един дълбок, като излизащ от пещера глас, който произнасяше някакви думи на езика на хората от мъглата.
— Говори като човешко същество! — промълви Алекс, убеден, че сънува.
— Отец Валдомеро имаше право, Ягуар.
— Това означава, че притежава човешки интелект. Смяташ ли, че можеш да общуваш с него?
— Ако Уалимаи може, аз също мога, но не смея да се приближа — прошепна Надя.
Чакаха доста дълго, защото думите излизаха от устата на съществото една по една, със същата флегматичност, с каквато то се движеше.
— Пита кои сме — преведе Надя.
— Това го разбрах. Разбирам почти всичко… — изрече Алекс, приближавайки се една крачка.
Уалимаи го спря с жест.
Диалогът между шамана и Звяра продължи със същата тягостна пестеливост, без някой да помръдне, а междувременно светлината, струяща от бялото небе, се променяше и добиваше цвят на портокал. Децата допуснаха, че вън от този кратер слънцето вероятно е започнало да се спуска към хоризонта. Най-накрая Уалимаи се изправи и се върна при тях.
— Ще има съвет на боговете — съобщи.
— Какво?! Има ли още такива същества? Колко са? — попита Алекс, но Уалимаи не успя да отговори на въпросите му, защото не знаеше да брои.
Магьосникът ги поведе по края на равнината към вътрешността на тепуи до една малка естествена пещера в скалата, където се настаниха как да е, след това отиде да търси храна. Върна се с някакви много ароматни плодове, каквито нито едно от децата не беше виждало по-рано, но те бяха толкова изгладнели, че ги погълнаха, без да задават въпроси. Нощта се спусна изведнъж и се озоваха заобиколени от дълбок мрак; градът от фалшиво злато, който преди това блестеше ослепително, изчезна в тъмнината. Уалимаи не се опита да запали втората факла; сигурно я пазеше за връщането през лабиринта, и отникъде не идваше светлина. Алекс реши, че тези същества, макар и да приличаха на хора по говора и може би по някои свои прояви, бяха по-примитивни от пещерния човек, понеже все още не бяха открили огъня. В сравнение със Зверовете, индианците се оказаха по-развити. Защо хората от мъглата ги смятаха за богове, след като те самите бяха много по-напреднали?
Топлината и влагата не бяха намалели, защото самата планина ги излъчваше, сякаш наистина бяха в изгасналия кратер на вулкан. Мисълта, че се намират върху тънък пласт от земя и скала, докато малко по- надолу горят пламъците на ада, не беше успокоителна, но Алекс реши, че ако вулканът не е бил активен в продължение на хиляди години, което се доказваше и от сладострастната растителност във вътрешността му, би трябвало да има много лош късмет, за да изригне точно в нощта, в която той беше тук. Следващите часове се нижеха много бавно. Младите едва успяха да заспят на това тайнствено място. Спомняха си много добре как изглеждаше мъртвият войник. Звярът вероятно беше използвал своите огромни нокти, за да извади по такъв ужасяващ начин вътрешностите му. Защо човекът не е избягал или не е успял да стреля? Невероятната флегматичност на съществото би трябвало да му е осигурила предостатъчно време. Обяснението можеше да бъде само в парализиращото зловоние, което излъчваше. Нямаше никакъв начин да се защитят, ако съществата решат да използват своите зловонни жлези срещу тях. Не беше достатъчно да си запушиш носа, вонята се просмукваше през всяка пора на тялото, завладявайки мозъка и волята; беше отрова — толкова смъртоносна, колкото и курарето.
— Човекоподобни ли са или са по-близко до животните? — попита Алекс, но Уалимаи пак не можа да му отговори, защото за него такава разлика нямаше.
— Откъде идват?
— Винаги са били тук, богове са.
Алекс си помисли, че вътрешността на тепуи представлява своеобразен екологичен архив, където оцеляваха изчезнали от останалата част на земята видове. Каза на Надя, че това сигурно са далечни предшественици на ленивците, които те познаваха.
— Не изглеждат човекоподобни, Орлице. Не видяхме жилища, инструменти или оръжия — нищо, което да подсказва общност — добави.
