— Мразеше ли? — попита Луси, присядайки на канапето, което възнамеряваше да претапицира с бледосин сатен на райета.
— Каза на татко, че не иска тази картина в имението. Предполагам, че той я е изпратил тук.
Луси загледа картината, учудвайки се какво беше накарало Джулия да не хареса пасторалната сцена, която представляваше. Дейвид също приседна на канапето и поглади тапицерията му. После се огледа наоколо.
— Не харесвам тази стая. Много е тъмна.
После се извърна към Луси.
— Нашите стаи също ли са такива?
— Не знаеш ли?
— Тук идвам за пръв път. Мама винаги настояваше да останем в имението, тъй като не искаше да остава в Лондон дълго.
— А оставаше ли?
Въпреки че не й харесваше какво прави, Луси изпитваше неимоверно любопитство да научи повече за предшественицата си.
Дейвид въздъхна, сбърчи чело и така заприлича повече на стар угрижен човек, отколкото на малко момче, каквото всъщност беше.
— Не. Тя не искаше дълго време да бъде далеч от имението — каза той.
— И от вас — добави Луси, опитвайки се да го разведри в спомена му.
Много се беше натъжила, когато го видя колко страда. И се обвиняваше, че ако не беше настоявала да дойдат в Лондон, нищо нямаше да му се случи.
— О, ние не я виждахме често, освен когато татко се връщаше вкъщи. Беше много заета — каза просто Дейвид. — Теб виждаме много по-често.
Ръката му все още беше върху тапицерията. Луси лекичко я погали и той не се отдръпна.
— Добре, веднага щом оправим тази къща, обещавам, че ще виждате мен и баща ти много по-често, отколкото сега.
И му се усмихна. Когато и на неговото лице се появи подобие на усмивка, тя се почувства сякаш е спечелила много трудна победа.
Помнейки думите му, че майка му не им е отделяла много време, след като бояджиите приключиха, Луси започна да ходи всеки ден, за да наблюдава лично работата на тапицерите, и водеше и децата със себе си. Макар къщата да беше значително по-малка, отколкото бащината й, тя пък разполагаше с голяма градина, където децата можеха да играят и тичат до насита.
Следвайки нарежданията на съпруга й и брат й, при тях навън винаги стоеше един от лакеите. Много заета и едновременно радостна с промените по къщата, които ставаха под нейно ръководство, Луси остави мисълта за заплахите на заден план. Беше щастлива от начина, по който се беше наредил животът й.
Глава четиринадесета
Докато Луси и децата бяха заети с къщата, Ричард и Едуард проучваха всяка възможна следа, на която се натъкваше Смит. Господин Мередит, отказвайки да бъде държан настрана, разпита внимателно всички свои приятели. Но така и не се доближиха до отговора, който търсеха.
Изминаха няколко дни, без да се получат нови заплашителни писма или да се стигне до някакво разрешение на проблема. Ричард се надяваше, че когато Джоунс се върне в града, ще е открил отговорите поне на някои въпроси. Но след неговото завръщане въпросите само станаха още повече. По време на следващата им среща Смит запита Ричард:
— Познавате ли господин Аштън?
— Да. Защо?
— Продал е имота си малко след пожара у вас — изрече Джоунс неприветливо.
— Той възнамеряваше да заминава за Америка — каза Ричард. — Нямаше семейство, което да го задържа. А и имението си получи в наследство от някакъв далечен чичо. Нямаше някакви особени връзки с хората в околността.
При тези думи Джоунс се намръщи, но не се отказа да съобщи новината на Ричард, колкото и неприятна да беше.
— Какво друго научихте?
Двамата мъже се спогледаха.
— Кажете ми.
— Според вашите слуги съпругата ви си е имала любовник.
Ричард се разсмя.
— Аз можех да ви кажа това.
Мъжете го зяпнаха, шокът от чутото се беше изписал на лицата им.
— Тя ми го съобщи, злорадствайки. Именно заради него не искаше да стои дълго време в Лондон.
— А вас не ви ли засегна това? — попита Смит, потресен до дъното на своята душа, възпитавана според моралните норми на средната класа.
— Разбира се, че се засегнах. Но нищо не можех да направя.
Смит и Джоунс отново се спогледаха и след това загледаха Ричард.
— О, не! Не съм организирал пожара, за да се избавя от съпругата си. Тя пожела да ме напусне. Аз трябваше да й осигуря издръжка, каквато тя поиска, а в замяна на това тя поемаше задължението да не безпокои мен и децата повече. Подходих съвсем сериозно към предложението й. Беше много по-добре, отколкото да продължавам да живея с нея — изрече Ричард с горчивина в гласа.
Смятайки въпроса за изчерпан, Смит и Джоунс си тръгнаха, обещавайки преди това да изпратят съобщение веднага щом научат нещо ново.
След като нищо подобно на случилото се с Дейвид не се повтори, а и никакви заплахи повече не им бяха отправяни, Луси си мислеше, че няма за какво повече да се тревожат. И точно тогава ги застигна нещастието.
Както обикновено Луси взе децата със себе си, когато отиде в къщата. Веднага щом видяха какво бяха свършили тапицерите, децата излязоха в градината. Когато стана време да си тръгват, Луси ги повика. Те не се появиха. Тя почака няколко минути и ги повика отново. Отнякъде се показаха Карълайн и Робърт и изтичаха при нея.
— Не можем да намерим Дейвид — съобщи Робърт.
Кръвта на Луси като че се смръзна.
— Къде е лакеят?
Думите с мъка излизаха от устата й.
— Търси го. Ние играехме на криеница — започна обяснението Карълайн. — Аз намерих Робърт, обаче Дейвид е много добър в тази игра.
— Може би мисли, че играта все още не е свършила — предположи Луси и усети като че отново си възвърна способността да диша.
В този миг влезе лакеят, лицето му беше много бледо.
— Е, открихте ли го? — попита тя.
Мъжът поклати глава, останал без дъх от тичане. Луси притвори очи и зашепна молитвени слова.
— Дейвид загубил ли се е? — попита Робърт, гласът му съвсем леко трепереше.
Карълайн сграбчи ръката на Луси, сякаш я достраша, че втората й майка също ще изчезне.
— Не зная.
Луси обгърна раменете и на двете деца и ги поведе към къщата. Като видя Бети, тя изтича към нея.
— Отведи децата вкъщи. После кажи на съпруга ми и на брат ми да дойдат тук веднага.
Изплашена от тона на господарката си, слугинята само кимна.
— Тръгвате с Бети — каза Луси на децата. — Тя ще се погрижи за вас.
— Не искам да си тръгвам без Дейвид — възрази Робърт, тропайки с крак.
Луси едва успя да се овладее.
