Лакеят, придружил господин Мередит в пътуването му до Лондон и за първи път изобщо напускащ провинцията, с радост изостави лъскането на сребърните съдове и се заизкачва с Роулс по стълбите нагоре.
— Седни тук — каза слугата на Ричард и посочи далечния ъгъл на стаята.
Лакеят отначало като че се подчини, но после се извърна и се запъти към изхода. Роулс се прокашля. Лакеят спря и зачака по-нататъшни заповеди. Слугата на Ричард се приближи до него.
— Разбрах, че си открил място, където да прекараш с момиче — започна той с леко пресипнал глас.
Очите на лакея се разшириха от страх.
— Не съм аз, господин Роулс — каза той нервно.
После погледна към вратата, сякаш измервайки разстоянието до нея и преценявайки дали ще може да избяга.
— Аз пък чух друго.
— Грешно са ви осведомили — каза лакеят, като се приближи до Роулс и на лицето му се изписа гняв. — Заради това могат да ме уволнят. Знам вече кого ще обвиня, ако това стане.
Роулс отстъпи.
— Сега пък ти ме разбра погрешно — каза той колебливо, прииска му се никога да не се бе притичвал на помощ на господаря си така самопожертвувателно. — Намерих си приятелка и мислех…
Лакеят се разсмя от облекчение и потупа Роулс по рамото.
— Разбирам какво имаш предвид. Е, наистина си открил човека, който да ти каже какво да направиш. Има едно местенце в градината, обградено с високи храсти и с пейка по средата. Рядко някой ходи там.
— Но как се измъквате без никой да ви види?
Лакеят отметна глава назад и се разсмя.
— Искаш да ти издам всичките си тайни, така ли? — попита.
Роулс кимна. Лакеят се втренчи в него, като че се опитваше да разбере нещо по израза на лицето му. Най-накрая каза:
— Има една врата, която прилича на прозорец. В сутерена.
— Какво? Къде?
— Повече нищо няма да ти кажа. Трябва да тръгвам.
И преди Роулс изобщо да има време да отвори уста, лакеят вече беше излязъл от стаята.
Докато Роулс говореше с лакея, господарят му беше отнесъл писмото на мъжете, които с помощта на наставника си беше наел да се занимават със случая.
— Кажете ми какво открихте досега? — настоя той и хвърли писмото на масата пред тях.
— По-тихо, господине — помоли го нисък мъж в доста стари дрехи.
Същият този мъж огледа тъмната и усойна кръчма, за да се увери дали някой не ги гледа с любопитство. Като се убеди, че при този шум никой не би могъл да ги чуе какво си говорят, той взе листа от масата и го прочете.
— Брошката наистина ли липсва?
— Съпругата ми потвърди липсата й. Какво възнамерявате да правите?
— За кое? — попита мъжът и се подпря на масата, в едната си ръка държеше чаша с бира.
— Плащам ви, за да спрете всичко това — процеди Ричард през зъби. — И то трябва да спре.
— Съгласен съм. Но трябва да ни дадете още малко време — каза мъжът и върна писмото на Ричард — Разпознавате ли почерка?
— Всеки би могъл да го напише.
— Не точно всеки.
— Защо? — попита Ричард и го изгледа изненадан.
— Вгледайте се в буквите. Всички са перфектно изписани. И никъде няма грешка.
Мъжът се наведе към Ричард и изрече почти в ухото му:
— Човекът, който го е писал, е получил много добро образование.
Изненадан, Ричард отново прочете писмото.
— Нещо друго имате ли да ми съобщите?
— Сега не. Когато партньорът ми се върне, тогава може би.
После отново огледа кръчмата — един-двама души ги зяпаха любопитно.
— Трябва да си тръгвате. И не се връщайте повече тук.
Ричард също се огледа и забеляза нездравия интерес, които бяха предизвикали. Той кимна.
— Искам резултат — повтори твърдо. — Знаете ли къде да ми изпратите съобщение?
Мъжът кимна. Докато Ричард вървеше към изхода той го следваше с поглед. Нищо не можеше да се прочете по израза на лицето му.
Щом Ричард се върна в къщата на площад Гросвенър, Роулс вече го очакваше.
— Разбрах по какъв начин са влезли в къщата — докладва слугата и по тона му личеше колко е доволен от постижението си.
После разказа историята на лакея и слугинята без обаче да издава имената им.
— Откри ли въпросния прозорец? — попита Ричард разхлабвайки шалчето си.
— Не още. Не можах да измисля подходяща причина да сляза в сутерена — изрече със съжаление слугата.
— Хм. Пред мен ще възникне същият проблем — проточи Ричард и започна да сваля ризата си — Сигурен ли си, че лакеят не те е излъгал?
— Не мога да бъда сигурен, преди да съм открил вратата — каза Роулс.
По тона на гласа му и издадената му брадичка Ричард разбра, че слугата му не е чак толкова уверен.
— Разбира се. Сега да измислим основателна причина да слезем в сутерена — каза Ричард и се засмя. — Слугите на господин Мередит доста ще се чудят, като ме видят долу.
— Може би госпожа Блаунт ще измисли нещо — предложи слугата, като в същото време проверяваше кои от шалчетата на господаря му се нуждая от гладене.
— Невероятно добра идея, Роулс. Ще я известя веднага — и Ричард се втурна към вратата, която разделяше стаите им.
Там се оказа само слугинята.
— Къде е съпругата ми? — попита той, без да обръща внимание, че разочарованието от отсъствието на Луси ясно си личи на лицето му.
— Мисля, че е в приемната с господин Мередит — осведоми го тихо Бети.
Тя погледна за миг Ричард, после сведе глава и отново се зае с довършването на шева, с който се беше заела. Въпреки че господарката й не споделяше чувствата си, за Бети беше ясно, че бракът й беше с проблеми. Колкото повече време минаваше, толкова повече Бети се убеждаваше, че проблемите идват от съпруга.
Ричард изруга тихо. Налагаше се да чака. Знаеше, че нито той, нито Луси биха искали да въвличат баща й в техните проблеми. Може би след вечерята ще му се удаде възможност да поговори с нея, помисли си той.
Докато Ричард изчакваше по-подходящо време да говори със съпругата си, авторката на писмото беше заета с друго.
— Откри ли мъжете, от които се нуждаем — попита тя партньора си, а на някога красивото й лице беше изписана решителност.
— Четирима от най-огромните и най-безмилостни мъже, с които едва ли някога би искала да се срещнеш — отговори мъжът, ехидно усмихнат. — Чакат само сигнал от нас.
За миг замълча, но после отново се обади:
— Сигурна ли си, че това ще подейства?
— Глупак. Разбира се, ако свършиш своята част от работата, ще подейства. Не моят план се провали последния път — добави тя с горчивина.
— Казах ти, че прозорецът беше затворен. Трябваше да чакам, докато обявят тревога — отговори той,
