Той се прокашля. После каза:
— Те не знаеха нищо за това. Не им бях казал нищо.
— Какво? Ричард, как си могъл да постъпиш толкова глупаво?
— Зная. Наставникът ми вече ми проглуши ушите с подобни обвинения. Но всичко, за което можех да мисля тогава, беше как да спася децата си.
Мисълта, че съществува опасност за децата, я накара да се разколебае. Но все пак попита:
— Добре, но защо реагира така, като видя съобщението във вестника?
— Страхувах се, че така всички ще научат местонахождението ни — отговори тихо.
Прииска му се да я притисне по-силно към себе си, но не го стори — страхуваше се тя да не се отдръпне.
— И така ли стана? — попита Луси с още по-колеблив тон.
Нейното семейство беше поставило децата му в опасност, дали той някога би й простил?
— Не. Първото писмо се появи едва когато пристигнахме в Лондон.
Луси въздъхна с облекчение и се замисли. Отново облегна глава на рамото му. Той я прегърна с една ръка и я притисна така силно към себе си, че тя можеше да почувства пулса на сърцето му.
— Защо са чакали досега? — попита тя почти шепнешком, така че думите й изглеждаха не толкова изречени, колкото като мисъл, минала едновременно през главите и на двамата.
— Не зная — призна той някак неохотно.
Отново си помисли дали не е по-добре да натовари семейството си на каретата, да запрегне конете и да се отправи колкото е възможно по-бързо към Девъншир.
— Някой сега занимава ли се със случая? — попита Луси.
Тя трескаво размишляваше над чутото, искаше да го огледа от всички страни.
— Обърнах се отново към мъжете, които вече бяха работили над предишните писма — съобщи й Ричард.
После я погали по рамото и я целуна по врата. Луси не обърна внимание на чувствата, предизвикани от докосването му.
— При тях ли беше днес следобед?
— Да.
— Показа ли им писмото, което получи днес?
— Да.
Изведнъж притесненията, които беше крила толкова дълго в себе си, взеха връх и сложиха край на сдържаността, на която толкова дълго се бе учила. Реагирайки както ако беше момиче, тя се извърна и го удари в областта на стомаха.
— Ох! Защо ме удари? — попита я той снизходително, разтърквайки мястото, което беше улучила.
— Защото ме остави на тъмно. Кажи ми сега какво пишеше в писмото, което се получи днес?
Гледаше го с такъв поглед, сякаш той би могъл да бъде авторът на писмото.
— Споменаваше се за брошката, която ти се е изгубила, и се правеше намек, че скоро и друго нещо ще изчезне по същия начин.
— Брошката ми ли? Какво биха искали да докажат с това? Тя даже не е и толкова ценна.
— Мъжете, които съм наел, предположиха, че това е просто предупреждение. Ако този, който е доставил писмото, е могъл да вземе брошката…
Ричард се отказа да довърши изречението, страхувайки се, че ако изрече опасенията си на глас, те наистина ще се случат.
— Друго бижу ли могат да вземат? Ричард, трябва да сложим всички твои подаръци в сейфа на татко.
Луси се отдръпна от него и понечи да слезе от леглото.
Ричард я улови за ръката и я придърпа към себе си.
— Не мисля, че имат това предвид — обясни той.
Луси отново се настани на предишното си място и облегна глава на рамото му.
— А какво?
Доста колебливо, сякаш страхувайки се, че ако облече догадките си в думи, те ще придобият реалност Ричард каза:
— Луси, трябва много да внимаваме. Ако пожар обхване тази къща, баща ти…
— Татко?
Очите й се разшириха. Извърна се, за да го погледне.
— Ричард, да не искаш да кажеш…
Също като него тя не посмя да изрече на глас мислите си.
— … че пожарът не е бил нещастен случай.
Тихо изречените от него думи като че прогориха мозъците им. Макар душата му да беше изпълнена с не по-малък ужас от мисълта какво би могло да се случи, Ричард все пак запази самообладание, докато на лицето на Луси можеше да се прочете силен страх.
— И ти мислиш, че в последното писмо намекват за това — каза тя с внезапно одрезгавял глас.
— Не зная. Единственото, което си спомням, е, че миналия път се оставих Джулия да ме убеди, че няма никаква опасност. А толкова я молих да отидем някъде другаде. Този път възнамерявам да се подготвя по- добре.
Ледената нотка, която Луси усети в тона му, бе по-режеща, отколкото зимен вятър.
— Значи Джулия е знаела за заплахите?
— Да. И също като мен си мислеше, че са свързани с работата ми като куриер. Но и двамата сме грешали и това струва живота на Джулия. Не възнамерявам да излагам нечий друг живот на опасност — приключи гневно Ричард.
Луси придоби замислен вид. Тя се прозя, но не притвори очи, напротив, като че се беше втренчила в нещо невидимо. Най-накрая изрече:
— По-добре наистина да се подготвим този път. Сега нищо не можем да направим. Но утре…
— Утре ще слезем в сутерена — довърши твърдо Ричард, прехвърли ръка през раменете й и я придърпа надолу.
Даже и когато усети по равномерното й дишане, че най-накрая се е успокоила и заспала, той остана буден — като на пост.
След закуската на следващата сутрин Луси предприе първата стъпка по осъществяване на плана им да изследват сутерена. Срещна се с икономката и й обясни, че баща й възнамерява да предприеме някои промени из къщата и я е помолил да инспектира местата, където ще се правят подобренията.
— Не бих искала да попреча на никого в работата му. Моля ви просто да осведомите готвачката и останалите от персонала да не се безпокоят излишно, а ние ще се постараем да бъдем колкото е възможно по-незабележими.
— Ние? — попита икономката.
— Съпругът ми и аз — уточни кратичко Луси, чудейки се как да обясни присъствието на съпруга си, ако бъде попитана.
За щастие икономката само кимна и излезе от стаята й.
Когато не след дълго те слязоха в сутерена, икономката ги чакаше на най-долната площадка на стълбите.
— Ще съм щастлива да отговоря на всички ваши въпроси — каза тя и ги последва.
Луси и Ричард се спогледаха. Не бяха очаквали подобна компания. Колкото бе възможно по-бързо те обиколиха всички стаи — навсякъде имаше слуги, които се трудеха над ежедневните си задачи — търсейки прозореца, за който им беше споменал Роулс. Отначало не откриха нищо. Вече бяха готови да се откажат, тъкмо когато надникваха в стаята, където обработваха храната. Там забелязаха сводест прозорец и тъй като беше отворен, видяха, че води към градината.
— Откога този прозорец е в такова състояние — попита Луси, сочейки дъските, които частично го покриват.
— Така е, откакто за пръв път дойдохме в тази къща — каза икономката, чудейки се на внезапния
