интерес на господарката си.
— Нека да проверя — прошепна Ричард. — Отвлечи й вниманието, за да мога да проверя.
Луси кимна.
— Доволни ли сте от обстановката тук долу — попита Луси жената, която ги беше придружила навсякъде в тяхната обиколка из сутерена. — Какви промени бихте направила?
— Сигурна съм, че ще остана удовлетворена от всички промени, които господарят ще направи. Той настоя кухнята да бъде оборудвана със съвсем нова готварска печка. Много по-удобна е и е много по-чисто с нея — каза икономката.
— Не намирате ли кухнята малко тъмна?
— О, даже е много по-светло, отколкото в някои други къщи. И с тия лампи на тавана навсякъде става по-светло. Няма нужда от повече.
Тя замълча, за да си поеме дъх и се огледа. Забелязвайки Ричард до прозореца, прекоси стаята и се приближи до него.
— Този прозорец си е чиста загуба на материал. Освен това и много духа. Изобщо няма нужда от него.
Ричард кимна.
— Ето една промяна, която може да се направи. Зазидайте го.
— Съгласен съм — каза Ричард, приближавайки се до Луси. — Ще предадем на господин Мередит вашите препоръки.
Той лекичко постави ръка на рамото на Луси и допълни:
— Благодаря за помощта ви. Ако ни потрябват повече сведения, ще се върнем. Моля да ни извините, че ви отнехме толкова време.
Луси извърна глава и го загледа, но не можа по израза на лицето му да разбере дали това е търсеният от тях прозорец. Тя се сбогува с икономката и позволи на Ричард да я поведе по стълбите нагоре.
Той избра да влязат в приемната. След като вратата след тях се затвори, тя се извърна към него.
— Е, какво мислиш? Прав ли е бил Роулс?
— Да. Дъските едва се държат на гвоздеите. Всеки би могъл без усилие да ги махне.
Лицето му беше замислено.
— И какво ще правим сега? — настоя да узнае Луси, хващайки една с друга ръцете си, надявайки се треперенето им така да не личи.
— Ще го зазидаме.
Ричард се насочи към вратата, после спря.
— Забравих. Ще кажем ли на баща ти?
— За кое?
— Че ще правим промени в собствената му къща. Не можем да го залъжем, както направихме с икономката.
— О!
Луси се смълча. Но това трая само миг.
— Просто ще му обясним всичко.
На лицето на Ричард се изписа неохота.
— Той ще разбере.
— Ще разбере, че съм изложил на опасност дъщеря му ли? Ако ти беше Карълайн, а аз ти бях баща, не съм сигурен, че бих се отнесъл с разбиране към подобно нещо.
— Татко няма да застане на пътя ни. Ще видиш — обеща му тя.
За нейна изненада, баща й реагира точно както й беше казал Ричард.
— Заплахи? В моята къща? Кой ги отправя? — гласът му беше подобен на рев.
Когато Ричард обясни, че все още нямат никаква представа кой би могъл да бъде, бащата на Луси като че, противно на очакванията им, се поуспокои.
— С какво мога да ви помогна? — попита той, като местеше поглед от единия към другия и обратно.
— Открихме прозорец, през който може да се проникне в къщата, и мислим, че точно него е използвал авторът на писмата — каза Луси.
Тя се наведе над баща си и прехвърли ръка през раменете му.
— И? — попита господин Мередит доста рязко.
Но в същото време прегърна дъщеря си през кръста.
— Бихме искали да го зазидаме — обясни Ричард. — Вашата икономка мисли, че това е много добра идея. Сложили са няколко дъски, но въпреки това оттам продължавало да духа. А ако го зазидаме, ще спрем достъпа на външни хора.
— Сигурно и някои от слугите го използват, за да си правят срещи — предположи господин Мередит.
После погледна първо Луси, след това Ричард, после отново Луси. Най-накрая се прокашля. Луси се изправи и се приближи до съпруга си. Ричард я прегърна през кръста.
— Добре, зазидайте го — каза тихо старият мъж. — И ми съобщете, ако се появят нови писма.
Преди залез-слънце прозорецът беше зазидан. Наблюдавайки работата откъм градината, Ричард въздъхна с облекчение, после се извърна към съпругата и децата си, които бяха дошли с него. Особено за децата беше много интересно. Ако Ричард не ги беше спрял, момчетата щяха да се спуснат да помагат на мъжете, които се трудеха с тухлите.
— Можехме да им помогнем да пренесат тухлите, татко — опита се да протестира Робърт, когато Ричард ги дръпна и ги отведе настрани.
— Можехме също да им носим инструментите — обади се Дейвид.
Гледаха го толкова умолително, че на Ричард не му даде сърце да им откаже направо.
— И така да се изцапате, че да не можете да се появите в парка — каза Луси.
И се усмихна на съпруга си.
— Ще ходим в парка ли? — попита Робърт.
— Оня с кравите ли? — попита Карълайн и очите й се разшириха от вълнение. — Татко каза, че следващия път можем да си поискаме малко мляко. Нали, татко?
— Това ли съм казал? — попита Ричард, все още загледан в работниците.
После се извърна и се усмихна на дъщеря си.
— Да. Ти обеща. Кажи му, Дейвид! — примоли се Карълайн, подскачайки около тях.
— Ще предпочетеш мляко пред сладолед? — попита я баща й.
Той видя как работниците положиха последната тухла и след това се обърна изцяло към семейството си.
— Днес мислех да ви заведа на друго място.
— Къде? — поиска да узнае Дейвид.
Ричард за миг вдигна очи към Луси и се усмихна.
— В менажерията.
— Какви животни има там? — попита Робърт.
— Сами ще видите. Аз самият не съм бил там от години — отвърна баща му. — Хайде сега бързо по стаите си да се приготвите.
Последва ги с поглед, докато се изгубиха по посока към къщата. После се извърна към Луси.
— Ще дойдеш ли с нас?
Тя отвърна на усмивката му с усмивка.
— С удоволствие…
Неспособен да устои на обхваналата го страст, макар да бяха на открито и всеки от слугите би могъл да ги види, той я целуна.
Тя инстинктивно отстъпи назад. Лицето й беше поруменяло.
— Трябва да се преоблека в нещо по-подходящо — смотолеви Луси. — Кажи на децата, че няма да се забавя.
И забърза към къщата.
