отдалечаваше все повече и повече от цивилизацията. Нямаше никаква логика в това, което вършеха — помисли си с въздишка. Пред него се издигаха тайнствените и самотни тепуи, наподобяващи пейзаж от друга планета.
Тримата пътешественици вървяха от изгрев до залез-слънце с добър ход, като спираха да разхладят краката си и да пият вода при реките. Алекс се опита да улови един кълвач, който си почиваше на няколко метра върху един клон, но стрелата му не улучи целта. След това се прицели в една маймуна, която беше толкова близо, че можеше да види жълтата й челюст, но отново не успя да уцели. Маймуната му върна жеста с гримаси, които му се сториха откровено саркастични. Помисли си колко малко му служеха съвсем новите войнски оръжия; ако спътниците му разчитаха на него, за да се нахранят, щяха да умрат от глад. Уалимаи им показа орехи, които се оказаха вкусни, както и плодовете на някакво дърво, до които момчето не успя да стигне.
Индианците имаха много раздалечени, силни и гъвкави пръсти на краката и можеха да се изкачват с невероятна сръчност по гладки повърхности. Тези крака, макар и мазолести като кожа на крокодил, бяха също и много чувствителни: използваха ги и за да плетат кошници от лико или въжета. В селището децата започваха да се упражняват в катерене веднага след като успяваха да се изправят на краката си; за разлика от тях Александър, с целия си опит в покоряването на планини, не беше способен да се качи на дървото, за да откъсне от плодовете му. Уалимаи, Надя и Бороба се просълзиха от смях след неговите напразни усилия и никой не показа и грам съчувствие, когато се приземи на задните си части от една доста добра височина, натъртвайки и тях, и гордостта си. Чувстваше се ужасно тежък и несръчен.
На мръкване, след много часове ходене, Уалимаи даде знак, че могат да си починат. Нагази до колене в реката и остана неподвижен и мълчалив, докато рибите забравиха за присъствието му и започнаха да кръжат около него. Когато в обсега на оръжието му попадна плячка, я промуши с късото си копие и подаде на Надя красива сребриста риба, която все още мърдаше с опашка.
— Как го прави с такава лекота? — опита се да разбере Алекс, засегнат поради предишните си провали.
— Иска позволение от рибата, обяснява й, че трябва да я убие по необходимост. След това й благодари за това, че дава своя живот, за да живеем ние — обясни момичето.
Александър си помисли, че в началото на пътешествието би се присмял на подобно обяснение, но сега слушаше с внимание това, което разказваше неговата приятелка.
— Рибата разбира, защото преди това е изяждала други риби; сега е нейният ред да бъде изядена. Така стоят нещата — добави тя.
Шаманът стъкми малък огън, за да изпече вечерята, която им възвърна силите; той обаче не опита нищо друго, освен водата. Децата заспаха, сгушени между силните корени на едно дърво, за да се предпазят от студа, тъй като нямаше време да се приготвят хамаци от корите на стволовете, както бяха видели да правят в селището. Бяха уморени и трябваше да продължат пътуването много рано. Винаги когато единият помръдваше, другият се нагласяваше така, че да бъде възможно най-близо до него — така си предаваха топлина през нощта. Междувременно старият Уалимаи, клекнал и неподвижен, прекара нощните часове в наблюдение на небосклона, докато съпругата му бдеше до него като прозрачна вълшебница, облечена само с черните си коси. Когато младежите се събудиха, завариха индианеца седнал точно в същото положение, в което го бяха оставили предната нощ: недосегаем за студа и умората. Алекс го попита колко е живял, откъде черпи енергията и великолепното си здраве. Старецът обясни, че е виждал да се раждат много деца, които после ставали дядовци; също така е виждал как тези старци умират и как се раждат внуците им. Колко години? Повдигна рамене: не беше важно, или не знаеше. Каза, че бил пратеникът на боговете. Имал навика да се пренася в света на безсмъртните, където не съществували болестите, които убивали хората. Алекс си спомни легендата за Ел Дорадо, където не само имало приказни богатства, но също така извор, осигуряващ вечна младост.
