стая.
— Тя тук ли е, татко? — попита го дъщеря му, вълнението се беше изписало на лицето й.
— Не още, Карълайн. Но конярят дойде да ни каже, че е вече в странноприемницата. — Ричард огледа стаята. — Помните ли как трябва да се държите? — попита той. И трите му деца кимнаха. — Бързо сега да се преоблечете. Нали не искате да направите лошо впечатление — напомни им меко баща им.
— Трябва ли да я наричаме мама? — попита Карълайн, едната й вежда беше политнала нагоре.
— Ако искате — каза нежно баща й. — Нали ви казах, имате право на избор. — Той погледна към момчетата и повдигна вежди. — Ако не побързате, няма да сте готови, когато тя пристигне.
Дейвид промърмори нещо под сурдинка. Щом баща му го погледна, той побърза да прикрие мърморенето си, като въздъхна.
— Татко, ти също ли ще се преоблечеш? — попита го Дейвид, вглеждайки се в разрошената му коса.
Макар баща му да се решеше всяка сутрин, само при леко подухване на вятъра косата му веднага се накъдряше. Ричард се огледа в огледалото в учебната зала.
— Ей сега отивам. Ще се срещнем в преддверието веднага щом се приготвите.
Щом затвори вратата на стаята, той въздъхна — искаше му се Дейвид да беше проявил малко повече радост.
Не след дълго той вече слизаше по главното стълбище, водещо към преддверието. Никой не можеше и да предположи, че сърцето му бие до пръсване. Всяко косъмче на косата му си беше на мястото, измачканите дрехи от сутринта бяха заменени от сиво-бежов панталон, елегантна жилетка и кафява връхна дреха. Единственото бижу, което носеше, беше голям пръстен с герб, който служеше и за печат.
— Портиерът сигнализира, че каретата е тръгнала по алеята, господарю — информира го главният слуга.
— Благодаря, Дейс. — Ричард въздъхна дълбоко. — Щом като госпожа Блаунт поздрави децата, учителя и гувернантката ще ви я представя на теб и съпругата ти, а вие ще я представите на останалата прислуга.
Главният слуга леко кимна, като не му напомни, че са обсъждали даже къде точно да застане всеки слуга и реда, по който да й бъдат представени. Дочуха шум на горната площадка на стълбището и се извърнаха да погледнат — децата и техният антураж се придвижваха надолу, изглеждаха спокойни. Поне Карълайн, гувернантката, учителят на момчетата и слугинята им. Синовете му препускаха, сякаш се бяха запътили към конюшнята.
— Тя пристигнала ли е? — попита Робърт, едва успявайки да спре своя бяг току пред баща си. После огледа Ричард и кимна с одобрение. — Много по-добре си така, татко. — Баща му леко се поклони.
Дейвид, няколко крачки по-назад, залепи нос на прозореца.
— Виждам каретата. — Тонът му беше много по-сдържан, отколкото на брат му.
Карълайн все още слизаше по стълбата, оставаха й само няколко стъпала, но тя предпочете да ги мине на бегом, съвсем забравяйки за току-що изгладената си рокля.
— Красива ли е?
Баща им се приближи до тях.
— Като момиче беше красива. Нали видяхте миниатюрата, която ми изпрати — каза той тихо.
— Миниатюра! — отзова се някак с възмущение по-големият му син. — На моята миниатюра изглеждам като бебе.
— Ти наистина беше бебе, когато е рисувана — напомни му Ричард, протягайки ръка да приглади косата на сина си, също толкова къдрава като неговата.
— И сте ми оставили косата да порасне толкова дълга? — попита Дейвид, в очите му имаше болка.
Преди Ричард да обясни, че майка му е настояла косата му да остане дълга, докато стане на възраст да носи къси панталони, характерният шум вън ги подсети, че каретата е пристигнала.
Като че децата току-що осъзнаха, че им предстои голяма промяна, и се скупчиха около баща си, Карълайн го улови за ръката, сякаш се страхуваше да не изчезне. Той им се усмихна, опитвайки се в същото време да успокои собственото си разтуптяло се сърце. Кимна на Дейс, който отвори вратата пред тях. Ричард и децата се показаха на входното стълбище.
