— Обясни ли ти каква точно ще бъде тортата? Може би няма да я харесаш — подразни тя момиченцето.
— Да не харесам тортата? — попита детето и широко разтвори очи.
— Кой не обича торта? — обади се Ричард, притегляйки Карълайн на коленете си.
— Не и аз — заяви Робърт, вдигайки глава.
— Не и аз — обади се Дейвид.
Той погледна към баща си, притиснал малката му сестричка и седнал до Луси. Обхвана го ревност. Присви устни и сведе глава към картата, която държеше господин Мередит.
— Покажете ми отново, къде сте ходил — каза той и обърна гръб на баща си.
Ричард погледна към по-големия си син и въздъхна. После се загледа в Едуард, припомняйки си какво му беше предложил той. Може би да изпрати децата при родителите на Джулия в Йоркшир, щеше да се окаже добра идея. Но веднага си спомни колко болни бяха те всъщност и поклати глава.
Луси и Ричард бяха отказали всички покани, отнасящи се до същата вечер, и бяха предпочели да останат с децата. След вечерята, сервирана по-рано, отколкото беше прието в града, те се събраха в салона да изиграят една игра на карти, на която господин Мередит беше научил момчетата. Играха, докато стане време да си лягат, и накрая даже Дейвид изглежда се забавляваше.
Забелязвайки белезите на умора по лицето на стария човек, не след дълго и Ричард, и Луси казаха лека нощ. Изкачвайки се по стълбите заедно, Луси позволи на Ричард наистина да й се притече на помощ — много повече, отколкото обикновено. Пред вратата на стаята си тя се прозя.
— Да ти пожелая ли лека нощ сега? — попита я Ричард, чудейки се дали прозявката не е сигнал за него да спи в отделно легло.
— Защо? — сепна се Луси. — Ще излизаш ли?
Във въпроса й се съдържаха много повече въпроси.
— Не и тази вечер — каза той твърдо, отвори вратата пред нея и я последва.
Луси въздъхна с облекчение. Въпреки че той я погледна със страст в очите, вътрешно тя се раздираше от съмнения дали съпругът й я обича.
Той прекоси стаята и се отправи към собствената си спалня, където го чакаше слугата му. След като приключи с преобличането, се върна в стаята при нея и се излегна на леглото. Отначало не забеляза особения израз на лицето й.
Най-накрая и Бети излезе от стаята. Луси се извърна към него, държейки в ръка смачкан лист хартия.
— Ричард — изрече с треперещ глас.
Той отвори очи и седна.
— Какво се е случило? — попита притеснено, после слезе от леглото и се приближи до нея.
— Прочети това — и му подаде листа.
Той го взе и очите му се присвиха гневно.
— Откъде го взе? — попита.
— Беше тук, на тоалетката ми. Нямаше го, когато се преобличах за вечеря. Сигурна съм в това, щях да го видя… — И след тези нейни думи и двамата настръхнаха.
Ричард отново прочете написаното върху листа и сви устни.
Попитай съпруга си, защо не е направил погребение на първата си жена.
Всяка буква беше писана първо на друга хартия, изрязана и залепена върху листа. Лицето му се сгърчи — отново се започваше, помисли си той.
— Кой би могъл да изпрати подобно нещо? — попита Луси, ставайки от стола пред тоалетката.
— Попитай слугинята си.
— Тя сигурно си е легнала.
— Извикай я — настоя той.
Тя се вгледа в израза на лицето му и видя там непреклонност. Затова побърза да позвъни.
Когато Бети влезе, Ричард стоеше до камината, смачкал листа в ръка. Момичето погледна първо него, после господарката си.
— Кога пристигна това писмо? — попита той с такъв строг тон, какъвто слугинята досега не беше чувала.
— Беше на тоалетката, когато влязох тук след вечеря — осведоми тихо Бети.
Беше си помислила, че вероятно някое от децата беше оставило съобщение за тях.
— По кое време?
— След като вие привършихте с вечерята — обясни Бети. — Нещо лошо ли съм направила, господарю?
— Не — каза Ричард и прекоси стаята, лицето му придоби замислен израз. — Кой друг влиза в тази стая?
— Всяка една от слугините и икономката — прошепна Бети. — Също и Роулс, вашият слуга.
— Друг?
— Лакеите, които се грижат да е топло.
Бети погледна към господарката си, опитвайки се да разбере какво толкова се е случило. Луси не забеляза погледа й и продължи да гледа през прозореца. Думите в писмото, колкото и невинни да бяха, изгаряха душата й. Какво имаше предвид изпращачът на това писмо? Не беше много сигурна, че иска да разбере.
— Би ли могъл някой от тях да влезе тук тази вечер? — попита Ричард.
Бети се извърна отново към господарката си.
— Кажи му, Бети — нареди спокойно Луси.
Момичето сведе глава. После си пое дъх и каза:
— Тази вечер не.
— Защо? С какво тази вечер е по-различна? — попита Ричард, улавяйки колебанието в тона й. — Какво се е случило?
— Днес икономката имаше рожден ден. Готвачката беше приготвила специална торта. Всички дойдоха да я поздравят. Е, разбира се, само за няколко минути.
Луси осъзна, че слугинята й всеки миг ще се разплаче. Затова побърза да я успокои.
— Много добре са направили. И, разбира се, ти си й помогнала да се подготви.
Слугинята видимо се успокои.
— След като казваш, че сте били там само за няколко минути, някой все трябва да е забелязал нещо по-особено. Може би е добре да разпиташ. Няма как това писмо да не е било дадено на някой да ми го предаде.
Ричард вдигна въпросително вежди в знак на протест, но Луси предпочете да се престори, че не го е забелязала. Бети кимна и се втурна извън стаята, въздъхвайки с облекчение.
Ричард отново прочете написаното на листа.
— Дейвид беше с нас цялата вечер — каза той тихо, сякаш повече на себе си, отколкото на нея.
— Не би могъл да бъде той — увери го Луси, надявайки се да е права. — Виж буквите. Не приличат на написани от детска ръка.
Тя се приближи до него, взе листа и го приглади с ръка.
— Виж.
— Сигурна ли си? — попита я той, гласът му леко потреперваше.
Не му се искаше да повярва, че синът му е способен на подобно нещо. Луси му се усмихна. Никой от тях не забеляза, че устните й трепереха.
— Да — промълви тихо тя. — Защо някой би искал да ми изпраща подобно съобщение, Ричард? — попита, искайки той да й отговори честно.
Съпругът й сви рамене. Седна и подпря глава на ръцете си.
— И аз бих искал да зная — прошепна. На лицето му се изписа твърдост. — Ще узная, на всяка цена — обеща й.
