След това сякаш повече не можеше да сдържа мъката си, протегна ръце към нея.
— Прегърни ме. Моля те, прегърни ме — примоли се той.
Тя разтвори ръце и докато го прегръщаше, усети сълзи да парват бузите й. Дали бяха от него или от нея? За известно време те просто лежаха прегърнати и мълчаха. След това, сякаш за да се убеди, че независимо от случилото се, той беше жив, Ричард започна да я люби някак неистово и отчаяно — като че нямаше да дочака утрото.
Сънят им след това беше неспокоен. На зазоряване едновременно отвориха очи, станаха и се приближиха до прозореца, загледани в нахлуващата светлина отвън.
— Къде ли е той? — запита на глас Луси и в същия миг посегна с ръка към устните си, за да потисне риданията си.
Когато не след дълго на вратата се почука, те вече бяха облечени.
— Влезте — обади се Луси, очаквайки със страх посетителя.
— Съобщение за господин Блаунт — каза сънливият лакей, който в бързината си беше закопчал копчетата накриво.
Щом видя, че господарите са напълно облечени, очите му се разшириха от изненада.
Луси притвори очи, молейки се, докато Ричард разпечатваше писмото.
— Е? — попита тя нетърпеливо, недочакала да прочете съдържанието му.
— Смит моли да не напускам къщата, преди да дойде.
Ричард четеше отново и отново писмото, за да се увери, че не е пропуснал нищо. Луси въздъхна.
— Сигурно има новини.
— Ами ако нищо повече не е научил?
— Ще платим откупа.
И се надявам, че те ще спазят уговорката, помисли си той.
— Да можехме да направим нещо — изплака Луси, стискайки носната си кърпа.
Чувството на безсилие, което я беше обхванало, ясно се четеше и по лицата на баща й и брат й, когато се появиха на закуска. И нито един от тях като че не беше гладен. Мъжете изпиха неизброимо количество чаши кафе, а Луси си отчупи само крайче кифла и пи шоколад.
Когато се появи Смит, те се бяха разположили в приемната. Леко изненадан да ги открие всички в същия състав толкова рано сутринта, той застина на прага.
— Влизайте, влизайте и казвайте какво ново — обади се господин Мередит с малко дрезгав глас, около очите му имаше тъмни сенки от недостатъчния сън.
Смит погледна към Ричард, който му кимна.
— Мисля, че открихме къде го държат — съобщи той със спокоен тон.
— Къде? — попитаха четиримата в един глас.
— В един обор недалеч от града.
— По пътя за Тънбридж Уелс ли? — попита Ричард, припомняйки си писмото, което му бяха изпратили похитителите.
Смит смръщи вежди.
— По пътя за Мейдстоун.
— Опит да ни отдалечат, така ли? — изказа предположението си на глас Едуард. — С добър кон няма да е трудно да стигнеш за кратко от едното до другото място.
— Може би възнамеряват да се срещнат на друго място по-късно — изказа предположенията си и Смит. — Джоунс е там в случай, че решат да преместят сина ви.
Луси тежко въздъхна.
— Не мисля, че ще предприемат нещо, преди да настъпи нощта.
— А аз се предполага, че ще отида да платя откупа и ще остана да получа инструкции къде да открия сина си малко преди залез — каза Ричард и присви устни. — Не можем ли да ги хванем? — попита той.
На лицето на Смит се изписа неувереност.
— Не съм много сигурен колко хора има вътре.
— Свържете се с партньора си. Аз се налага да остана тук, докато разбера какво е направил Лидсуърт с продажбите.
— Възнамерявате ли да платите откупа? — попита Смит.
— Не, и ако успея да си върна сина по някакъв начин. Но трябва да съм готов с парите.
Тонът на Ричард накара Луси да усети как я полазват тръпки.
— Разбирате ли, че не можем да предвидим какво ще направят? — попита Смит, опитвайки се да разбере дали мъжът, който го беше наел, осъзнава всички рискове.
— Разбирам.
Едуард и Мередит кимнаха. Луси закри с ръце устата си, опитвайки се да потисне риданията си.
— Онези мъже, които бяхте наел по-рано, все още ли са ви подръка?
— Присъствието на прекалено много хора може да се окаже грешка. Пътят в онази посока е много оживен. Възнамерявам да наема покрита каруца за превоз на фермерска продукция — каза Смит с усмивка, но очите му запазиха строгото си изражение.
Двамата по-млади мъже се спогледаха и след това Ричард кимна.
— Поискайте от слугите някои дрехи — предложи Едуард. — Аз ще отида да видя какво е положението с пушките.
Доволен сякаш от суматохата, която беше предизвикал, Смит напусна къщата с обещание да се върне след час.
Веднага щом той излезе, Луси се извърна към съпруга си.
— Идвам с вас — обяви тя твърдо. — И не се опитвай да ме убеждаваш в противното.
След час, когато се готвеха да тръгнат, Ричард направи последен опит да я накара да остане. Облечени в дрехите, които слугите им бяха дали, те напуснаха къщата през входа за прислугата и се втурнаха към закритата карета, която ги очакваше. Господин Мередит и господин Лидсуърт, които се бяха задължили да занесат откупа, ако самите те не се върнат навреме, ги наблюдаваха.
— Господ да ви помага! — прошепна господин Мередит.
Глава петнадесета
Първата част от пътуването им премина в мълчание. Луси понечи да хване Ричард за ръка, но не посмя, виждайки изражението на лицето му. Тя събра ръце в молитвен жест.
Вече близо до странноприемницата, която беше избрал Смит, те освободиха кочияша и изминаха пеша останалата част от пътя. За изненада на Луси никой вътре в нея не им обърна внимание.
— Не говорете. Аз ще се оправя — каза Смит, после се вгледа в мъжете. — Трябва да имате по-уморен вид, нали сте работили с часове.
Ричард отпусна рамене и се постара да изглежда много изтощен. Едуард се опита да го имитира.
Не след дълго се настаниха в каруцата. Луси седна до съпруга си, докато Смит и Едуард се сместиха сред остатъци от зеле и други зеленчуци, явно превозвани с каруцата, преди те да я наемат. Едуард беше предложил да се направят на пияни, но Смит не се съгласи с аргумента, че фермерите ще предпочетат да не си харчат с труд спечелените пари за алкохол, още повече, че те самите си правеха алкохола. Вместо това се свиха, преструвайки се на заспали.
Пътят беше неравен и не след дълго Луси се почувства като разнебитена, Ричард я беше предупредил за това. Но нито едно оплакване не излезе от устата й. Тя стисна зъби, само лицето й леко пребледня. Съпругът й веднага разбра какво чувства, но нищо не каза. Нали я беше предупредил…
Тъкмо бяха подминали кръчмата, известна като При Джордж в Гринуич, а после и тълпа мъже, вървящи в посока към града, когато Смит каза на Ричард да спре. Озъртайки се наоколо, той насочи каруцата към едно голямо дърво, надявайки се клоните му да им осигурят някаква защита против любопитни.
— Мислех вече, че няма да дойдете — каза един мъж, показвайки се откъм единия край на каруцата. — Тогава щеше да се наложи да тръгна да ви търся.
Мъжът едва дишаше и трудно му се разбираше какво говори.
Пренебрегвайки думите му, Смит започна да го разпитва направо.
