Ариосто. Помисли си за бутилката лечебна вода, която чакаше в чантата му, и че трябва да излезе жив от Окото на Света, за да я отнесе на майка си. Споменът за семейството му беше смътен, като размития образ на снимка, излязла не на фокус, в която лицето на майка му беше едва едно бледо петънце.
Започна да клюма, победен от умората, когато изведнъж усети, че го докосват малки ръчички. Изправи се стреснат. В тъмнината успя да разпознае Бороба, която душеше във врата му, прегръщаше го и скимтеше тихичко в ухото му. „Бороба, Бороба“ — прошепна момчето, толкова развълнувано, че очите му се напълниха със сълзи. Беше само една маймунка с размерите на катеричка, но присъствието й предизвика в него вълна от надежда. Остави се на ласките на животинчето, истински ободрен. Тогава си даде сметка, че усеща и нечие друго присъствие — едно невидимо и мълчаливо присъствие, прикрито в сянката на дървото. Първо помисли, че е Надя, но след това си даде сметка, че това бе Уалимаи. Дребният старец стоеше спотаен до него, можеше да усети мириса му на пушек, но колкото и да напрягаше зрението си, не го виждаше. Шаманът постави едната си ръка на гърдите му, сякаш търсеше туптенето на сърцето. Тежестта и топлината на тази приятелска ръка дадоха на момчето сила, почувства се по-спокоен, престана да трепери и започна да мисли по-ясно. Ножчето, ножчето, прошепна. Чу изщракването на метала при отварянето и скоро острието на ножчето започна да се хлъзга по въжетата. Не мърдаше. Беше тъмно, а и Уалимаи никога не бе използвал нож, можеше да нареже китките му, но след минута старецът вече бе прерязал шнура и го хвана за ръка, за да го отведе в гората.
В лагера капитан Ариосто бе приключил играта на карти и бутилката водка вече беше празна. На Людовик Льоблан не му хрумваше как да продължи да отвлича вниманието му, а до разсъмването оставаха още много часове. Алкохолът не беше замаял военния, както очакваше — наистина имаше стоманени вътрешности. Предложи му да използват радиопредавателя и да видят дали могат да се свържат с поделението в Санта Мария де ла Ювия. Доста време въртяха копчето на апарата посред един оглушителен статичен шум, но беше невъзможно да се свържат с оператора. Ариосто беше разтревожен; за него не беше изгодно да отсъства от поделението, трябваше да се върне колкото може по-рано, необходимо бе да направлява версиите на войниците за случилото се в Тапирауа-тери. Какво щяха да разказват неговите мъже? Трябваше да изпрати рапорт на началниците си в армията и да се срещне с пресата преди да са тръгнали слухове. Омайра Торес си беше тръгнала, мърморейки за вируса на морбили. Ако проговореше, той щеше да изгори! „Каква глупава жена!“ — измърмори капитанът.
Ариосто заповяда на антрополога да се върне в палатката си, направи една обиколка из лагера, за да се увери, че неговите мъже стояха на пост, както се полагаше, и след това се насочи към дървото, на което бяха вързали американското момче, склонен да се позабавлява малко за негова сметка. В същия момент миризмата го удари като с бухалка. Попадението го просна по гръб на земята. Опита да вдигне ръка към колана си, за да извади оръжието, но не можа да помръдне. Плисна го зловонна вълна, сърцето му избухна в гърдите и после — нищо. Потъна в безсъзнание. Не успя да види Звяра, изправен на три крачки от него, който го напръска директно със смъртоносната смрад на своите жлези.
Задушаващото зловоние на Звяра нахлу в останалата част на лагера, поваляйки първо войниците, а после и онези, които бяха защитени от платнището на палатките. След по-малко от две минути никой не бе останал на крака. За няколко часа страховита тишина завладя Тапирауа-тери и близката джунгла, където дори птиците и животните избягаха, уплашени от смрадта. Двата Звяра, които бяха атакували едновременно, се оттеглиха с обичайната си мудност, но тяхната миризма се задържа през по-голямата част от нощта. В тези часове никой в лагера не успя да разбере какво се е случило, защото едва на следващата сутрин разсъдъкът им се възвърна. По-късно видяха следите и успяха да стигнат до някои заключения.
