— Мислиш ли също като Дейвид, че не ме е грижа за вас? — попита, като в същото време коленичи на пода, забравяйки, че е с дрехите, с които се готвеше да излиза, за да може да се вгледа по-добре в очите им.
— Той ни спаси, Дейвид — каза по-малкото момче, осмелявайки се най-сетне да вдигне глава и да погледне по-големия си брат. — И ни научи да управляваме корабчето.
Усмивката на детето беше колеблива, но това беше достатъчно за баща му да разбере, че не е изгубил напълно обичта му.
Той шумно въздъхна. Седна на пода, почувствал се изведнъж слаб след облекчението, което изпита — твърде малко го интересуваше каква гледка представлява. После протегна ръце, за да прегърне двете си по-малки деца. Отначало бавно, след това подтичвайки, те се спуснаха в прегръдките му. Дейвид за миг се загледа към тях, след това им обърна гръб.
Луси се отпусна върху стола — люлка в единия ъгъл на залата, без изобщо да мисли, че може да измачка балната си рокля. Беше свидетел колко разстроени бяха децата следобед и сега, след току-що разигралата се сцена между тях и баща им, беше останала смаяна от дълбочината на чувствата им. Вгледа се в Дейвид, прииска й се да може някак да се докосне до душата му, да намери подходящата дума за него, да го накара да се почувства по-добре.
Все още седнал на пода, Ричард погледна към Луси. Тя му се усмихна. При вида на балната й рокля той се сепна. Притисна по-силно децата към себе си, те го изгледаха с любопитство, и попита:
— Ще може ли Едуард днес да те придружава по време на бала?
— Защо? — попита Луси, усещайки гърлото си свито и затаи дъх.
— Искам да остана с децата.
— И двамата ще останем.
— Не, ти трябва да отидеш — промълви тихо той. Последните му думи като че удариха Луси. Пак не се съобразяваха с мнението й. Тя успя да се овладее:
— Ще трябва да попитам Едуард.
Осъзнавайки недоволството й и какви последствия можеше да има то за техните взаимоотношения, той се почувства задължен да обясни защо настоява:
— Напълно готова си за бала, освен това ако поне един от нас отиде, роднините на Арабела няма да се почувстват обидени, че не сме изпълнили обещанието си.
Луси стана, макар сърцето да й повеляваше да остане и да се бори да стане част от това семейство.
— Ще видя дали Едуард все още е в къщата — изрече тихо тя.
И излезе, преди Ричард да успее да каже каквото и да било в отговор. Бръчки прорязаха челото му и той се замисли над особения тон, с който Луси изрече последните думи.
Карълайн се разплака.
— Не искам да отива. Накарай я да се върне, татко — помоли момиченцето, бършейки очи и нос в ръкава му.
— Тя не си заминава завинаги. Ще се върне, а аз тази вечер оставам с вас — опита се да я успокои баща й.
После погледна към полуотворената врата, след това последователно Робърт и Карълайн.
— Утре ще се видите с Луси.
— Момичетата все плачат — каза Робърт пренебрежително.
— Не е вярно — изхленчи Карълайн.
— Ами, нали виждам — изгледа я брат й, настроен войнствено.
— Престанете веднага, и двамата — повиши глас Ричард, извади кърпа от джоба си и я подаде на Карълайн.
— Не харесвам Лондон — включи се Робърт начумерено. — Искам да си отидем вкъщи.
— Аз също. Кога ще си тръгваме? — попита Карълайн и отново започна да хленчи.
В този миг и Дейвид се обърна да ги погледне. На лицето му се изписа очакване.
Въпреки че първата му реакция беше да се върнат в Девъншир, Ричард много добре съзнаваше, че ако искаше веднъж завинаги да узнае кой заплашва семейството му, трябваше да доведе разследванията си докрай. И да остане в Лондон — поне за известно време. Въздъхна и каза:
— Ще трябва да останем известно време тук.
— Защо?
— Заради сватбата на вуйчо Едуард и Арабела — обясни важно Карълайн. — Днес влязох в балната зала и ги видях да…
— Той не ни е вуйчо — прекъсна я Дейвид.
— Какво? — попита Карълайн, извръщайки се към него.
— Той е ваш вуйчо след сватбата ни с Луси — прекъсна ги баща им със строг глас. — Както и Луси след сватбата ни ви е майка.
— Мащеха — прошепна Дейвид, но така, че да бъде чут.
После погледна към баща си, чудейки се дали той ще го накаже. Сигурен беше, че учителят им щеше да го накаже, ако го беше чул да говори така.
Не за първи път Ричард от своя страна се чудеше дали по-големият му син просто не го предизвиква. Макар да не му харесваше това качество на сина му, той съзнаваше, че в това отношение детето има изцяло неговия характер. Затова се опита да запази спокойствие, като си пое дълбоко дъх.
— Да, тя е твоя мащеха, по-скоро ти е втора майка, Дейвид. Мисля, че вече говорихме по този въпрос, когато ви съобщих, че ще се женя повторно.
Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Ричард отново сдържа гнева си, напомняйки си, че синът му е едно дете, което вероятно не можеше да се справи с големите промени, настъпили в живота му. Дали не беше твърде мек с тях през изминалата година, запита се той. Но след нещастието те бяха потърсили обичта му и на него не му се беше искало да им даде какъвто и да било повод да се почувстват отблъснати, след като беше получил шанса да се сближи с тях.
Единствен син, чиято майка обичаше празненствата и светския живот, а баща му беше луд на тема спорт, той винаги беше копнял за голямо семейство. С тази мисъл се беше и женил, а след това беше открил, че жена му прекалено обича да е център на внимание сред обществото в провинцията, за да има време за собственото си семейство. Тя охотно го беше допускала до леглото си, а след това го беше ругала всеки път, като установеше, че е бременна, и го беше отпращала. След като се беше родила Карълайн, тя беше отказала веднъж завинаги да изпълнява съпружеските си задължения. По същото това време той беше започнал да пътува по поръчение на Министерството на външните работи. И по този начин не беше разбрал как са пораснали децата му. Сега съжаляваше за пропуснатите години от детството им.
Въздъхна. После се изправи и седна на стола, на който преди малко беше седяла Луси.
— Разкажете ми какво правихте днес — поде, опитвайки се да игнорира емоциите от последните няколко минути.
Отначало бавно, след това по-уверено и бързо Карълайн и Робърт възстановиха случилото се през деня. Даже и Дейвид се включи с едно-две изречения, когато окончателно осъзна, че баща му не възнамерява да излиза.
След като излезе от учебната зала, Ричард се разходи из къщата, търсейки някой, с когото да си поговори. Когато разбра, че господин Мередит вече се е оттеглил в покоите си, той взе книга от библиотеката, върна се в стаята си и се опита да чете. Бързо се отказа, настани се по-удобно върху стола и съвсем скоро се унесе в дрямка.
Шумът на затваряща се врата го събуди. Той се изправи и се ослуша. Дочу шум от съседната стая.
— Луси? — извика и след това отвори вратата.
Тя седна в леглото.
— Да?
— Добре, че все още не си заспала. Исках да говоря с теб.
Сърцето й, ускорило пулс при звука на гласа му, сега като че се успокои.
— За какво? — попита тя и така силно стисна ръце в юмруци, че кокалчетата й побеляха.
Той я изгледа учуден.
