вързали Алекс. След кратък оглед, който изглежда му достави голямо удовлетворение, старият шаман се обърна да си върви. Двете деца тръгнаха след него, без да задават въпроси, така замаяни от миризмата, че едва се държаха на краката си. Колкото повече се отдалечаваха и изпълваха дробовете си с чистия въздух на планината, толкова по-бързо се съвземаха, но слепоочията им пулсираха и им се гадеше. Бороба се присъедини към тях малко по-нататък и малката група се насочи навътре в джунглата.
Няколко дни преди това, при вида на „Птиците от шум и вятър“, кръстосващи небето, жителите на Тапирауа-тери избягали от селището си, изоставяйки оскъдното си имущество и домашните животни, които щели да затруднят възможностите им да се крият. Придвижили се под прикритието на растителността до сигурно място и там изградили временните си жилища в короните на дърветата. Военните части, изпратени от Ариосто, минали много близо до тях, без да ги забележат, обаче всички движения на чужденците били наблюдавани от войните на Таама, скрити сред джунглата.
Ииоми и Таама дълго спорили относно нааб и дали е уместно да се доближат до тях, както ги посъветвали Ягуар и Орлицата. Ииоми смятала, че народът й не може вечно да се крие в дърветата като маймуните: дошло е времето да посетят нааб и да получат техните подаръци и техните ваксини, това е неизбежно. Таама смятал, че е по-добре да умрат в битка; но аргументите на Ииоми като вожд на вождовете в крайна сметка натежали. Тя решила да бъде първата, която да се доближи до нааб, и затова пристигнала сама в лагера, накичена с короната от жълти пера, за да покаже на чужденците кой тук е властта. Присъствието сред чужденците на Ягуар и Орлицата, които се били завърнали от свещената планина, я успокоило. Те били приятели и можели да превеждат; така онези нещастни същества, облечени в мръсни парцали, нямало да се чувстват толкова изгубени пред нея. Нааб-ите я посрещнали добре, несъмнено били впечатлени от величествената й стойка и броя на бръчките й — доказателство за многото, което бе преживяла, и за придобитите познания. Независимо от храната, която й предложили, старата жена била принудена да изиска от тях да си тръгнат от Окото на Света, защото там пречели; това била последната й дума, нямала намерение повече да преговаря. Оттеглила се величествено със своята гаванка с месо и ориз, сигурна, че е сплашила нааб-ите с тежестта на огромното си достойнство.
Като видели успеха от посещението на Ииоми, останалите от племето добили кураж и последвали нейния пример. Така се върнали на мястото, където било тяхното село, сега отъпкано от чужденците, които очевидно не познавали и най-елементарното правило на вниманието и възпитанието: едно шабоно не трябва да се посещава, ако не си поканен. Там индианците видели големите блестящи птици, палатките и странните нааб, за които били чували толкова страховити истории. Тази чужденци с вулгарни маниери заслужавали по няколко хубави удара със сопа по главата, но по заповед на Ииоми индианците се въоръжили с търпение по отношение на тях. Приели храната и подаръците им, за да не ги обидят, след това отишли да ловуват и да събират мед и плодове — така можем да се отблагодарят за получените подаръци, както било редно.
На следващия ден, когато Ииоми била сигурна, че Ягуар и Орлицата все още са там, разпоредила на племето да се яви отново пред нея, за да се ваксинира. Нито тя, нито който и да било от тях беше в състояние да обясни какво се е случило след това. Не знаеха защо децата чужденци, които толкова бяха настоявали да се ваксинират, изведнъж скочили, за да попречат. Чупи непознат шум, като от кратки гърмежи. Видем, че при счупването на стъклениците от тях излязла Рааканариуа и в своята невидима форма нападнала индианците, които паднали мъртви, без да бъдат докоснати от стрела или тояга. По време на свирепата битка, останалите избягали кой както могъл, разстроени и объркани. Вече не знаели кои са техни приятели и кои са техни врагове.
Най-накрая Уалимаи успял да им даде някакви обяснения. Казал, че децата — Орлица и Ягуар, са приятели и трябва да им помогнат, но всички останали можело да са неприятели. Казал, че Рааканариуа се движи на свобода и може да приеме всякаква форма: необходими били много мощни заклинания, за да я отпратят обратно в царството на духовете. Казал, че трябва да потърсят помощ от боговете. Тогава двата гигантски ленивеца, които все още не се били върнали в свещената тепуи и бродели в Окото на Света, били повикани и заведени през нощта в разрушеното селище. Те никога не биха се доближили до обиталището на индианците по своя собствена инициатива, не го били правили хиляда хиляди години. Наложило се Уалимаи да ги накара да разберат, че това вече не е селото на хората от мъглата, защото то било осквернено от присъствието на нааб, а и от убийствата, извършени на неговата земя. Тапирауа-тери трябвало да се построи отново, далеч оттам, на друго място в Окото на Света, където душите на хората и духовете на предците ще се чувстват добре, където злото няма да заразява благородната земя. Зверовете се заели да напръскат лагера на нааб, унищожавайки наред и приятели, и неприятели.
