спора.
— Точно така беше — каза тя и лекичко го плесна по бузата. — Но повече няма да променяш плановете ми, нали, скъпи?
— Никога.
Мъжът отстъпи назад, очите му проблясваха. Очакваше нов изблик на гняв, но нищо подобно не се случи.
Жената му се усмихна. После се извърна и се запъти към вратата. Точно пред нея се спря и го погледна през рамо.
— Идваш ли? — попита.
Глава десета
Второто писмо не бе открито по-рано от следобеда на следващия ден след празненството. Всички бяха станали по-късно и повечето поискаха да изпият сутрешното си кафе или шоколад в стаите си. Луси, разбрала, че не само те, но и слугите ще бъдат уморени, беше уговорила рано следобед да се сервира студена вечеря.
Слънцето, което тъкмо се беше показало, когато се бяха разотишли по стаите да си лягат, все още грееше, когато започнаха да заемат местата си около масата.
— Хареса ли ти празненството? — обърна се господин Мередит към Карълайн, която беше избрал за своя дама по време на вечерята.
— Дамите бяха много красиви — отговори детето. — Но не колкото мама и Арабела.
Момчетата се спогледаха и се усмихнаха снизходително. Карълайн изгледа последователно всеки от братята си, но изразът на лицето й не се промени.
— Точно така беше — настоя тя.
— И аз мисля така, скъпа моя — потвърди господин Мередит и й се усмихна.
Момиченцето победоносно изгледа братята си.
— А на вас хареса ли ви? — обърна се той към момчетата.
Дейвид кимна и тъкмо се готвеше да му отговори, когато се намеси Робърт.
— Досадно беше да седим горе на стълбите, обаче храната беше хубава. Особено пирожките с омар и пастичките.
Дейвид наведе глава над чинията си, прииска му се брат му да не е толкова бъбрив.
— Някой иска ли да дойде с мен на разходка? — попита баща им.
Дейвид вдигна глава.
— Аз ще дойда — каза тихо.
Баща му се усмихна и му кимна.
— И аз — добави Луси.
— Колко скучно! Така ли прекарвате следобедите си в Девъншир, Луси? — попита брат й.
След като годежът му беше оповестен публично и вече нямаше какво да го тревожи, че някой или нещо може да го раздели с Арабела, той изглеждаше много по-спокоен.
— Не. Излизаме в морето.
— В морето ли? — попита бащата на Луси и веждите му се вдигнаха въпросително нагоре. — Не е ли малко опасно?
— Татко ни взема всички, дядо Мередит — обясни му Дейвид. — Ние сме много добри ветроходци.
— И Карълайн ли? — попита Едуард, усмихвайки се на момиченцето.
То се намръщи.
— Научих се да управлявам корабчето още на пет години — заяви надуто.
Още веднъж възрастните си размениха насмешливи погледи. Момчетата захихикаха.
— Кажи им, татко!
Ричард кимна и побърза да прикрие насмешливата си усмивка.
— Ако сте приключили с храненето, можете да се приготвяте за разходка. Ще ви почакам.
Още докато говореше, децата се изправиха, помолиха учтиво за позволение да се оттеглят и се затичаха към стаите си. Той изчака да излязат и едва тогава се обърна към тъста си.
— Кога се връщате в имението си, господине?
Имаше нещо особено в тона му, което накара старият господин да го погледне по-внимателно.
— Не съм решил още. Признавам, че ми се понрави да се срещам с приятели. И да мога да чета вестници, преди още новините да са прекалено остарели. Мога да остана и след завършването на Сезона. Защо?
Той се извърна към дъщеря си, искаше му се да разбере как тя ще реагира на промяната в плановете му. Луси беше навела глава и мълчеше.
— Възникна малък проблем. Ако, разбира се, е приемливо за вас, ще можем ли да останем по-дълго, за да мога да го разреша?
Луси погледна за миг Ричард и после сведе отново глава.
— Винаги сте добре дошли. Съжалявам, че се е появил проблем, но пък се радвам, че ще прекарам повече време с дъщеря си. Притеснявах се от раздялата. Коледа е още много далеч — и усмивка озари лицето на господин Мередит.
— Коледа ли? — попита Ричард, опитвайки се да си припомни дали вече не е дал обещание за посещение по време на коледните празници.
— За сватбата ми, Блаунт — засмя се Едуард. — Ако оцелея дотогава. Опитах се да принудя семейството на Арабела да измести датата по-рано, но майка й остана непреклонна.
— Не е приключила още с подготовката на булчинската си рокля. Освен това, докато се избродират всички ленени покривки и спално бельо, ще мине много време. А и ти обеща, че ще изчакаш.
— Не виждам защо трябва да чакам да избродират инициалите ми на всички покривки. Ти изобщо не си направи труда да чакаш за подобно нещо — опита се да я подкачи брат й.
Като видя, че лицата и на Луси, и на Ричард като че замръзнаха, на Едуард му се прииска да можеше да си вземе думите обратно.
— При нас беше различно — отрони тихо Луси.
После тя се извини и напусна стаята.
Едуард местеше поглед от Ричард на баща си. Осъзнавайки, че каквото и да каже като извинение, ще бъде безполезно, той сви рамене и вместо това обяви:
— И аз трябва да тръгвам. Обещах на Арабела, че ще прекарам заедно с нея следобеда.
Между Ричард и тъста му за миг се настани тишина. После старият господин каза:
— Ако искаш да обсъдиш проблема си с мен, ще съм радостен да мога да те посъветвам.
Ричард се почувства неловко след тези думи, още повече, че не знаеше какво е казала Луси на баща си и затова отговори:
— Поласкан съм от вашето предложение. Въпреки това, мисля, че с този проблем трябва да се справя сам.
Чувайки шум в преддверието, той се изправи.
— Сега се налага да ви пожелая приятен следобед. По всичко изглежда, че вече ме очакват за разходката.
Господин Мередит се загледа след него, смръщил вежди.
Децата се върнаха от разходката със зачервени бузи и в леко приповдигнато настроение, всички говореха едновременно.
— Учителят и гувернантката им, струва ми се, няма да бъдат много доволни, че си ги оставил да тичат на воля, Ричард — каза Луси, вслушвайки се какво разказваха децата на лакея, който им беше отворил вратата.
Разбира се, всичко това бе изречено с усмивка. Тя позволи на Джарвис да отнесе чантичката и шапчицата й.
— Поръчайте да поднесат чая в приемната. И попитайте баща ми дали би искал да се присъедини към
