— Не, по-късно. Ще трябва да съобщя за това на Смит. Веднага след това ще тръгна натам.
И той се запъти към стаята си, но припомняйки си за закуската, спря и се извърна към Луси.
— Дали Арабела ще ми прости отсъствието?
— Тя ще разбере — увери го Луси.
Този проблем, за разлика от всички други я накара да си помисли колко малко в този миг значеха за тях светските им задължения.
— Да кажа ли на татко и Едуард?
— Не още. Но може би по-нататък ще имам нужда от помощта им.
Той я целуна и я притисна към себе си, омачквайки още повече роклята й.
— Оставям те без придружител — въздъхна той мрачно.
— Не се тревожи. Едуард нали ще бъде там? Освен това Арабела ме помоли да отида преди всички останали. Никой няма да забележи, че съм дошла сама. Изведнъж очите й се разшириха от ужас. — Мислиш, че заплахите включват и мен? — попита тя.
— Може би.
Беше се сетил за подобна възможност още докато четеше последното писмо — заплаха.
— Ще те осведомя веднага щом разбера нещо повече — обеща й той, сложил вече ръка на дръжката на вратата. — Обещала ли си да ходим някъде тази вечер?
— На бал, организиран от една братовчедка на Арабела. Да й изпратя ли писмено извинение?
— Не. Само предупреди Роулс. Ще се върна навреме.
Преди да успее да го попита за какво да предупреди слугата му, той се изгуби от погледа й. Тя се погледна в огледалото, смръщи лице, като видя колко измачкана е роклята й и позвъни на слугинята си. Налагаше се да се преоблече.
Когато Ричард пристигна пред градската си къща, Смит и гледащият го с подозрение господин Лидсуърт вече го очакваха.
— Кажете му, че вие сте ме наели — обади се Смит веднага щом съгледа Ричард. — Гледа ме така сякаш аз съм крадецът.
Ричард даде необходимите обяснения и господин Лидсуърт видимо си отдъхна.
— Интересно нещо. Нека да ви покажа — каза той. Влязоха в къщата и веднага се насочиха към двете големи стаи на първия етаж. Още щом влязоха, видяха, че някои от покривалата на мебелите са смъкнати и хвърлени напосоки на пода.
— Слугите, които наехте, ли направиха това? — попита Ричард.
— Беше така, когато влязохме — увери го Лидсуърт. — Нали след като напуснахте къщата, по ваша поръка веднъж вече бях влизал в нея и сега веднага разбрах, че нещо не е в ред.
— Прав сте. Нека разбера какво липсва.
Докато крачеха из стаите, Ричард отбелязваше на глас липсващите неща, между тях няколко статуетки, които беше настояла да купят навремето първата му жена. Също и една картина, висяла отляво на камината в една от стаите. Когато влязоха в библиотеката, Ричард направо ахна — цели лавици книги липсваха, докато покривалата на мебелите си бяха на местата.
— По дяволите — изруга Ричард, опитвайки се да си припомни кои заглавия биха могли да са сред изчезналите.
— Голяма ли беше стойността им? — попита Смит, който си водеше бележки.
— Ако са тези, за които мисля, наистина имат стойност. И то голяма — каза с гневен глас Ричард.
Трескаво затърси първото издание на произведенията на Шекспир, но не откри нито един от томовете.
— Гръм и мълнии! — извика той, потресен повече от липсата на книгите, отколкото на китайските статуетки или картината.
— Ще може ли да ми приготвите списък на липсващите книги? — попита Смит, оглеждайки внимателно стаята.
Ричард кимна. Веждите на Лидсуърт полетяха нагоре, по всичко изглеждаше, че той се готви да зададе въпрос, но Смит го изпревари.
— Може би ще мога да открия кой ги е купил — обясни той искането на списъка. — Как е положението в другите стаи?
— Не сме се качвали горе — призна Лидсуърт.
— Какво ли е положението в стаята, където държим сребърните съдове и прибори… — промърмори като че по-скоро на себе си Ричард.
— Винаги ли ги оставяте в къщата? — попита Смит неодобрително.
— Обикновено не, но Джулия не виждаше смисъл да ги пренасяме непрекъснато, след като често посещавахме града. Последния път даже оставихме почти всички прибори и съдове тук. След пожара изобщо забравих за тях.
— Къде е тази стая?
Ричард ги повече към сутерена, подмина кухнята и миялното помещение и отвори една доста тясна врата.
На светлината на свещта, която държеше, ясно се видяха счупените порцеланови и керамични съдове на пода.
— Някой вече е бил тук — разбра Лидсуърт.
— И ви е измъкнал всичко. Не е трябвало да оставяте ценни неща в къщата — допълни Смит.
Ричард беше напълно объркан.
— Трябваше да наема пазач — изсумтя той ядно.
Господин Лидсуърт предвидливо не му напомни, че вече му беше предлагал подобно нещо.
Докато огледат всички стаи и следобедът си беше отишъл. Смит влизаше преди тях във всяка стая и докато не я прегледаше основно, не ги пускаше, без обаче да им казва какво точно търси. Като приключиха с огледа, Ричард се сбогува с Лидсуърт, но преди това му нареди да изпрати слугите, които беше възнамерявал да наема, да почистят основно къщата. После се извърна към Смит.
— Е, какво ще кажете? Тази кражба свързана ли е със заплахите?
Смит сбърчи чело. После поклати глава.
— Прекалено много прах има — каза той замислен.
— Прах ли?
— Никакви следи от скорошен взлом. Никакви отпечатъци. Крадците трябва да са влизали доста отдавна. Най-вероятно почти веднага, след като сте напуснали къщата.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно — увери го Смит.
— Значи е било обикновена кражба — каза Ричард, макар да не искаше така лесно да се откаже от предположението, че кражбата има връзка със заплахите.
— Нищо такова не съм казал — отговори веднага Смит. — Който и да е бил крадецът, много добре е знаел какво търси. Освен това се е постарал да не нанесе вреда на тези вещи, които биха могли да се виждат през прозорците.
Смит прекоси стаята и показа какво има предвид. Въпреки че Ричард не си беше дал сметка, сега, като му обърнаха внимание, осъзна, че е точно така. Доста ценна картина, висяща точно срещу прозореца, беше оставена на мястото си. Докато картината от отсрещната стена липсваше.
— Няма нито едно счупено стъкло или насилена врата. Крадецът е разполагал с доста време. Най- вероятно е идвал няколко пъти и е изнасял награбеното през изхода за слугите. Сигурно на идване даже е носел по нещо. Така че никой да не се усъмни с какво всъщност се занимава. Ако някой от съседите го е видял, сигурно си е помислил, че правите ремонт.
— Трябва ли да разбирам, че всичко е загубено? — попита Ричард, оглеждайки се наоколо из стаята, в която се намираха — приемната.
Колкото и да не му се нравеше, че е ограбен, единственото, за което истински съжаляваше, бяха книгите. Докато се оглеждаше, му дойде идея. Луси сигурно щеше да е много доволна да се заеме с обзавеждането на къщата.