Войните на Таама трябвало да изчакват много часове, докато миризмата се разсее достатъчно, за да могат да се доближат. Прибрали първо телата на индианците и ги отнесли, за да ги подготвят за подходящо погребение, после се върнали да търсят останалите и ги отнесли, влачейки ги, включително и трупа на капитан Ариосто, смазан от страховитите удари на един от боговете.
Нааб-ите започнаха да се събуждат един по един. Намираха се на една поляна в гората, захвърлени на земята и толкова замаяни, че не помнеха дори собствените си имена. Още по-малко си спомняха как са стигнали дотук. Кейт Колд дойде на себе си първа. Нямаше представа къде се намира, нито какво се е случило с лагера, с хеликоптера, с капитана и преди всичко с внука й. Спомни си за бебето и го потърси наоколо, но не го намери. Помогна на останалите, които малко по малко се съвземаха. Всички имаха ужасно главоболие, повръщаха, кашляха и плачеха, боляха ги ставите, чувстваха се като пребити, но по никого от тях нямаше следи от насилие.
Последният, който отвори очи, беше професор Льоблан — той беше така разтърсен от преживяното, че не можеше да стане на крака. Кейт Колд си помисли, че една чаша кафе и глътка водка ще им дойдат добре, но нямаха нищо, което да сложат в устата си. Дрехите, косите и кожата им все още бяха пропити от смрадта на Зверовете; трябваше да се довлекат до някоя близка рекичка и да стоят дълго потопени във водата. Петимата войници бяха объркани без своите оръжия и своя капитан, така че когато Сесар Сантос пое командването, му се подчиниха без да гъкнат. Тимоти Брус, достатъчно притеснен, че е бил толкова близо до Звяра и не го е фотографирал, искаше да се върне в лагера, за да си търси апаратите, но не знаеше в каква посока да тръгне и никой не изглеждаше склонен да му прави компания. Флегматичният англичанин, съпровождал Кейт Колд във войни, катаклизми и в много произшествия, рядко губеше отегченото си изражение, но последните събития бяха успели да развалят и неговото настроение. Кейт Колд мислеше само за своя внук, Сесар Сантос — за своята дъщеря. Къде бяха децата?
Водачът огледа околността много внимателно и намери счупени клонки, пера, костилки и други следи от хората от мъглата. Стигна до заключението, че индианците са ги довлекли до това място, спасявайки по този начин живота им, защото иначе щяха да умрат, задушени или смазани от Зверовете. Но в такъв случай не можеше да си обясни защо индианците не се бяха възползвали от възможността да ги убият, отмъщавайки по този начин за своите мъртви. Ако беше в състояние да разсъждава, професор Льоблан щеше да е принуден да ревизира още веднъж своята теория относно жестокостта на тези племена, но нещастният антрополог стенеше, проснат по корем на земята, полумъртъв от гаденето и мигрената.
Всички бяха сигурни, че хората от мъглата ще се върнат, и точно това се случи — изведнъж цялото племе изникна от гъсталака. Невероятната им способност да се придвижват в абсолютна тишина и да се материализират за части от секундата им послужи, за да обкръжат чужденците, преди те да успеят да се окопитят. Войниците, виновни за смъртта на индианците, трепереха като деца. Таама се приближи и ги преряза с поглед, но не ги докосна; може би си мислеше, че тези червеи не заслужават истински бой от толкова благороден войн като него.
Ииоми застана отпред и започна дълга реч на своя език, от която никой не разбра нищо, после хвана Кейт Колд за ризата и започна да крещи нещо на два сантиметра от лицето й. Единственото, което хрумна на писателката, бе да хване старицата с шапката от жълти пера за раменете и на свой ред да й крещи на английски. Така двете баби стояха известно време, отправяйки си неразбираеми оскърбления, докато Ииоми се умори, обърна се и отиде да седне под едно дърво. Останалите индианци също седнаха, разговаряйки помежду си, ядейки плодове, орехи и гъби, които откриваха между корените и си ги подаваха от ръка на ръка, докато Таама и неколцина от неговите войни стояха нащрек, но без да нападат никого. Кейт Колд забеляза бебето, което бе пазила, в ръцете на едно младо момиче и се зарадва, че това създание бе оцеляло от фаталното зловоние на Звяра и се намираше отново сред своите.
