят Окото на Света. Беше много трудно да се обясни това, защото нито Зверовете, нито Уалимаи разбираха как някой може да си присвои земята. Алекс каза, че има и други нааб, които искат да спасят индианците, и че със сигурност ще направят всичко възможно, за да запазят и боговете, защото те са последните останали от своя вид на планетата. Напомни на шамана, че той бе посочен от Ииоми като вожд, който ще води преговори с нааб, и поиска разрешение и помощ, за да изпълни своята мисия.
— Не вярваме, че нааб-ите са по-могъщи от боговете — каза Уалимаи.
— Понякога са. Нито боговете, нито хората от мъглата няма да могат да се защитят от тях. Но едни нааб могат да спрат други нааб — отвърна Алекс.
— В моите видения Рааканариуа крачи жадна за кръв — каза Уалимаи.
— Посочена съм за вожд, за да укротявам Рааканариуа — каза Надя.
— Не трябва да има повече война. Боговете трябва да се върнат в планината. Надя и аз ще успеем да накараме нааб да почитат хората от мъглата и Светилището на боговете — обеща Алекс, стараейки се думите му да прозвучат убедително.
В действителност нямаше представа как би могъл да победи Мауро Кариас, капитан Ариосто и толкова други авантюристи, които ламтяха за богатствата на този край. Дори не познаваше плана на Мауро Кариас, както и ролята, която трябваше да играят членовете на експедицията на Интернешънъл Джеографик при избиването на индианците. Предприемачът ясно беше казал, че те ще бъдат свидетели, но не можеше да си представи за какво щяха да свидетелстват.
Дълбоко в себе си момчето вярваше, че когато баба му съобщи за съществуването на Зверовете и за екологичния рай, който се намира в тепуи, това ще предизвика световна сензация. С късмет и ръководейки сръчно пресата, Кейт Колд би могла да издейства Окото на Света да бъде обявено за естествен резерват и да получи защита от правителствата. Въпреки всичко, това решение можеше да дойде твърде късно, ако Мауро Кариас успееше да осъществи своя план. „След три месеца индианците ще бъдат изтребени“ — бе казал той в разговора си с капитан Ариосто. Единствената надежда беше международната защита да се организира по-рано. Макар че нито любопитството на учените, нито телевизионните камери можеха да се избегнат, поне би могло да се забави нахлуването на авантюристите и заселниците, готови да покоряват джунглата и да избиват нейните обитатели. През съзнанието му мина също и ужасната заплаха от холивудския импресарио, който би превърнал тепуи в разновидност на „Дисниленд“ или „Джурасик парк“. Надяваше се натискът, създаден от репортажите на неговата баба, да успее да отложи или да осуети подобен кошмар.
Зверовете обитаваха различни зали в приказния град. Бяха самотни същества, които не споделяха своето пространство. Въпреки огромния си ръст, поемаха малко храна, предъвквайки в продължение на