— Но говорят като хора, Ягуар — каза тя.
— Трябва да са животни с много забавен метаболизъм, сигурно живеят стотици години. Ако имат памет, през този дълъг живот могат да научат много неща, включително и да говорят, не мислиш ли? — налучкваше Алекс.
— Говорят езика на хората от мъглата. Кой го е измислил? Индианците ли са научили на него Зверовете? Или Зверовете са научили индианците?
— Във всеки случай, струва ми се, че индианците и ленивците в продължение на векове са имали някаква символична връзка — каза Алекс.
— Какво? — попита тя, защото никога не беше чувала тази дума.
— Искам да кажа, че са си били взаимно необходими, за да оцелеят.
— Защо?
— Не зная, но ще проверя. Веднъж четох, че боговете имат нужда от човечеството толкова, колкото и човечеството има нужда от своите богове — каза Алекс.
— Съветът на Зверовете сигурно ще бъде много дълъг и отегчителен. Нека по-добре сега да се опитаме си починем малко, така ще бъдем бодри на сутринта — предложи Надя, приготвяйки се за сън. Трябваше да отмести Бороба от себе си и да я накара да отиде по-далеч, защото не издържаше на топлината й. Маймунката сякаш се бе сраснала с нея; двете така бяха свикнали с контакта на телата си, че усещаха раздялата, колкото и кратка да бе тя, като фаталистично предупреждение за смърт.
С разсъмването животът в града на златото се пробуди и равнината на боговете се освети във всички тонове на червеното, портокаловото и розовото. Независимо от това на Зверовете им трябваха много часове, за да се отърсят от съня и да се появят един след друг от своите леговища сред кристално скалните образувания. Алекс и Надя преброиха единадесет същества — три мъжки и осем женски, кои от кои по- високи, но всичките възрастни. Не видяха млади екземпляри от този особен вид и се запитаха как се размножават. Уалимаи каза, че сред тях рядко се раждал някой; през годините на неговия живот това никога не се било случвало и добави, че също не бил виждал да умират, макар че знаеше за една пещера в лабиринта, където почиваха техните скелети. Алекс реши, че това съвпада с неговата теория, че живеят с векове. Помисли си, че тези праисторически бозайници вероятно имаха едно или две малки през целия си живот. Затова, да присъстваш на раждането на някое от тях сигурно беше извънредно рядко събитие. Наблюдавайки отблизо съществата, разбра, че поради ограниченото си движение, те не могат да ловуват и вероятно са вегетарианци. Страховитите нокти не бяха предназначени да убиват, а да се катерят. Така се обясняваше фактът, че те можеха да слизат и да се качват по отвесния път, по който се изкачиха във водопада. Ленивците използваха същите вдлъбнатини, издатини и цепнатини в скалата, които служеха на индианците за изкачване. Колко Зверове имаше навън? Само един или няколко? Как му се искаше да отнесе на връщане доказателства за това, което виждаше!
Съветът започна след много часове. Зверовете се събраха в полукръг в центъра на златния град, а Уалимаи и децата застанаха пред тях. Изглеждаха миниатюрни сред такива гиганти. Струваше им се, че телата на тези същества вибрират, а контурите им са размити; после разбраха, че по столетната им козина се движат цели пълчища насекоми от най-различни видове, някои от които летяха около тях като винени мушици. Парата във въздуха създаваше илюзията, че Зверовете са обгърнати от облак. Стояха на няколко метра от тях, на достатъчно разстояние, за да ги виждат в детайли, но и за да избягат в случай на нужда, макар и двамата да знаеха, че ако някой от тези единадесет гиганта реши да разпръсне своята миризма, нямаше да има сила в света, способна да ги спаси. Уалимаи се държеше много тържествено и почтително, но не изглеждаше изплашен.
— Това са Орлица и Ягуар — чужденци, приятели на хората от мъглата. Идват, за да получат наставления — каза старецът.
Едно безкрайно мълчание посрещна това въведение, сякаш думите дълго се бавеха, преди да попаднат в мозъците на тези същества. След това Уалимаи рецитира дълга поема, съобщавайки новини от племето — от последните раждания до смъртта на вожда Мокарита, включително виденията, в които се появяваше
