Независимо от благия глас, синът му можеше да разпознае командата. Той пристъпи няколко крачки надолу и се поклони.
— Луси и брат й ти бяха изпратили онова дървено конче, което обичаше да яздиш като малък — каза Ричард, обгърна раменете на сина си и лекичко го потупа.
Дейвид най-много беше страдал при смъртта на майка си. Ричард осъзнаваше, че на момчето ще му трябва време да приеме повторния му брак.
— Благодаря ви много. Ние всички много му се радваме.
И Луси, и Ричард потрепериха вътрешно от иначе съвсем равния му тон.
Робърт отново подскочи от едно стъпало на друго.
— Аз също го яздих — каза той, усмихвайки се на Луси. — И Карълайн също.
— Чудесно. И аз яздех кончето на брат си, когато ми позволяваше — изрече Луси с поверителен тон.
— Сега ще можеш да яздиш каквото си пожелаеш — подразни я Ричард.
За момент Луси като че изгуби контрол над себе си и пребледня, но почти веднага възвърна цвета на лицето си.
— Е това беше много отдавна…
През последните осем години в семейството и не се говореше за предишната й страст да язди, но Ричард нямаше как да знае това.
Той беше забелязал внезапната промяна в цвета на лицето й и си обеща никога да не повдига този въпрос.
— Ето че се разприказвахме, а съм почти сигурен, че копнееш за чаша чай. Нека да ти представя прислугата.
След няколко минути малко несръчното представяне беше приключило и Луси беше настанена на удобен стол пред запалената камина — независимо че навън денят беше топъл, в къщата беше студено. Децата се разположиха около нея, погледите им се местеха от Луси към баща им и обратно. Даже Луси започна да се притеснява от тишината, когато вратата се отвори и Дейс и един лакей внесоха таблата с чая и я оставиха на масата пред нея.
— Все още ли пиеш чая си с мляко и много захар, Ричард? — попита тя, щастлива от факта, че ще има с какво да се занимае.
— Все още го пия с мляко, но с много малко захар — докладва той през смях. — Много време мина, откакто настоявах за пет бучки.
— Пет бучки ли, татко? А на нас ни позволяваш само по една — обади се Карълайн нацупено.
— Една е достатъчно. Доколкото си спомням, Луси изобщо не си слага захар.
Той погледна съпругата си, изпитвайки удоволствие от вида й. Въпреки неловката тишина, която понякога се настаняваше помежду им, представянето на Луси беше минало много по-добре, отколкото беше очаквал.
Междувременно всички вече се бяха сдобили с чаши, Луси също, и децата се бяха впуснали в разговор помежду си. Ричард, който се беше настанил на канапето до нея, реши да се възползва от това, че децата не ги наблюдаваха.
— Как мина пътуването? — Беше забелязал, че цветът на лицето й се беше възвърнал, но после тя отново беше пребледняла. — Това е първото ти по-голямо пътуване…
— … след нещастието ли? — Луси опита да се усмихне, но усилията й не се увенчаха с успех. — Не трябва да се страхуваш да говориш за това, Ричард. Аз живея с мисълта за него от осем години.
— Ще запомня това. — После внимателно я изгледа. — Но ти не отговори на въпроса ми. — Тя нервно потрепери, както правеше винаги, когато се готвеше да отклони темата. — И не се опитвай да ме измамиш.
Луси въздъхна. Извърна очи към децата, които явно кипяха от енергия и добро здраве и си пожела да приличаше поне малко на тях. А енергичността на Ричард я накара да се запита как ли се беше осмелила да приеме предложението му. После отново леко въздъхна, почувства се някак обидена, че той беше разгадал намеренията й. А след това, като че да потвърди правото му на подобен въпрос, му каза следното:
— Каретата беше много удобна.
— Но?
— Даже и най-добрите кочияши не могат да избегнат друсането, както и дупките, които са част от всяко пътуване. Освен това не съм свикнала да пътувам толкова надалеч — добави тя.
— Трябваше да ти позволя да се оттеглиш в покоите си веднага — промълви той със съжаление в гласа.
Чувството на вина, че я беше подложил на повече изпитания, отколкото тя можеше да понесе, се беше изписало ясно на лицето му. Но успя да прикрие разочарованието си, че се проваляше това, което беше планирал за вечерта.
— Глупости. На децата и на мен ни трябва време да свикнем едни с други — каза тя с усмивка и това го накара веднага да забрави колко е уморена.
— И това ще стане по-нататък — убеди я той. — Макар да се хранят обикновено в учебната зала, откакто нямаме толкова често гости, им разрешавам да вечерят с мен. За часовете на хранене се придържаме към провинциалните традиции, но ти можеш да ги промениш, ако искаш.
— Не. Да станеш майка е достатъчно голяма промяна — засега ще се огранича с това — каза тя, мислейки си в същото време какво ли ще стане, когато поеме управлението на имението в свои ръце. В нейни ръце беше управлението на бащиното й имение от смъртта на майка й, но там слугите я познаваха от малка.
Момчетата започнаха да се търкалят по пода и баща им реши да сложи край на това.
— Време е да се връщате в учебната зала — обяви той меко, но твърдо, без да обръща внимание на протестите им. — След малко и аз ще се кача при вас да ви видя. А сега покажете на Луси, че не съм ви оставил да подивеете, а съм ви научил на добри маниери.
— Маниерите им са чудесни — съгласи се новата им майка с усмивка.
По-малките деца отвърнаха на усмивката й с усмивки. Дейвид се ограничи с лек поклон. След като вратата се затвори зад тях, в стаята отново се възцари тишина. Луси, която беше напрегната, колкото никога досега, въздъхна и се сгуши в самия край на канапето, отпускайки се в такава поза, която веднага би предизвикала неодобрението на гувернантката й в момичешките й години.
— Време е и ние да се качим горе — каза съпругът й.
Изправи се и й подаде ръка. Луси с благодарност му позволи да й помогне да стане, после той отстъпи назад. Тя пристъпи, като неволно се олюля — дългото седене беше вкоравило мускулите й. Ричард се спусна към нея, вдигна я на ръце и я понесе извън стаята.
— О, не трябва — изписка Луси, изнервена от притеснение.
— Болка ли ти причинявам?
— Не.
— Тогава не ми казвай какво трябва да правя, госпожо съпруго. Ще те отнеса чак до стаята ти.
— Твърде тежка съм — протестираше тя, докато той я носеше по стълбите.
Тя се огледа наоколо дали някой не ги наблюдава. Две слугини бяха застанали като приковани към местата си, с широко отворени очи и уста. Тя притвори очи, знаеше, че няма да изминат и няколко минути и цялото имение щеше да говори за тях.
— Глупости. Едва ли си по-тежка от Карълайн — противопостави й се решително Ричард. Осъзнавайки, че е безполезно да спори с него, Луси се отпусна в ръцете му и положи глава на рамото му. — Когато се почувстваш отпочинала, утре или вдругиден, госпожа Дейс ще ти покаже имението. Не е толкова голямо, колкото на баща ти, както сама ще се увериш.
Той отвори една врата и прекрачи през прага, като в същото време се опитваше да погледне на стаята през нейните очи.
— Не знаех какви цветове би предпочела — започна да й обяснява. — Можеш да смениш всичко, което не ти е по вкуса.
Тя огледа стаята с интерес — нямаше много мебели, завесите и балдахинът бяха в розово.
— Много е хубаво. Съпругата ти ли ги избра?
