— За децата, разбира се. Ти се оказа права. Не трябваше да се съмнявам в преценката ти.
Думите му би трябвало да я успокоят, каза си Луси. Но тя си припомни как той я отпрати да отиде сама на бала и предпочете да остане с децата.
— Права ли? — попита тя прегракнало.
— Трябваше да ме накараш да те изслушам.
— Как? Ти познаваш децата си по-добре от мен.
— Очевидно не. Чу какво казаха. Те ме мразят.
— Ричард, не те мразят. Обичат те.
— Даже и Дейвид ли? — попита той. После се замисли над това, което току-що беше казал, и се запита колко всъщност мъже наистина се интересуват от децата си. Най-много да се зарадват, че им се е родил син, но рядко някой щеше да седне и да се замисли за наследника си. Даже и родителите му, и приятелите им бяха същите. Припомни си, че когато посещаваше училище, едва ли имаше повече от две-три момчета, сред тях и Едуард, които получаваха редовно писма от родителите си или някой от семейството им ги посещаваше. Когато беше във ваканция, родителите му даже не си бяха вкъщи. Заминаваше направо от училище при дядо си в Уелс, а после, след като дядо му умря, започнаха пребиваванията му при приятели като Едуард. Така ли се беше държал и той със своите деца?
Лицето му се сгърчи от болка при тази мисъл, измъчвала го през цялото време, след като пожела лека нощ на децата си.
Луси го беше наблюдавала през цялото време и беше видяла как изразът на лицето му се променя в зависимост от това какво мислеше и й се прииска да го погали.
— Дейвид нямаше да бъде толкова разстроен, ако не те обичаше толкова — опита се да го убеди тя. — А и повече не е споменал, че предпочита да отиде при родителите на Джулия.
Тя улови ръката му и го притегли да седне на леглото до нея. Погали го по бузата, опитвайки се да го успокои. Опитвайки се да отнеме поне част от болката му.
— По-добре да беше споменала.
— Какво? Защо?
Луси се отдръпна от Ричард. В мига, в който си беше помислила, че може би го разбира, той я беше изненадал неприятно с реакцията си.
— Не. Нямах предвид това — каза той. — Или може би имах точно това предвид. О, вече не знам…
Луси за миг го изгледа. После, независимо, че я владееха противоречиви чувства, наклони глава към него:
— Ела да си лягаме, Ричард. Утре отново ще говорим.
Той извърна глава и я погледна. Не му се искаше да се отказва от разговора, прекалено много бяха съмненията. Но след това въздъхна и се пъхна под завивките. Луси духна свещта и позволи на Ричард да я вземе в прегръдките си.
На следващата сутрин, докато Луси се занимаваше с подготовката за празненството същата вечер, Ричард заведе децата в парка. Той не забеляза двойката, която ги наблюдаваше от каретата, спряла недалеч от къщата.
— Това е най-големият — прошепна жената.
Тя дръпна кожената завеса и се вгледа в момчето.
— Казах ти, че всички са тук — промърмори с дрезгав глас мъжът до нея. — Внимавай да не те видят.
— Не съм толкова глупава — беше гневният й отговор, после тя се наведе напред и заповяда на кочияша да последва каретата с Ричард и децата.
— Не се дръж тогава като глупачка!
Тя се извърна да го погледне, но този път не каза нищо. Когато каретата пред тях намали ход и спря пред входа на парка, каретата, в която бяха те, продължи и ги подмина.
— Нека и ние да слезем тук — предложи тя.
— Много е опасно.
— Глупости!
И преди той да може да я спре, тя извика на кочияша, че го освобождават.
— Трябва да разберем нещо повече. Плати на кочияша.
Мъжът измърмори нещо под сурдинка, но се подчини на изреченото със заповеднически тон от нея.
Внимателно прикривайки се, те успяваха да следят съвсем отблизо Ричард и децата. Вървяха пред тях достатъчно далеч, за да могат в миг да избягат, но и достатъчно близо, за да могат да чуят за какво си говорят. Когато стана така, че Дейвид се оказа начело на групичката, жената се усмихна.
— Той ли е? — попита мъжът.
— Да.
По тона й личеше, че е много развълнувана.
— Хайде да тръгваме — чуха да казва Ричард.
— Но още не сме пили мляко — взе да протестира Робърт.
Карълайн също се помъчи да убеди баща си да поостане още малко. Дейвид просто загледа баща си гневът му беше твърде силен, за да може така лесно да му прости, както бяха сторили по-малкият му брат и сестра му.
— Трябва да взема един пакет.
По тона на гласа му децата разбраха, че не бива повече да спорят с него. Робърт даже и не се обади.
— Какво има в него? — попита Карълайн, вдигайки глава към баща си.
— Нещо, предназначено за Луси.
— За празненството довечера ли? — искаше да знае момиченцето. — Тя пак ще бъде хубава, нали? Даже по-хубава от Арабела.
Карълайн улови баща си за ръка и лекичко подскочи. Дейвид се извърна към нея и се опита да я подразни, правейки гримаса, но тя не му обърна внимание.
Ричард се засмя.
— Елате. Ще ви отведа вкъщи.
Дейвид отново измърмори нещо под сурдинка Баща му го изгледа строго.
— Ето я каретата, татко — изрече бързо момчето, когато забеляза погледа на баща си.
После се обърна към Робърт.
— Ще съм в нея преди теб, Робърт.
— Ами… — отговори брат му и се затича, а след него хукна и Дейвид.
— Глупаци — обобщи Карълайн и усмихната вдигна глава към баща си по начин, който го накара да осъзнае защо бащите на хубавите момичета побеляват по-рано, отколкото бащите на момчетата.
Мъжът и жената, които сега тръгнаха след тях, си размениха съучастнически погледи. Те наблюдаваха, докато семейството се качи в каретата, после мъжът направи знак на един кочияш, който чакаше клиенти през входа към парка.
Когато Ричард се върна с децата вкъщи и ги остави под грижите на гувернантката и учителя, разбра, че разходката е продължила по-дълго, отколкото беше предполагал. Затова се отказа от вечерята и веднага излезе. Когато се върна, вече беше станало време да се преоблича за празненството.
През по-голямата част от деня Луси беше заета да уточнява последните детайли за предстоящото празненство. Но намери и време да влезе в учебната зала и да обещае на децата, че ще могат да наблюдават пристигането на гостите от най-горната стълбищна площадка.
— И ще поръчам на готвачката да ви донесе от същите ястия като за гостите — обеща им с усмивка, припомняйки си колко вълнуващо беше за самата нея, когато като дете й позволяваха да наблюдава пристигането на гостите и после да опита от ястията, приготвени специално за тях.
— Ще дойдете ли с татко да ни видите, преди да дойдат гостите? — попита Карълайн почти с плач.
Робърт и Дейвид направиха гримаси, след като чуха въпроса й. Тя се извърна да ги погледне.
— Е, добре де, нали вчера пак трябваше да ходят на бал, а пък дойдоха?