— Майка ми е много болна… — промълви Алекс, разстроен от видението. Споменът за мисловното пренасяне в болницата в Тексас, за да бъде с нея, беше толкова истински, че не можеше да забрави детайлите — от миризмата на лекарства в стаята до слабите крака на Лиза Колд под чаршафа, където бе опрял челото си.
— Всички умираме — каза шаманът.
— Да, но тя е млада.
— Някои си отиват млади, други — възрастни. Аз съм живял прекалено дълго, бих искал костите ми да почиват в паметта на други — каза Уалимаи.
По обед на следващия ден стигнаха до подножието на най-високия тепуи в Окото на Света — един гигант, чийто връх се губеше в плътен венец от бели облаци. Уалимаи обясни, че върхът никога не се виждал и никой, дори и могъщият Рааканариуа, не е посещавал това място, без да бъде поканен от боговете. Добави, че отпреди хиляди години, от началото на живота, когато човешките същества били създадени благодарение на топлината на Бащата Слънце, с кръвта на Луната и с калта на Майката Земя, хората от мъглата знаели за съществуването на дома на боговете в планината. Във всяко поколение имало една личност, винаги един шаман, който преминавал през много изкупителни деяния, за да бъде определен да посещава тепуито и да служи като посредник. Тази роля се паднала и нему, бил е там много пъти, живял е с боговете и познавал навиците им. Каза им, че се безпокои, защото все още не е подготвил свой приемник. Ако той умре, кой ще стане преносителят на посланията? При всяко едно от душевните си пътешествия го бил търсил, но никакво видение не му се явило на помощ. Не можело всеки да бъде подготвен, трябвало да е някой, роден с душа на шаман, някой, който би имал силата да лекува, да дава съвети и да тълкува сънища. Такава личност от млади години проявявала таланта си; тя трябвало да е много устойчива, за да може да побеждава изкушенията и да контролира тялото си: един добър шаман не можел да бъде зависим от никакви желания и потребности. Това накратко разбраха младите от дългата реч на магьосника, който говореше витиевато, с повторения, сякаш рецитираше безкрайна поема. Независимо от това им стана ясно, че на никого, освен на него, не бе позволено да пресече прага на света на боговете, макар че в няколко извънредни случая и други индианци също били попадали там. Този щеше да е първият път от началото на времето, когато щяха да бъдат допуснати посетители чужденци.
— Какво представлява домът на боговете? — попита Алекс.
— По-голям от най-голямото от шабоносите, блестящ и жълт като Слънцето.
— Ел Дорадо! Не е ли това легендарният град от злато, който са търсели конкистадорите? — попита с надежда момчето.
— Може би да, може би не — отговори Уалимаи, който не знаеше какво е град и който не можеше да разпознае златото или да си представи конкистадорите.
— Какви са боговете? Не са ли като съществото, което ние наричаме Звяра?
— Може би да, може би не.
— Защо ни доведе дотук?
— Заради виденията. Хората от мъглата могат да бъдат спасени от един орел и един ягуар, затова бяхте поканени в тайното обиталище на боговете.
— Ще оправдаем това доверие. Никога няма да разкрием входа… — обеща Алекс.
— Не бихте и могли. Ако излезете живи, ще го забравите — отвърна индианецът.
Ако изляза жив… Александър никога не бе допускал, че може да умре млад. Поначало смяташе смъртта за нещо по-скоро неприятно, което се случваше на другите хора. Независимо от опасностите, с които се беше сблъскал през последните седмици, нямаше съмнения, че отново ще се прибере при семейството си. Дори подготвяше думите, за да разкаже приключенията си, макар и да не се надяваше особено, че ще му повярват. Кой от неговите приятели би могъл да си представи, че той е бил между същества от каменната ера, както и че би могъл да открие Ел Дорадо?
В подножието на тепуи си даде сметка, че животът е пълен с изненади. Преди не вярваше в съдбата, тя му се струваше някакъв фаталистичен възглед; смяташе, че всеки е свободен да подреди живота си както му се иска и бе решен да направи нещо много добро от своя, да побеждава и да бъде щастлив. Сега всичко това му се стори абсурдно. Вече не можеше да се доверява само на разума си, бе влязъл в несигурната територия на сънищата, интуицията и магията. Съдбата съществуваше и понякога трябваше да се потопиш в
