Луси пламна.
— О! — изохка тя леко, потрепервайки при неговото докосване — както ставаше винаги с нея.
После протегна ръка и приглади косата му. Той улови ръката й и отново я поднесе към устните си.
Когато каретата пристигна пред къщата на господин Мередит, те и двамата пламтяха от страст. Изкачиха почти на бегом стълбите.
— Бети дали ще те чака? — попита той.
Луси поклати глава.
— Добре.
Тя се изчерви още повече.
По-късно, лежейки в прегръдките си и не желаейки все още да се предадат в плен на съня, взеха тихичко да си говорят. Едва когато усети, че умората го наляга, Ричард си спомни какво беше намислил да помоли Луси.
— Искаш ли да се заемеш с преобзавеждането на къщата?
— В Девъншир ли?
Луси веднага се замисли какво би могла да промени.
— Не, тук, в Лондон. По-малка е от тази. Няма да ти отнеме много време.
Говореше бавно и вече почти се унасяше. Луси лежеше загледана в балдахина над леглото им. Ръката му я придърпа по-близо до него. Тя извърна глава и с не по-малко унесен от неговия поглед се загледа в лицето му. Мисълта, че ще се заеме с обзавеждането на неговата къща, я изпълни с чувство на гордост и принадлежност към новото й семейство. Тя ще превърне къщата в техен истински дом.
Веднага щом слязоха на следващата сутрин за закуска, Едуард се спусна към тях.
— Какво стана? За какво говорехте снощи?
Оглеждайки се наоколо, за да се увери, че наблизо няма слуги, Ричард му разказа. Когато вратата се отвори, той веднага смени темата. Въпреки това знаеше, че няма да успее да запази дълго време нещата в тайна от прислугата. Но не знаеше на кого да вярва.
— Ето шоколада. Или може би искате кафе? — попита Луси двамата мъже с такъв тон сякаш това беше от изключителна важност.
Те поискаха кафе и тя им наля в чашите. След като лакеите привършиха със сервирането, тя ги освободи.
— Да имаш някакви идеи, Едуард? — попита тя веднага, щом като слугите затвориха вратата.
— Идеи ли? Какви идеи?
Тя сбърчи вежди и сви устни.
— А, за кражбата — сети се веднага Едуард и за миг замълча. — Бихте могли да обявите, че предлагате награда.
Ричард се замисли.
— Ще попитам Смит дали смята, че това е добра идея. Проблемът е, че се е случило доста отдавна.
— Кога мога да разгледам къщата? — попита Луси, докато разчупваше поднесената препечена с масло кифла на малки парченца.
— Още днес.
Ричард й се усмихна, наслаждавайки се на гледката, която тя представляваше със светложълтата си рокля и привързаната й със светложълти панделки коса.
— Не ми харесва идеята ти — каза брат й мрачно и се вгледа в Ричард.
— Защо — попита приятелят му.
— Ами ако крадците се върнат?
Едуард се изправи и заобиколи масата, подавайки чашата си на Луси. Тя му наля още кафе.
— В цялата къща ще има слуги. Нали каза, че си наредил на господин Лидсуърт да наеме хора да започнат да разчистват още днес? — обърна се Луси към съпруга си.
Ричард като че си отдъхна.
— Да. Тя няма да е сама.
— Пак не ми харесва — настоя Едуард. — Тези хора ще бъдат заети с работата си. Освен това, вероятно не се и познават. Как тогава ще разберат кой е слуга и кой крадец?
Ричард поклати глава.
— Какво предлагаш? — попита той.
Луси погледна единия, после другия и най-накрая поклати глава, недоумяваща какво би могло да ги притеснява.
— Където и да отиде в града, Луси трябва да бъде придружавана от слугинята й и от някой от лакеите, изобщо някой, който познава всички членове на семейството ни.
Луси отвори уста да изрази несъгласието си, но Ричард я изпревари.
— Чудесна идея. А аз ще ги накарам да разберат, че единствената им работа е да не свалят очи от нея.
— Аз нямам ли право да се произнеса по този въпрос? — попита ги Луси с умолителен тон.
— Не — отговориха и двамата едновременно.
— Но Бети има работа тук — възрази тя.
— Ще наемем някого да й помага — обяви твърдо съпругът й. — Още днес ще изпратя бележка на Лидсуърт.
— Не мисля, че всичко това е оправдано. Не знаем кого ще изпратят — каза Едуард и смръщи вежди.
Ричард кимна. После изведнъж му хрумна:
— Ще попитам Смит. Може би знае някой надежден човек.
— Не искам непознати вкъщи. Ще помолим някой от другите слуги. Сигурен съм, че икономката няма да откаже — каза Луси.
И тя изгледа единия, после другия. При решимостта, която излъчваше погледът й, те нямаше как да не се съгласят.
— Е, предполагам това е най-доброто решение — избъбри Ричард, изглеждайки доста глупаво в този миг.
Брат й само кимна в знак на съгласие. После каза:
— Арабела с радост ще те придружи. Може и да ти направи ценни предложения как да обзаведеш къщата по последна мода.
— А дали ще има толкова време? — попита го сестра му. — Прекалено е заета. И ти много добре го знаеш. Затова не настоявай да ми помага.
— Но…
— Едуард, ти май нямаш ни най-малка представа колко е ангажирана.
Едуард я изгледа недоверчиво.
— Само си мислиш, че знаеш, но ме чуй сега. Ако започне да си прекарва времето с мен в градската къща на Ричард, дали ще й остане изобщо време за теб? И не ми казвай, че ще се виждате вечерта. Познавам майка й. Макар да сте сгодени, тя няма да позволи на Арабела да остане и минута насаме с теб, независимо колко го желаете и двамата. А и ти не би искал да предизвикаш клюки по неин адрес, нали? Достатъчно са говорили хората за нея.
Чувствайки се сякаш току-що е бил спасен от двойка тичащи срещу него бързи коне, Едуард беше принуден да признае, че сестра му има право. Макар да нямаше за какво толкова да се радва, Ричард се усмихна, наслаждавайки се на демонстрацията на силния й дух.
— За кога да се приготвя? — попита тя и се изправи.
Малко по-късно, тъкмо когато се занимаваше с жартиерите си, Ричард влезе в стаята й.
— Съгледвачите са видели дамата с кучето — каза той и й подаде съобщението, което току-що беше получил от Смит.
Бети, която помагаше на Луси да си облече долната фуста, промърмори нещо от рода, че поне докато се облича, господарката й би могла да бъде оставена на мира. Луси се намръщи. После се обърна, за да може слугинята да й завърже панделките отзад.
