— Там ли са още?
Мъжът кимна.
— Колко са?
Мъжът почти полегна върху каруцата, опитвайки се да успокои дишането си.
— Джоунс, колко са?
Мъжът вдигна три пръста. Останалите го загледаха с известна изненада.
Джоунс си пое дълбоко дъх и после го изпусна бавно. Едва когато дишането му се поуспокои той се обади отново:
— Двама мъже и една жена. Бяха повече, но другите си заминаха.
Ричард се наклони към него, устните му се разкривиха в доволна от чутото усмивка.
— Колко далеч е този обор? — попита той.
— На около две мили по този път.
Джоунс пое бутилката вода, която му подаде Смит, и отпи голяма глътка.
— Защо сте довели и жена със себе си? — попита той, изглеждайки Луси от глава до пети.
— Тя настоя — обясни Смит, потупвайки леко приятеля си по гърба. — Тя е мащехата на момчето.
— Вие видяхте ли го? Добре ли е той? — попита Луси.
Сърцето й биеше толкова силно, че тя едва чуваше собствените си думи. Ричард се наведе още повече към Джоунс, за да чуе какво ще й отговори.
— Надникнах там рано тази сутрин, докато те още спяха. Той лежеше завит близо до пещта. Не ми заприлича на много изплашено дете — каза й Джоунс.
— Тази сутрин ли? А по-късно не сте ли го виждал?
Той поклати глава.
— Дайте ми още вода. Беше много горещо днес.
— Сега ни разкажете нещо повече за обора — помоли Едуард.
Джоунс се дръпна, някак изненадан от особеното му произношение. Не се срещаше често с хора от аристокрацията. После скочи от каруцата на земята и около него се вдигна облак прах.
— Само една врата ли има? — попита Ричард.
Мъжът кимна.
— Никакъв шанс да ги изненадаме.
— Не и през вратата.
Смит смръщи вежди.
— Ами ако се представим за други? — попита Луси и се загледа в посоката, която беше посочил Джоунс, сякаш можеше да зърне Дейвид от такова разстояние.
— Какво имате предвид? — попита Смит.
Ричард се извърна към нея и я целуна. Тя се изчерви.
— Представете си, че каруцата се счупи тъкмо като минаваме оттам — каза съпругът й и Луси кимна като потвърждение, че е разбрал идеята й. — Казахте, че пътят минава точно покрай обора, така ли? Можем да се престорим, че търсим някого да ни помогне да поправим каруцата.
— Но се постарайте да не говорите — каза Джоунс. — Само една дума да продумате и те веднага ще разберат, че не сте работници.
Смит кимна.
— Вашата жена най-добре да се представя за моя дъщеря — предложи той. — И ако може да се престори на болна или нещо такова.
— Куцането ти! Престори се, че си ударила лошо крака, когато едно от колелата се е счупило — каза Едуард.
— Най-накрая куцането ми да послужи за нещо — вметна Луси, опитвайки се да се усмихне, макар да беше все още силно изплашена.
Тя загледа Ричард, който беше смръщил вежди.
— Как ли ще реагира Дейвид, като ни познае?
— Да, и това трябва да имаме предвид. Но той никога не ни е виждал така облечени. Ако нахлупиш шапката си ниско и същото направим и ние с нашите шапки, и ако гледаме все надолу, може би ще успеем да го заблудим — разсъди на глас Ричард. — И трябва да изглеждаме по-мръсни.
— Аз вече се чувствам все едно върху мен има повече прах, отколкото дрехи — оплака се Луси.
Но позволи на Ричард да я свали от каруцата долу, напълни шепите си с пръст и посипа лицето и дрехите си. Същото сториха и съпругът й, и брат й.
— Достатъчна ли е маскировката, господин Смит? Както беше заета известно време по този начин, страхът й, макар да не изчезна напълно, поне отстъпи на заден план в съзнанието й.
Щом видяха, че на лицето на Смит се изписа одобрение, те се качиха обратно в каруцата. Този път Ричард се присъедини към Едуард и Джоунс и седна във вътрешността й, а Смит подкара конете.
Докато пътуваха, се уговориха какво ще правят. Оборът се намираше от другата страна на невисок хълм, скрит в долината. Планираха да загубят колелото тъкмо като изкачат най-високата част на хълма. С дупките по пътя предположиха, че каруцата така или иначе едва ли би издържала здраво до обора. Нито Едуард, нито Ричард изказаха някакво възражение, макар и двамата да си помислиха какво ли би станало, ако похитителите имат съгледвач на върха на хълма.
Имаха обаче късмет. След като Смит измъкна винта, който придържаше колелото, всички веднага слязоха и продължиха на бавен ход — никой не искаше да пострада, когато каруцата се счупеше. Бяха почти на средата на пътя от хълма надолу до обора, когато колелото се изплъзна и търколи. Каруцата продължи бавно по нанадолнището и спря. С накуцване много по-силно, отколкото в най-лошите й дни, Луси се качи да полегне в нея, докато Смит успокои конете. Едуард и Ричард се покатериха при нея, а Смит и Джоунс в това време отвързаха конете.
— Добре ли си? — прошепна брат й, вдигайки я на ръце, за да я свали от каруцата.
Тя кимна и едновременно с това изпъшка. Ричард я погледна с разтревожени очи.
— Кажи му, че скоро ще се оправя — прошепна тя в ухото на брат си.
Той се извърна към Ричард и му направи знак да се приближи.
— А сега ме свали на земята — каза Луси, когато вече можеха добре да бъдат видени откъм обора.
Брат й се подчини. Тя направи една-две крачки, като при това накуцваше много силно и след това се строполи на земята. Мъжете понечиха да я вдигнат, но тя успя да се изправи. Едуард я подхвана за лакътя.
— Много добре, сестричке — прошепна той, докато се опитваше безуспешно да поизтрие лицето й.
Тя му се усмихна почти незабележимо и притвори очи. Смит в ролята си на припрян баща се защура около тях, крещейки различни заповеди — заприлича им на куче, което се мъчи да хване опашката си.
— Дайте я тук — каза той, мъчейки се да звучи не като градски човек. — И иди, викни помощ.
Преди да посегнат към дръжката на вратата, тя се отвори и в рамката й се показа едър мъж.
— Туй вашия обор ли е? — попита Смит. — Може ли да ни помогнете за каруцата? Счупи се. И дъщеря ми лошо се удари.
Мъжът погледна назад през рамо сякаш чакаше нареждане. За миг се поколеба, после видя строшената каруца и кимна. Сякаш прекалено изплашен, за да обърне внимание на опита на мъжа да ги спре, Смит мина покрай него и влезе в обора. Едуард внесе Луси, огледа се и се запъти към натрупаната в отсрещния край слама. Вторият мъж вътре понечи да ги спре, но дамата до него поклати глава. Едуард положи сестра си внимателно върху сламата и се изправи.
— Добре ли си, момичето ми? — попита Смит, стараейки се да наподоби селско произношение.
Докато минаваше покрай Едуард се опита да огледа обора, но освен двамата вътре не забеляза момчето.
Луси усети раздвижване зад себе си. Тя лекичко отвори очи и се извърна на една страна. Дейвид се беше втренчил в нея. Ръцете и краката му бяха завързани, а около устата му имаше кърпа. Беше я забелязал и започнал да се мъчи да се освободи от въжетата. Тя поклати глава в знак на несъгласие и той спря.
— Ще те вземем веднага щом оправим каруцата — каза Смит и потупа Луси по бузата. — Джоунс, я донеси вода. И ти, непрокопсанико — Смит посочи Ричард, — връщай се при каруцата. Ако я беше я