— Чакайте тук — каза меко Ричард на децата си. После се приближи към вратата на каретата.
Когато Ричард се появи в полезрението й, Луси за малко не ахна. Той беше красив като момче и млад мъж, но сега опитът го беше променил, прибавяйки черти, които го бяха превърнали в привлекателен и изискан мъж.
За миг Луси като че се побоя да помръдне. Той не я беше виждал, откакто се беше случило нещастието с нея. Какво ли щеше да си помисли? Въпреки че много от познатите и приятелите й бяха изключително любезни и я приемаха както преди, Луси знаеше, че сега е само сянка на онова далечно аз. Ами ако той се разочароваше от нея? Щеше ли да го покаже?
Тя пропусна слугинята си да слезе първа, после, събрала кураж, подаде глава през вратичката. Ричард машинално подаде ръка, за да й помогне при слизането. Усещайки се нервна, тя се спря още на първото стъпало. Синьото на шапката и роклята й беше същото като на небето, току-що открило се измежду сивите облаци, които го бяха крили цял ден. С трепереща усмивка тя пое ръката на съпруга си и стъпи предпазливо на земята. От другата страна стоеше Бети, готова всеки момент да окаже помощ на господарката си.
Чувствайки се в безопасност на твърда земя, Луси се усмихна на Ричард, но й се искаше той да беше произнесъл поне една дума. Познат в дипломатическите кръгове заради способностите си да се справя с изключително трудни ситуации, сега той бе непривично мълчалив. Последния път, когато беше видял Луси, тя бе всепризната красавица. И даже я беше подкачал за това, но той самият не беше привлечен от нея. Подготвен за драматична промяна от писмата й, той бе като зашеметен колко е привлекателна; разбира се, не беше вече порцелановата красавица отпреди осем години, сега изглеждаше по-нежна, по-фина, една елегантна дама, която щеше да си остане красива и на преклонна възраст.
Мълчанието продължаваше. Ричард все още държеше ръката й и й се усмихваше, гледайки я в очите. Луси усети, че бузите й пламнаха. Преди тишината да успее да я притесни, едно момчешко гласче запита:
— Това ли е новата ни майка, татко? — Робърт задърпа панталона на баща си, за да привлече вниманието му.
Ричард погледна надолу към по-малкия си син и потисна желанието си да разроши косата му.
— Да, Робърт. — После отново се извърна към Луси и й се усмихна. — Моля да простите лошите ми маниери, скъпа моя. Вашето пристигане малко ни пообърка.
За щастие тя не трябваше да отговаря. Той я хвана под ръка и се извърна към децата си.
Дейвид стоеше здраво стиснал устни. По-малките бяха едно стъпало пред него.
— Да ти представя ли децата си?
В отговор Луси му се усмихна, вече бе прикрила нервността си зад маска от спокойствие — беше се научила да го прави перфектно.
— Младата дама е дъщеря ми, Карълайн — започна той с усмивка, усещайки гордост от впечатлението, което правеше тя с русата си къдрава коса, спускаща се над раменете й, и бялата муселинена рокля с колосани розови панделки. Детето направи реверанс.
— Щастлива съм да се запозная с теб, Карълайн — каза тихо Луси, отхвърляйки засега страховете си при мисълта, че сега тя е майката на това момиче.
— А това е Робърт. — Ричард посочи с ръка сина си, който подскачаше по стъпалата от възбуда.
— Робърт.
Луси видя, че той й кима и й се усмихва. Тя погледна към по-голямото момче, застанало на най-горното стъпало, очите му, в които се четеше враждебност, се оказаха почти наравно с нейните.
— А това трябва да е Дейвид — промълви тя тихо.
Макар да си беше казала, че е съвсем естествено момчето да негодува срещу факта, че тя ще заеме мястото на майка му, сега се почувства наранена. Криейки чувствата си, тя се извърна към Ричард.
— Той беше само на няколко седмици, когато…
— … се видяхме последния път в Лондон? Да. Дейвид, ела тук.
