— Тръгвайте с Бети — повтори твърдо. — Дейвид ще си дойде скоро.
Вътрешно се примоли да се окаже права. Целуна по бузата и прегърна Карълайн и побутна децата към Бети. Не обръщайки внимание на молбите им, тя се извърна към слугите, които се бяха скупчили на стълбите, водещи към кухнята.
— Ще ми трябвате вие, вие и вие — каза тя, посочвайки последователно тези, които й се сториха най- здравите и едновременно с това най-умните. — Претърсете градината, алеите и улиците около къщата. Трябва да е някъде наблизо.
Преди да пристигнат съпругът й и брат й, тя вече знаеше, че слугите никъде не са могли да открият Дейвид. Още щом зърна Ричард, и от очите й потекоха сълзи. Но веднага гневно ги отри и успя да се овладее.
— Изпуснах Дейвид.
И зачака присъдата си.
— Глупости! Той си е направил шега с вас. Докато ние тук говорим, той пие чай с баща ти — каза той тихо и я взе в прегръдките си.
Очите му обаче запазиха разтревожения си израз. Едуард, който беше инструктиран да не сваля очи от слугите, забеляза, че една от слугините силно трепна и на лицето й се изписа страх.
— Дойдохме да те заведем при него. Ще го накажа най-строго, че ви е изплашил така.
Брат й кимна и излезе навън. Почувствала до известна степен облекчение, Луси позволи на Ричард да я отведе до каретата. Веднага щом вратата се затвори обаче той се отказа от маската на спокойствието.
— Как се е прибрал сам вкъщи? — попита Луси, но никой от мъжете не й отговори.
— Видя ли как се измени лицето на една от слугините, като каза, че Дейвид си е вкъщи? — попита Едуард приятеля си. — Направо се издаде.
— Съобщи ли на Смит?
Едуард кимна.
— Смит? Той там ли беше? Защо? Какво е станало? — попита Луси, вглеждайки се изплашена последователно ту в единия, ту в другия.
Те свиха безпомощно рамене. После съпругът й се изкашля.
— Дейвид не е вкъщи — съобщи той, като изричаше с мъка всяка дума.
— Какво?
Толкова дълго се беше пазила, за да не допусне да я обземе паника, но сега й се предаде напълно. Лицето и пребледня.
— Защо излъга?
Очите й се разшириха от ужас.
— Те са го хванали — прошепна тя.
— Те ли? Кой? Ти видя ли кой го отведе? — попита Ричард, сграбчвайки я с две ръце за рамото с такава сила, че щеше да го счупи.
— Онези, които ни заплашиха. Искали са Дейвид не бижутата ми. Дейвид — изплака тя името на детето.
— Някой видял ли е нещо? — попита я брат й — Къде е бил лакеят?
— Това е въпросът, за чийто отговор ще настоявам веднага щом пристигнем — каза Ричард.
Тонът му беше толкова заплашителен и Луси въздъхна с облекчение, че не беше разговарял с нея по този начин.
— Какво ли ще правят с него?
Двамата мъже се спогледаха. Никой от тях не се нае да изрече на глас безбройните възможности.
— Той е само едно малко момче — изхлипа Луси.
— Стегни се, Луси — обади се брат й, поглеждайки през прозореца. — Никой в града не бива да разбере, че Дейвид е изчезнал. Ако разколебаем заговорниците по този начин, още по-добре.
Той й кимна усмихнат, след като тя изтри сълзите си с подадената от съпруга й кърпичка.
— Усмихни се.
Макар едва да сдържаше сълзите си, Луси изпълни съвета на брата си и опирайки се на ръката на съпруга си, влезе в къщата. Когато вратата се затвори след тях, тя престана да се сдържа.
— Дейвид… — изплака.
Ричард я прегърна и те останаха за миг така, после я предаде в ръцете на брат й.
— Заведи я при баща ви — каза той. — Смятам да говоря с онзи лакей.
Той се извърна към Джарвис, който стоеше наблизо.
— Доведете го при нас. Ще бъдем в кабинета. А той би трябвало сега да е в кухнята.
Джарвис кимна — беше дълбоко разтърсен от случилото се.
Докато чакаха, лицата на Ричард и Едуард бяха придобили строго изражение. Затова, когато Джарвис въведе лакея в кабинета, още щом го изгледаха и той взе да трепери. Преди да успеят да изрекат и дума, младият мъж започна да говори, заеквайки.
— Нямам нищо общо с това. Не съм виновен. Аз… ние бяхме застанали на сянка в градината…
— Ние ли? С кого? — попита Едуард.
— Дейзи, слугинята от съседната къща. Но преди това аз се уверих, че няма друг наоколо. Както винаги.
Мъжът се беше разтреперил още повече.
— Винаги ли? — запита Ричард и в тона му се четеше заплаха. — Това и по-рано ли се е случвало.
— О, не, господарят Дейвид не е изчезвал така. Аз съм се виждал с момичето и друг път. Срещахме се тайно всеки път щом тя можеше да излезе — призна мъжът.
Знаеше, че е загубен. Но се страхуваше да не го изпратят в затвора.
— По едно и също време ли? — попита Едуард.
— Щом можеше да излезе.
Мъжът сведе глава.
— Не мислех, че ще се случи нещо лошо с децата. Те просто си играеха.
Произношението, което той се беше постарал да придобие след идването си в Лондон, сега, в мига на голямата уплаха, отстъпи на обичайния му твърд акцент.
— А как се запозна с тази слугиня? — попита Ричард.
— Дойде веднъж да се види с една своя приятелка и аз се случих там.
Той отри чело с кърпата си. Започвайки да осъзнава какво всъщност се е случило, беше започнал да се поти.
— Не бих позволил нищо лошо да се случи на господаря Дейвид — избъбри той, вглеждайки се в очите на Ричард. — Никога не бих.
Ричард се извърна с гръб към него, опитвайки се да сдържи гнева си и да не удари мъжа в лицето.
— Ако беше си вършил добре работата… — изрече Ричард през зъби. — Защо мислиш ти наредихме винаги да бъдеш с децата?
И удари с юмрук по масата. Лакеят подскочи и погледна Едуард, после за всеки случай отстъпи няколко крачки.
— Кажи ни името на слугинята, която те запозна с момичето, с което си се срещал. После си отивай в стаята и стой там, докато те повикаме отново.
Лакеят кимна.
— И не казвай за това, което говорихме тук, на никого, разбра ли? — нареди Едуард.
Лакеят отново кимна. Повтори шепнешком думите на Едуард и излезе.
— Измъкна се оттук с подвита опашка — обади се Ричард вече с овладян глас.
— Трябва да признаеш, че успя да го изплашиш. Щом изплаши и мен — каза приятелят му. — Какво да правя с имената?
— Смит ще се свърже с нас до около час. Ще му ги кажем.
— Сигурен ли си, че би трябвало да изчакаме?
— Какво друго ни остава? Виждаш ли ме да разпитвам слугинята, без да проваля всичко?
— Не, но Луси би могла.
— Луси!
