часове растения, плодове, корени и от време на време някое дребно животно, което падаше мъртво или ранено в краката им. Надя успяваше да общува с тях по-добре от Уалимаи. Две от женските същества проявиха определен интерес към нея и й позволиха да се доближи, защото това, което момичето искаше най-много, беше да ги пипне. Когато сложи дланта си върху твърдата козина, стотици насекоми от най- различен вид се покатериха по ръката й и я покриха цялата. Изтръска се отчаяно, но не успя да се освободи — много от тях останаха залепнали по роклята и по косата й. Уалимаи й посочи едно от езерата на града и тя цамбурна във водата, която се оказа хладка и газирана. Като се гмурна, усети по кожата си гъделичкането на въздушни мехурчетата. Покани и Алекс да се присъедини и двамата дълго киснаха във водата — най-после чисти, след толкова дни пълзене по земята и потене.
Междувременно Уалимаи беше намачкал в една тиква месестата част на странен плод с големи черни семки, който след това разбърка със сока на нещо като грозде — синьо и блестящо. Получи се мораво пюре с гъстотата на супата от кокали, която бяха опитали на погребалния ритуал на Мокарита, но с прекрасен вкус и траен аромат на мед и нектар от плодове. Шаманът го поднесе на Зверовете, след това отпи и той и даде на децата и на Бороба. Тази концентрирана храна веднага уталожи глада им и те се почувстваха малко замаяни, сякаш бяха пили алкохол.
Тази вечер бяха настанени в едно от помещенията на златния град, където топлината не бе така непоносима като в пещерата от предишната нощ. Между минералните образувания растяха непознати навън орхидеи, някои толкова благоуханни, че близо до тях едва можеше да се диша. Дълго време валя дъжд — топъл и гъст, който просмукваше всичко и се стичаше като река между кристалните пукнатини с непрестанен барабанен звук. Когато най-накрая дъждът спря, въздухът бързо се освежи и изтощените деца най-сетне се предадоха на съня върху твърдата земя на Ел Дорадо с усещането, че коремите им са пълни с ароматни цветя.
Питието, приготвено от Уалимаи, подейства магически и ги отведе в царството на легендите и на колективните сънища, където всички — богове и хора, можеха да споделят едни и същи видения. Така се спестяваха много думи, много обяснения. Сънуваха, че Рааканариуа е пленена и заключена в дървена клетка; тя правеше отчаяни опити да се освободи с великолепния си клюн и ужасните си нокти, докато боговете и хората чакаха съдбата си, вързани за дърветата. Сънуваха нааб-ите, които се избиваха едни други, всичките с лица, покрити с маски. Видяха как птицата канибал счупи клетката и излезе, готова да погълне всичко по пътя си, но тогава един бял орел и един черен ягуар се изправиха на пътя й, предизвиквайки я на смъртоносна битка. От този дуел нямаше изход, както често се случва в сънищата. Александър Колд позна Рааканариуа, защото я бе видял по-рано в кошмарите си, когато тя се явяваше като ястреб, чупеше прозореца на къщата и отнасяше майка му в чудовищните си нокти.
Като се събудиха на сутринта, нямаше нужда да разказват какво са видели, защото всички, дори малката Бороба, бяха присъствали в един и същи сън. Когато съветът на боговете се събра, за да продължи своите размишления, не беше необходимо да прекарват часове наред, повтаряйки същите мисли като предишния ден. Знаеха това, което трябваше да направят; всеки беше разбрал каква е ролята му в събитията, които предстоеше да настъпят.
— Ягуарът и Орлицата ще се бият с Рааканариуа. Ако победят, каква ще бъде тяхната награда? — успя да формулира въпроса един от ленивците след дълги усилия.
— Трите кристални яйца — каза Надя без колебание.
— И водата на здравето — добави Алекс, мислейки за майка си.
Стъписан, Уалимаи обясни на децата, че са нарушили елементарните правила за взаимност: не можеше да се получава, без да се дава. Това бе естествен закон. Бяха се осмелили да искат нещо от боговете, без да предложат нищо в замяна… Въпросът на Звяра бе напълно формален и беше правилно да отговорят, че не желаят никаква компенсация — правеха го като жест на почитане към боговете и състрадание към хората. Действително Зверовете изглеждаха смутени и притеснени от исканията на чужденците. Някои станаха бавно на крака, ръмжаха заплашително и повдигаха дебелите си като дъбови клони ръце. Уалимаи падна ничком пред съвета, фъфлейки обяснения и извинения, но не успя да успокои духовете. Като се опасяваше, че някой от Зверовете може да реши да ги убие със своята телесна миризма, Алекс протегна ръка към единствения източник на спасение, за който се сети: флейтата на своя дядо.
