— Ще се опитаме — отговори й Луси с усмивка, прикриваща болката при спомена за случилото се предната вечер. — Само дано гостите ни не започнат да пристигат по-рано.
— Дядо може да ги посрещне вместо вас — предложи Робърт. — Днес ми каза, че и той ще присъства на бала. Обаче как ще се изкачи по стълбите.
В този миг по-големият му брата го изгледа насмешливо.
— Чух, когато Джарвис каза на единия лакей да го пренесе — изрече Дейвид с такъв тон, сякаш очакваше Робърт да му възрази. — И да пренесе и инвалидната му количка.
— О! — успя само да възкликне по-малкото момче. После децата отново извърнаха погледи към Луси очаквателно. Тя им се усмихна, пожела им довиждане и си излезе.
Докато стигна стаята си, вече куцаше. Не обърна обаче внимание на болката и за пореден път провери дали всичко по предварително изготвения от нея списък от необходими за празненството неща е свършено. След това се протегна и за миг затвори очи.
— Сега да си взема вана — промърмори тя, чудейки се дали ще й остане време и за лека дрямка. Докато чакаше да донесат водата, още веднъж провери мислено всички детайли по празненството, с надежда нищо да не е пропуснала.
Когато вече се беше отказала да се надява, че ще успее да се приготви, преди да пристигнат гостите, в стаята влезе Ричард, облечен в черно и бяло — комбинация според най-последната мода. Той се усмихна, оценявайки балната й рокля в морскозелено, гарнирана с бродерии в златно. Това съчетание още по-добре подчертаваше белотата на кожата й. Беше сложила и перлите си.
— Мисля, че тези бижута ще подхождат повече на роклята ти — обяви той, докато й подаваше кутия с гривна, огърлица, обици и декоративен гребен от злато и диаманти.
Лекичко я улови за раменете и я обърна така, че да може да разкопчае пърлената й огърлица. Луси се загледа в бижутата, които държеше. После се опита да се извърне и да погледне Ричард в очите.
— Не се извръщай още — каза й той, докато се мъчеше да открие закопчалката.
Най-накрая откопча огърлицата и я подаде на Бети, която също беше в стаята.
— Подай ми огърлицата — каза на Луси, докато лекичко я галеше по врата и раменете.
Тя отвори уста и усети, че се задъхва. Извърна се и с устни докосна ръката му.
— Ричард, нямаше нужда — прошепна.
Той закопча огърлицата и извърна Луси с лице към себе си.
— Но аз исках да ти ги подаря — промълви той меко, вглеждайки се в очите й — толкова сини, като морето в слънчев ден.
Бети нервно потрепери. Ричард се отдръпна от Луси.
— А сега нека слугинята сложи гребена в косите ти — предложи той.
Без да каже и дума, Луси седна пред тоалетката. Макар да наблюдаваше какво прави Бети с косата й, тя не изпускаше от поглед и Ричард. Той й се усмихна и тя усети като че топли вълни преминаха през нея. Гледаше го като хипнотизирана. Ако бяха сами, вече щеше да е в прегръдките му и да е забравила напълно предстоящото празненство.
Когато Бети бе окончателно готова с прическата й, Луси се изправи и се огледа още веднъж в огледалото. После се извърна към Ричард и го погледна. Той пристъпи крачка към нея. Тя разтвори устни и ги облиза. Припомняйки си, че гостите всеки миг ще започнат да пристигат, той й подаде ръка. Тя въздъхна и сложи ръката си върху неговата.
Малко по-късно, застанала до баща си, Луси приветстваше гостите усмихната и очите й блестяха. Не беше от дълго време в Лондон, но лесно се беше вписала в обществото най-вече защото одумванията и клюките, които беше очаквала да чуе за себе си, просто не се бяха появили. Тя хвърли бърз поглед на съпруга си, който не се беше отделял от нея, откакто започнаха да прииждат гостите, и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й с усмивка.
— Ще танцуваш ли с мен? — прошепна в ухото й. Тя поклати глава и се извърна да поздрави току-що пристигналите нови гости. Музикантите известиха присъстващите за предстоящия първи танц и гостите започнаха да се подреждат.
— Не мога да си позволя да танцувам, преди да са дошли всички гости — каза му тя в една от паузите между представянето на новопристигналите.
— Мога да чакам — увери я той и й намигна.
Против волята си тя му се усмихна.
Баща й се извърна да й каже нещо, но предпочете да замълчи, наблюдавайки щастливия израз на лицето й. Независимо, че празненството беше заради Арабела и Едуард, то се беше оказало добра възможност дъщеря му отново да заеме мястото си в обществото. Макар отначало да не беше убеден в правилността на решението й да се омъжи за Ричард, господин Мередит беше доволен от промяната, настъпила у Луси след женитбата.
Още щом последният гост пожела лека нощ, цял Лондон вече говореше — не само за Едуард и Арабела, но също и за Ричард и Луси.
Ричард беше завъртял във вихъра на танца Луси. Нещо повече, беше я задържал и танцувал с нея три танца подред. Едва когато тя беше се оплакала, че е изтощена, той я беше отвел да седне и да си почине. А когато тя се беше оттеглила в покоите на децата, за да се увери, че при тях всичко е наред, той я беше последвал, не желаейки повече от минута да я губи от погледа си. Наблюдавайки ги как излизат от балната зала, гостите веднага бяха започнали да правят най-различни предположения, но в едно никой не се беше усъмнил — че се обичат.
В малка къща в не най-богатата част на града, една жена се разяри, след като чу разказа как е преминало празненството.
— Направо скандално — обясни приятелят й, после наклони глава към нея. — Чух, че бижутата от злато и диаманти, които тя носеше, са й специален подарък от съпруга й. Един от диамантите беше голям колкото нокътя ми.
Слушателката му за миг не реагира. После устните й се разтеглиха в усмивка. Никой, който би могъл да я наблюдава в този миг, не би могъл да бъде заблуден какви чувства я вълнуваха.
— Злато и диаманти ли? Добави и тях в списъка. — Тя замълча за миг.
— А писмото? Какво стана с писмото? — попита.
— Всичко върви по план.
Той се засмя, разхлаби шалчето си и продължи:
— Никой не ме забеляза. Чаках, докато засвири музиката, и после се промъкнах в къщата заедно с няколко души, които току-що бяха пристигнали. Никой не се заинтересува от мен.
— А за какво ли? — каза тя и сведе глава, за да може той да я целуне по шията. — Казах ти, че точно така и ще стане.
По лицето й премина сянка.
— Не ми се понрави обаче да си стоя вкъщи сама. Трябваше и аз да дойда.
— Твърде опасно е, скъпа моя. Но ти вземаш решенията. Искаш ли да променим плана? А сме близо, толкова сме близо — прошепна той.
После я прегърна и притисна към себе си. Бръкна в джоба си, извади оттам малка брошка във формата на камея със златен обков и й я подаде.
Тя прие подаръка, усмихна се и това й подейства някак отпускащо.
— Прав си. Просто трябва да изчакаме още съвсем малко.
Тя изгледа бедно обзаведената стая и прошепна:
— Повръща ми се от това място.
— Можехме да заминем веднага за Америка.
— Америка? Все още ли се стремиш към този континент? Това даже вече не е модно. Знаеш, че не бях в състояние да пътувам! — И тя го изгледа с такъв поглед, сякаш хвърляше цялата вина за крехкото си здраве върху него.
— Моя беше вината. Чаках прекалено дълго за теб — предпочете да се съгласи с нея той, знаейки, че признанието за собствената вина е единственият начин да предотврати по-нататъшното разгаряне на
