Въпреки че вършеше перфектно задълженията си, винаги се беше опитвал да стои настрана от делата на господаря си и да не се сближава прекалено с него, така че и сега не се чувстваше много сигурен в правилността на постъпката си.
— Разпитвай, когото искаш и колкото искаш — даде разрешение господарят му. — Но внимавай да не обезпокоиш слугите повече от необходимото.
— Какво имаш предвид? — попита Луси, макар почти да беше отгатнала какъв ще бъде отговорът.
— Джарвис ме посрещна на вратата, оплаквайки се от настойчивостта, с която слугинята ти го е разпитвала — обясни Ричард.
— Специално ли дойде при теб? — попита тя с гневен тон.
— Баща ти отказа да го изслуша, а брат ти не беше вкъщи целия следобед.
Ричард прекоси стаята и започна да се облича — първо ризата, метната от Роулс на леглото, след това чорапите.
— Едуард е с Арабела, за да се видят с един от роднините й, който днес пристига в града.
Луси се запъти към стаята си.
— Мислиш ли, че трябва да говоря с Джарвис? — попита тя. — Не мога да повярвам, че не е поискал да говори с мен. Все пак това е моя къща.
— Каза, че не би искал да те безпокои — обясни съпругът й. — Обсъдихме обстойно въпроса и аз се погрижих за всичко. Не трябва да се тревожиш за нищо.
Почувствала се като външен човек в собствената си къща, Луси понечи да протестира, но беше достатъчно разумна да разбере, че не бива гневът й да излиза наяве. След притесненията сред слугите през този ден тя беше сигурна, че всяка гневна дума, казана на някой от тях, веднага би стигнала до останалите и би дала повод за нови коментари.
— Добре, оставям всичко в твои ръце — въздъхна тя, криейки зад маска на спокойствие емоциите, бушуваха в нея.
Освен, че не можеше да го дари с деца, оказва се, че не можеше и да се справя със слугите, мислеше си тя.
Ричард се усмихна и вдигна глава. Но усмивката му веднага като че се стопи, като видя, че тя изобщо не го гледа и се е запътила към стаята си. Тя все още не беше отворила вратата, съединяваща стаите им, когато той я попита:
— Как са децата?
— Децата ли?
Тя се извърна бавно, за да го погледне, припомняйки си пред какъв проблем се беше изправила следобед.
— Да, децата. След като им обясних, че няма да можеш да ги заведеш на езда в парка, както им беше обещал, им казах, че ще отидем да ги видим, преди да тръгнем за бала — каза спокойно Луси, макар едва да сдържаше гнева си.
— А, паркът.
Той поклати глава, докато навличаше връхната си дреха с помощта на Роулс.
— Надявам се да не са ти създавали много затруднения?
— Затруднения ли?
И изведнъж Луси като че загуби контрол над чувствата си — от устата й изригна вулкан от думи.
— Ричард, почувстваха се оскърбени и се разгневиха. Накара ги да се почувстват като бреме, което можеш всеки миг да пренебрегнеш заради други по-желани от теб неща. Успях да залъжа Карълайн и Робърт с обещание за утре, но Дейвид се затвори в стаята си, като преди това затръшна вратата. И отказа да излезе и за обяд, и за чая.
— Утре вече ще е забравил — отговори Ричард някак с безцеремонен глас, несъзнателно изпадайки в настроението си отпреди пожара.
Той взе иглата за шалчето си, подадена му от слугата, и я забоде на мястото й.
— Ричард, говорим за сина ти. И то за този син, който се нуждае от допълнително внимание.
Все още шокирана от думите му, тя се втренчи в него, а лицето й като че се беше лишило от цвят. След като освободи Роулс, той прекоси стаята, улови ръцете й и ги задържа в своите. Тя се отдръпна и си влезе в стаята.
Ричард я последва. Луси отказа да се извърне и да го погледне в очите, този път лицето й пламна от гняв и се открои по особен начин на фона на кехлибарената рокля, която беше облякла.
— Луси, съжалявам, че те оставих да се оправяш с децата сама. Зная, че постъпих зле. Но нямах време да обсъдя с теб всичко, защото се наложи да изляза. Дейвид ще забрави. Ще видиш.
Той я улови за раменете и я завъртя с лице към себе си. Тя нервно облиза устни. Той се усмихна. Сведе глава и я целуна, потисканите му чувства през целия ден изведнъж нахлуха и като че се изляха върху нея.
Луси се опита да се изплъзне. После, макар все още да й се искаше да има достатъчно сила, за да не отвърне на ласките му, тя въздъхна, притисна се по-силно към него и обви ръце около шията му. Когато целувката свърши, й се стори, че е била твърде кратка. Но после разтърси глава сякаш да се отърси от завладелите я чувства.
— Отиваме ли да видим децата?
В учебната зала беше изключително студено. Двете по-малки деца поздравиха баща си, макар и неохотно, но Дейвид изобщо отказа да му обърне внимание. Ричард протегна ръка към него, но се поколеба да го докосне.
— Искате ли да пояздим в парка утре? — попита той.
— Мислиш ли, че ще имаш свободно време? — попита Робърт, несигурен дали може да се вярва на бащиното обещание.
Случилото се днес беше напомнило на детето за времето отпреди пожара.
— Освен днес някога нарушавал ли съм обещанията си? — попита Ричард.
Въпреки думите преди малко, казани на Луси, той много добре знаеше какво е някой, макар и веднъж да те е разочаровал. Не искаше децата му да страдат, както той беше страдал.
— След пожара не — изрече бавно Робърт, толкова бавно, сякаш някой вадеше думите с ченгел от устата му.
Докато говореше, беше навел глава и не смееше да погледне баща си. Карълайн, която се беше приближила до Луси и гладеше с ръка меката копринена тъкан на роклята й, вдигна глава — изглеждаше много натъжена.
— Татко обещава, че повече няма да прави така, Робърт — обяви тя на брат си.
Изразът на лицето й беше много сериозен и в този миг тя не приличаше на малко едва шестгодишно момиченце.
— Той даде обещание и преди да тръгне за Русия — напомни влязлото в този миг по-голямо момче.
Сякаш нож се заби в сърцето на Ричард. Той погледна към Луси, очите му бяха потъмнели от болка. Нямаше ни най-малка представа, че в сърчицата на децата му се беше настанила такава горчивина заради пътуванията му. След пожара беше прекарвал почти изцяло с тях, отказвайки се от нещата, които биха му доставили развлечение или удоволствие, и на практика не ги беше оставял сами. Припомни си какво беше казал на Луси преди минути и се почувства виновен.
— Мислех, че ще ме разберете — промълви тихо.
— Разбрахме, че не те е грижа за нас — възропта Дейвид. — Ако мама не беше умряла в пожара, сигурно пак щеше да заминеш някъде и да не те видим месеци наред.
Луси протегна ръце към упоритото малко момче, но то рязко се дръпна.
— Не, Дейвид — отрони тя и в очите й се появиха сълзи.
Карълайн отвори широко очи и се притисна в Луси.
— Дейвид греши. Зная, че греши — прошепна тя. — Татко ни обича — добави по-високо.
Ричард тежко преглътна, погледна я и й се усмихна.
— Благодаря ти, сърце мое.
После премигна няколко пъти, защото очите му се бяха изпълнили със сълзи. Извърна се към по-малкия си син.