Алекс с Бороба, покатерена на раменете му, следваше Уалимаи, като се движеше под сенките, пазеше се от растенията, докато мигащите светлини на лагера не изчезнаха напълно. Шаманът напредваше, сякаш бе посред бял ден, може би следвайки своята съпруга — ангел, която Алекс не можеше да види. Промушваха се между дърветата доста време и най-накрая старецът стигна до мястото, където беше оставил Надя да го чака. Надя Сантос и шаманът бяха общували чрез крясъците на кукумявка през голяма част от вечерта и нощта, докато тя успя да излезе от лагера, за да се срещнат. Като се видяха, младите приятели се прегърнаха, а в същото време Бороба се залепи за стопанката си, надавайки радостни писъци. Уалимаи потвърди това, което вече знаеха: племето наблюдаваше лагера, но се бяха научили да се страхуват от магията на нааб и не смееха да се изправят срещу тях. Войните бяха толкова близо, че бяха чули бебешкия плач, така както чуваха и зова на мъртвите, които още не бяха получили достойно погребение. Духовете на убитите мъже и жената продължаваха да стоят залепени за телата, каза Уалимаи; те не могат да се отделят, без подходяща церемония и без да бъдат отмъстени. Алекс му обясни, че единствената възможност за индианците беше да атакуват нощем, защото през деня нааб-ите щяха да използват птицата от шум и вятър, за да обикалят Окото на Света, докато ги открият.
— Ако нападнат сега, някои ще умрат, но иначе цялото племе ще бъде унищожено — каза Алекс и добави, че той е готов да ги води и да се бори заедно с тях, затова беше посочен — и той също е войн.
— Вожд за война: Таама. Вожд за преговори с нааб: ти — отвърна Уалимаи.
— Късно е за преговори. Ариосто е убиец.
— Ти каза, че някои нааб са злосторници, а други нааб са приятели. Къде са приятелите? — настоя магьосникът.
— Баба ми и някои мъже от лагера са приятели. Капитан Ариосто и неговите войници са неприятели. С тях не можем да преговаряме.
— Баба ти и нейните приятели трябва да преговарят с нааб-ите неприятели.
— Приятелите нямат оръжия.
— Нямат ли магия?
— В Окото на Света нямат много магии. Но има други приятели с много магия далеч оттук, в градовете, в други части на света — обясни Александър Колд, отчаян от ограниченията на езика.
— Тогава трябва да отидеш при тези приятели — обобщи старецът.
— Как? Хванати сме тук!
Уалимаи повече не отговори на други въпроси. Остана клекнал да гледа нощта, съпроводен от своята съпруга, която беше приела най-прозрачна си форма, така че нито едно от двете деца не можеше да я види. Алекс и Надя прекараха останалото време без да спят, силно притиснати, опитвайки се да си предадат взаимно топлина, без да говорят, защото имаше много малко за казване. Мислеха за участта, отредена на Кейт Колд, Сесар Сантос и другите членове на тяхната група; мислеха за обречените хора от мъглата, мислеха за ленивците столетници и за златния град; мислеха за лековитата вода и кристалните яйца. Какво щеше да стане с тях двамата, заобиколени от джунглата?
Изведнъж до тях достигна полъх от ужасната миризма, омекотена от разстоянието, но съвършено разпознаваема. Скочиха на крака, но Уалимаи не помръдна, сякаш го беше очаквал.
— Това са Зверовете! — възкликна Надя.
— Може би да, а може би не — каза невъзмутимо шаманът.
Остатъкът от нощта се проточи много дълго. Преди разсъмване силно застудя и на двамата младежи, свити на топка заедно с Бороба, им тракаха зъбите, докато старият магьосник, неподвижен, с поглед, изгубен в сенките, чакаше. При първите признаци на развиделяването се събудиха маймуните и птиците и тогава Уалимаи даде знак за тръгване. Следваха го между дърветата известно време, докато стигнаха до лагера, когато слънчевата светлина вече пробиваше през листата. Огънят и лампите бяха загасени, нямаше признаци на живот и миризмата все още просмукваше въздуха, сякаш сто сорили в един и същи момент бяха опръскали мястото. Закривайки лицата си с ръце, навлязоха в очертанията на онова, което доскоро беше кроткото селище Тапирауа-тери. Палатките, масата, кухнята — всичко лежеше разпиляно по земята; навсякъде се търкаляха остатъци от храна, но нито една маймуна или птица не чоплеше между тях, защото не се осмеляваха да пристъпят сред страховитото зловоние на Зверовете. Дори Бороба се отдръпна надалеч, крещейки и подскачайки. Уалимаи показа същото безразличие към миризмата, каквото бе демонстрирал предишната нощ към студа. Младежите нямаха друг изход, освен да го последват.
Нямаше никой — нито следа от членовете на експедицията, нито от войниците, нито от капитан Ариосто, нито от телата на убитите индианци. Оръжията, екипировката, включително и фотоапаратите на Тимоти Брус, бяха там; видяха също голямо петно кръв, което тъмнееше в земята близо до дървото, на което бяха
