— Не бих казал такова нещо. Ще поразпитаме наоколо, за да разберем дали някой не е купил някоя от откраднатите вещи — обади се в това време Смит.
Той направи последна обиколка и се върна в приемната.
Докато вървяха към входната врата, Ричард си спомни какво възнамеряваше да научи от Смит.
— Имахте ли време да разпитате мъжете, които наблюдават къщата ми?
— Още не. Дойдох веднага тук. Отивам при тях сега. До утре сутринта ще имаме отчета им. Искате ли да пратя някого да пази тук, докато Лидсуърт осигури пазач?
Ричард изрази съгласие, свали един от ключовете за входната врата, нанизани на халка, и го даде на Смит.
Като се върна вкъщи, той се запъти направо към учебната зала.
— Има ли някакво подобрение при Дейвид? — попита с разтревожен глас господин Ейвъри.
— Не е изрекъл нито дума през целия ден — отговори учителят с видимо неодобрение в гласа.
— Нали поне е станал.
— Е, да, поне това. Веднага щом излязохте. Даже пи чай с господин Мередит, брат си и сестра си.
Ричард усети как го обхваща страх за съдбата на момчето му.
— И тогава ли не каза нищо?
— Нито дума.
Ричард отново усети неодобрението в гласа на младия мъж. Прииска му се да изплаче пред него мъката си, да му каже, че това не е просто каприз на Дейвид. Че момчето се намира в голяма беда. Но се въздържа. С бавна крачка се приближи до децата, които играеха на карти. За миг се загледа в тях.
— Искаш ли да ни помогнеш, татко? — попита Робърт.
Баща му поклати глава.
— Дейвид постоянно печели.
Щом като Ричард се приближи до най-големия си син, той откри картите си и ги остави на масата. После стана и понечи да се оттегли. Баща му го последва, не обръщайки внимание на протестите на Робърт и Карълайн.
— Дейвид, разкажи ми какво се случи на площада вчера — помоли тихо Ричард, не откъсвайки поглед от лицето на сина си.
Лицето на Дейвид смени на няколко пъти израза си, преди момчето да поклати глава.
— Ще се видим утре сутринта — въздъхна Ричард, свеждайки глава, за да целуне по бузата сина си.
Дейвид се отдръпна като ужилен и побягна. Ричард се почувства като ранен в сърцето, но си наложи да каже довиждане на другите си две деца и се отправи към покоите си.
Все още под впечатлението на всичко случило се през деня, той се преоблече, изяде си вечерята и придружи жена си на бала, установявайки, че не си спомня кой го беше организирал. Не забеляза даже, че двамата с Луси се радваха на всеобщо внимание — той в черно и бяло, а Луси в зашеметяваща рокля от сатенирана коприна в син цвят и с дантела с цвят на слонова кост. Когато брат й я отне от него, за да танцуват, той просто застана и ги следваше с поглед, докато танцът свърши. Но по начина, по който гледаше, Луси даже не беше сигурна, че той съзнава отсъствието й до него.
Арабела се присъедини към тях и сложи край на унеса му.
— Би трябвало да съм ти много ядосана, Ричард — каза тя леко намусена.
После погледна към роклята на Луси и й се прииска вече да е омъжена, за да може тя да има думата при избора на дрехи.
— Защо? — насили се да попита Ричард, след като усети как Луси лекичко го побутва.
— Защото липсваше днес. Всъщност разбрах, че не си имал избор. Е, как беше? Хванахте ли крадците?
Преди Ричард да успее да си отвори устата, за да я наругае и да провали вечерта, се обади Едуард.
— Какви крадци? Мислех, че се разбрахме да ми казваш всичко — почти изрева той.
— Нямах възможност да те видя по-рано. А и балът не е място да се обсъжда такова нещо. Ще поговорим по-късно.
Осъзнавайки правотата на приятеля си, Едуард кимна. Луси обаче забеляза, че макар да танцуваше с Арабела, за известно време той не сваляше очи от тях.
Дойде миг, когато Ричард почувства, че повече не може да остане в балната зала.
— Ще може ли скоро да си тръгнем? — попита той, докато танцуваше с Луси.
— Веднага щом този танц свърши — прошепна тя, усмихвайки му се топло.
Той я притисна към себе си и усети как напрежението, което изпитваше, като че намалява.
Докато чакаха да им докарат каретата пред входа на къщата, един господин, който в същото време пристигаше, се спря при тях.
— Радвам се да ви видя в града отново — поздрави ги той.
После, без да се впуска в светски разговори, реши да мине направо на въпроса, заради който се беше спрял при тях:
— Мисля, че трябва да знаеш, Блаунт. Открих същата като твоята статуя — нимфата в градината ви, нали си помниш? Помислих, че е копие, но ме увериха, че е оригинал.
— Как я намери? — попита Ричард, без изобщо да показва вълнението си.
Тази статуя също бе сред откраднатите.
— Намери ми я един, на когото съм поръчал да се оглежда за произведения на изкуството за мен.
— Познавам ли го?
— Съмнявам се. Няма и да ти кажа кой е. Не бих искал да ме надминеш — засмя се мъжът.
— Кога я откри?
— Преди около година. Беше голяма изненада за мен. Не е пристигнала от континента. Предполагам, че я е предложил някой, който много се е нуждаел от пари.
Когато каретата пристигна, Луси и Ричард се извиниха и се качиха в нея. Едва след като потеглиха, Луси попита:
— От него научи нещо много важно, нали?
— Как разбра?
— По израза на лицето ти. Не, не се притеснявай. Той нищо не забеляза. Беше твърде зает да ти покаже, че се е оказал по-успешен колекционер от теб. Статуята е открадната от теб, нали? — попита тя.
Докато пътуваха към бала, съпругът й в общи линии й беше описал какво се е случило.
— Да — кимна Ричард и поднесе ръката й към устните си. — Вие сте много умна, госпожо.
Тя сведе клепачи и го дари с кокетна усмивка.
— Както и ти. Ти го накара да отговори на всичките ти въпроси.
— Не на всичките. Може би Смит ще има повече късмет.
Той й се усмихна. После за първи път тази вечер се вгледа в нея и изведнъж вдигна въпросително вежди.
— С тази рокля ли беше облечена по-рано? — попита, вглеждайки се неодобрително в деколтето.
— Ричард, за какво става дума? — попита Луси и се извърна, за да го погледне по-добре.
— За роклята ти.
— Какво за моята рокля? Преди малко даже ми направи комплимент за нея.
— Аз ли? Носеше ли шал тогава?
— Не. Ричард, нищо не разбирам.
Очите на Луси се разшириха от изненада и объркване.
Той се засмя.
— Нали знаеш, скъпа, право на съпруга е да обсъжда облеклото на съпругата си.
— Но ти ми каза, че ме харесваш така.
— Наистина.
Той се приближи до нея.
— Но тя разкрива достойнства, на които само аз бих искал да се радвам — каза той, прокарвайки пръст покрай деколтето й, откриващо едната й гръд.
