— Как? — попита го, прииска й се да повярва, че е възможно, но не беше много сигурна в това, понякога той беше толкова непредсказуем.
— Имам приятели, които могат да ми помогнат — я увери.
— Приятели?
Тя прекоси стаята, сложи ръце на раменете му и лекичко го завъртя така, че да може да гледа лицето му.
— Те знаят много добре какво трябва да се направи — отново я увери той. — Миналия път бяха почти на път да успеят.
— Миналия път?
Луси го погледна така сякаш досега не го беше познавала.
— Миналия път? И друг път ли са ти пращали подобни съобщения? — попита го недоверчиво.
Той се изправи и протегна ръце, за да я прегърне, но тя се отдръпна. Ръцете му увиснаха. Той отстъпи назад, после се приближи до прозореца и, също като нея преди минути, се загледа навън. Забравяйки импулсивното си отдръпване преди малко, Луси се приближи до него и го хвана за ръка. Повече от всичко му се прииска да се извърне към нея, да й разкаже цялата история, да усети съчувствието й. Вместо това запази мълчание.
Луси с неохота пусна ръката му, по израза на лицето й явно личеше, че се терзае.
— Моля те, обясни ми — помоли.
Но той не й отговори. Най-накрая Луси се отказа. Прекоси стаята, крачейки като старица и се пъхна под завивките. Ричард продължаваше да се вглежда в нощта навън.
Глава девета
На следващата сутрин Ричард се събуди сам в леглото си. Макар да не беше спал много добре, бе твърде неспокоен, за да се мъчи да си доспива. Позвъни на слугата си, облече се и вече бе готов за излизане, докато по-голямата част от хората, живеещи в къщата, още и не бяха станали.
— Кажи на Бети да не безпокои жена ми — нареди той на Роулс. — Ако госпожа Блаунт пита за мен, кажи й, че ще се върна късно следобед.
И излезе.
Доста по-късно, когато Бети разпита всички кой би могъл да остави писмото, къщата зашумя като кошер.
— Винаги обвиняват слугите — оплака се един от лакеите, докато помагаше на Джарвис, един от по- старите слуги, да внесе сребърните сервизи в стаята до кухнята, за да бъдат лъснати.
Джарвис се опита да го накара да замълчи.
— Не е твоя работа да обсъждаш действията на господарите — каза той, поглеждайки изпод вежди лакея.
И лакеят веднага разбра, че не трябва да продължава.
На по-долните етажи също обсъждаха.
— Не съм аз, дявол ме взел. Ама нали се погрижиха за сградата на старата ми майка, иначе щях да им дам да се разберат — казваше перачката, кривейки устни и не обръщайки внимание на укорителния поглед на икономката.
Когото и да беше попитала Бети, всеки отричаше да е оставил писмото в стаята на Луси. Тогава тя се помъчи да си спомни кои бяха около масата, когато поднесоха тортата за икономката, и накрая сама се убеди, че никой от слугите не би могъл да го стори.
— Джарвис даже заключи входната врата, след като изнесоха подноса с чая от салона, така че и портиерът да може да присъства — обясни на господарката си, докато правеше прическата й.
— Тогава как писмото е стигнало дотук? — учуди се Луси.
Същото се питаха и приятелите на Ричард в Министерството на външните работи.
— Значи не си получавал нищо подобно, докато бяхте в Девъншир? — попита го бившият му наставник.
— Не, нищо. И затова това писмо толкова ме изненада. Въпреки че веднага след съобщението за женитбата ни във вестника зачаках да се появи подобно нещо. Нищо.
— Не е било много умно да позволиш това съобщение, Ричард — каза наставникът му и смръщи лице.
Облечен в сиво, той като че се сливаше с бледосивите стени на помещението.
— Да позволя! Направих ужасна сцена заради него, но едва след като се беше появило, и то без мое знание — каза Ричард, мислейки си в същото време за странните взаимоотношения, които се бяха установили между него и Луси след спора им по този въпрос. — Но съобщението не може да е поводът. Така и нищо не се случи, преди да пристигнем в Лондон.
— Странно — промърмори наставникът на Ричард и лицето му отново се смръщи.
В течение на час след този разговор той разказа на Ричард за всички действия, които бяха предприели неговите подчинени.
— Тези хора биха могли да бъдат навсякъде — промълви замислен бившият началник на Ричард.
Ричард пребледня.
— Нищо ли не може да се направи? — попита той.
Питаше се дали единственото спасение не е пълната изолация. Но се съмняваше, че връщането им в Девъншир ще му донесе така жадуваното спокойствие.
— Не бих казал. Ще се обадя на господина, който работеше по-рано по твоя случай.
Наставникът замълча за миг и се вгледа в младия мъж, когото винаги бе товарил с най-важните и най- опасни мисии.
— Няма да ти излезе много евтино, освен това ти вече не си на държавна служба…
И той сви рамене.
Ричард кимна като знак, че го е разбрал и каза със спокоен тон:
— Кесията ми е достатъчно дълбока. Няма значение колко скъпо ще ми излезе, бих искал да стигна до истината.
— Добре. Ето какво ще направим.
Ричард се върна вкъщи с чувство на задоволство, че и друг се е заел с търсене на отговорите на въпросите, които си задаваше. И се зае с подготовката си за вечерта.
Луси, която беше прекарала по-голямата част от деня в мисли къде ли е Ричард, вече беше готова. Веднага щом чу гласа на съпруга си в съседната на нейната стая, тя почука на вратата, свързваща двете стаи, и после влезе, без да изчака отговора на Ричард.
— Ричард, Бети не можа…
Очите й се разшириха.
— О! — възкликна при вида на съпруга си, който се беше съблякъл чисто гол и си миеше лицето. Слугата му се втрещи от ужас и побърза да увие хавлия около кръста му.
Ричард изтри с нея лицето си, отново я привърза около кръста си и прекоси стаята, приближавайки се до Луси.
— Какво казваш за Бети? — попита, улавяйки я за ръка и отвеждайки я към столовете пред камината.
Движенията му бяха толкова галантни, все едно че вече беше напълно облечен.
— Не е могла да разбере нищо. Никой в къщата изглежда не знае нищо.
Тя поклати глава, когато Ричард безмълвно й посочи с ръка един от столовете.
— Нищо? Този лист хартия не е попаднал в стаята ти благодарение на някаква магия!
Леко покашляне откъм другия край на стаята ги накара да се обърнат.
— Имаш нещо да ни кажеш ли, Роулс? — попита строго Ричард.
— Само една идея. Ако само ми позволите да поразпитам, докато сте навън тази вечер? — попита колебливо.
