Ричард седна и се наслади на гледката, която представляваше жена му без връхни дрехи. Бети посегна към корсета.
— Този ли ще си сложиш? — попита той, смръщвайки чело, като си припомни какви белези оставяше тази част от женското облекло по кожата й.
— Да — кимна спокойно Луси, макар вътрешно да изгаряше от нетърпение.
Не изрече нито дума, докато слугинята й не закачи и последното телче.
— Какво друго ти пише?
— Виждали са тази дама и преди. Всеки следобед се разхождала на площада. Но не вярват да живее там.
— Защо мислят така? — попита го Луси и се извърна към него.
— Никога не са я виждали да излиза или да влиза в някоя от къщите наоколо — поясни той. — Признават си, че досега не са й обръщали голямо внимание. Наблюдавали са преди всичко къщата на баща ти.
— Приближили ли са се достатъчно, за да успеят да чуят разговора на Дейвид с тази дама? — попита тя, надявайки се мистерията да се разреши.
Седна пред тоалетката, за да може слугинята да й направи прическа, но извърната към него. Ричард поклати глава и Луси въздъхна.
— Ще я наблюдават. Ако се върне, някой от тях ще я последва.
— Ами ако не се появи повече?
— Тогава никога не ще узнаем — прозвуча много отчаяно Ричард.
За да го успокои, както и себе си, впрочем, Луси каза:
— Ще я открият. Ще видиш.
Той се усмихна на увереността й.
Когато Ричард и тя по-късно излязоха, никой от тях не забеляза да е следен. Информиран предварително за плановете им, Смит беше изпратил един от хората си да ги чака около градската къща на Ричард. Но независимо от инструкциите, които му бяха дадени, той изобщо не забеляза облечения като благородник мъж, който притича по външните стълби на съседната къща, отвори една врата, водеща към по-долния етаж и се скри.
Докато разглеждаха къщата, Луси все повече и повече се мръщеше. Макар слугите, които беше изпратил Лидсуърт, да бяха разчиствали цяла сутрин, все още имаше стаи, които бяха в същото състояние както след като бяха влизали крадците. Първият етаж беше прочистен, но не всичко със спалните беше наред. Докато обикаляше мъжката спалня, тя се подхлъзна и без малко да падне. Ричард, на другия край на стаята, се втурна към нея разтревожен. Без да го погледне, тя се наведе, за да вдигне нещото, в което се беше спънала.
— Достатъчно за днес — каза той. — Не бих искал да се изтощиш.
Ричард я подхвана за лакътя и я настани в един шезлонг.
— Не съм изтощена — възрази тя.
Тя се разположи удобно и едва тогава се вгледа в това, което държеше в ръката си.
— Ричард, погледни.
— Какво?
— Намерих го на пода. Мисля, че на миниатюрата си нарисуван ти.
И му го подаде.
— Мислех, че се е загубила по време на пожара. Изпратих го на Джулия, докато още бяхме сгодени. Трябва да я е забравила тук.
Той я завъртя в ръката си.
— Изглежда сякаш някой я е стъпкал. Мислиш ли, че я е изпуснал крадецът?
Той отново се загледа в миниатюрата.
— Може би.
Не искаше да признае, че действително портретът изглежда сякаш някой нарочно в миг на ярост го беше стъпкал. Припомняйки си разногласията между него и Джулия по време на последното им пребиваване в Лондон, му мина мисълта дали всъщност бившата му съпруга не е била тази, която така е стъпкала миниатюрата. Беше напълно в характера й, помисли си той.
— Лошо ли е повредена? — попита тя. — А аз нямам миниатюра с твоя лик? — допълни Луси.
Ричард й се усмихна.
— Нито пък аз с твоя. Ще накараме да ни нарисуват заедно. А аз бих искал и твой голям портрет. И тази картина ще бъде първата от моята нова колекция.
Тя също му се усмихна, стоплена от светлината, струяща от очите му.
— Също и твой портрет. И на децата — допълни тя, останала без дъх от нахлулите чувства.
Той приседна в шезлонга.
— И на децата — повтори и сведе глава, за да я целуне.
Колкото повече време беше с нея, толкова повече растеше любовта му и желанието му към нея. Хаосът около тях и съзнанието, че слугите всеки миг биха могли да влязат в стаята, го накараха да се въздържи от нещо повече от целувка. После се облегна назад и отново огледа стаята.
— Но преди това трябва да намерим отговорите на няколко въпроса. Преди всичко кой е причинил всичко това.
На лицето му се изписа израз на гняв при мисълта, че някой непознат без покана е влизал в къщата му.
Луси, която нямаше ни най-малка представа как е изглеждала по-рано къщата, също внимателно се огледа наоколо.
— Такива цветове ли предпочиташ? — попита тя, имайки предвид плата в червено и златно, който покриваше стените и мебелите.
Тя забеляза междувременно, че завесите не са дотам добре закачени.
— Не, предпочитам нещо по-различно. — Той я погледна и й се усмихна. — Като очите ти, например.
Тя сведе клепачи, премигна няколко пъти и отново се вгледа в него. Изписалата се на лицето му страст я накара да затаи дъх. В същото време откъм коридора се чу шум. Тя сви крака под стола и бързо се изправи. За миг се олюля и Ричард се спусна да й помогне.
Вратата се отвори. Един лакей, който носеше принадлежности за камината, се спря като ги видя, чудейки се дали няма да ги разгневи с влизането си.
— Не знаех, че сте тук — промърмори той, опитвайки се да прикрие страха си и обзелото го в същото време любопитство.
— Стаята е на ваше разположение — каза Луси, обръщайки се към Ричард за потвърждение.
Той кимна. Лакеят, разбрал, че няма да го смъмрят, се усмихна.
В това време и противничката им се усмихна, като разбра, че се готвят да отворят градската къща на Ричард.
— Много удобно — каза тя и очите й заблестяха.
И преди да започне да излага плана си на партньора си, устните й се разтеглиха в дяволита усмивка. След като свърши, се облегна на стола си с доволно изражение.
— Сега ще чакаме.
На следващия ден Луси отново посети къщата и беше доволна да отбележи колко работа бяха свършили слугите. Единствено в кабинета, облицован с дървени плоскости, нищо не беше пипано. След като по- голямата част от основното почистване беше приключена и преди да започне мазането, Луси повика децата да я придружат.
Тя смаяна ги наблюдаваше как разглеждаха къщата като непознато място. Дейвид, който се беше отказал вече да мълчи, застана пред една от картините в приемната.
— Майка ми мразеше тази картина — промълви той тихо.
От случката на площада изобщо не беше проявявал подобен интерес към нещо.