— Имам подарък за боговете — каза, треперейки.
Нежните звуци на инструмента се разляха изкусително в горещия въздух на тепуи. Зверовете, слисани от изненада, закъсняха известно време с реакцията си и когато го сториха, Алекс вече бе получил вдъхновение и се бе предал на удоволствието да създава музика. Флейтата му като че ли беше придобила свръхестествените умения на Уалимаи. Звуците се множаха в странния театър на златния град, отразяваха се, превърнати в безкрайни арпежи, разтреперваха орхидеите сред високите образувания от кристал. Никога момчето не бе свирило така, никога не се беше чувствало толкова могъщо: можеше да укроти хищниците с магията на своята флейта. То имаше усещането, че е свързано с мощен синтезатор, който му акомпанира с цял оркестър от струнни, духови и ударни инструменти. Зверовете, неподвижни в началото, започнаха да се олюляват като големи дървета от поривите на вятъра; хилядолетните им лапи удариха по земята и плодородната долина на тепуи отекна като гигантска камбана. Тогава Надя, като в транс, скочи в центъра на полукръга на съвета, а Бороба, разбрала, че моментът е съдбовен, стоеше притихнала в краката на Алекс.
Надя започна да танцува с енергията на земята, която преминаваше като светлина през тънките й кости. Никога на бе виждала балет, но в нея се бяха събрали ритмите, които много пъти бе слушала: бразилската самба, салсата и хоропото на Венецуела, американската музика, която достигаше по радиото. Беше виждала негри, мулати, кабоклос и бели да танцуват, докато не паднат от изтощение по време на карнавала в Манаос, беше виждала индианците да танцуват тържествено по време на своите церемонии. Без да знае какво точно прави, инстинктивно, тя импровизира своя подарък за боговете. Летеше. Тялото й само се движеше, в транс, без съзнание или преднамереност от нейна страна. Огъваше се като най-стройните палми, издигаше се като пяната на водопадите, въртеше се като полъх на вятъра. Надя имитираше полета на гуакамаите7, препускането на ягуарите, плуването на делфините, бръмченето на насекомите, извивките на змиите.
Много хиляди години в цилиндричната кухина на тепуи бе съществувал живот, но до този момент никога не се беше чувала музика, нито дори ударите на някой тамтам. Двата пъти, когато хората от мъглата бяха приютявани под защитата на легендарния град, те се държаха така, че да не смущават боговете — в пълно мълчание, използвайки своята дарба да стават невидими. Зверовете не подозираха, че хората притежават таланта да създават музика, нито бяха виждали едно тяло да се движи с лекотата, страстта, бързината и грацията, с които танцуваше Надя. Истината бе, че тези тромави същества никога не бяха получавали толкова грандиозен подарък. Бавните им мозъци попиваха всяка нота и всяко движение и ги запазваха за бъдещите векове. Подаръкът на двамата посетители щеше да остане с тях — като част от тяхната легенда.
15
Кристалните яйца
В замяна на музиката и танца, които бяха получили, Зверовете разрешиха на децата да вземат онова, което бяха поискали. Обясниха им, че Надя трябва да се изкачи на върха на тепуи — на най-високото място, където беше гнездото с трите чудодейни яйца от нейното видение. А пък Алекс ще трябва да слезе в дълбините на земята, където се намира лечебната вода.
— Не можем ли да отидем заедно, първо на върха на тепуи и после в дъното на кратера? — попита Алекс, който си помисли, че задачите ще бъдат по-лесни, ако ги споделят.
Ленивците бавно поклатиха глави в знак на отрицание и Уалимаи обясни, че всяко пътуване в царството на духовете е самотно. Добави, че разполагат само със следващия ден, през който всеки от тях има възможност да изпълни мисията си, защото точно преди мръкване той трябва да се завърне във външния свят — това било неговото споразумение с боговете. Ако децата не успееха да се върнат, те щяха да останат уловени в свещения тепуи, защото никога нямаше да могат да открият сами изхода от лабиринта.
Младежите прекараха остатъка от деня в разходки из Ил Дорадо, разказвайки си своите кратки биографии; и двамата искаха да узнаят възможно най-много един за друг, преди да се разделят. За Надя
