Вярвай

Това се случи по нейна вина.

— Милорд, какво ще заповядаш да правим с нея? — попита тихо Оскар.

Тя долови безразличието в гласа на принца.

— Оставете я на благородния й рицар и на вълците. Вече не ме е грижа. Тя вече не ме интересува.

Теса откъсна погледа си от окървавеното тяло на Галахад и се втренчи в Мордред с всичката омраза, която бе събрала в сърцето си. Гласът й отекна като глас на пророчица:

— Ще си платиш затова, Мордред. Мислиш, че си спечелил, но не си! Докато свят светува, името ти ще бъде синоним на злото и предателството. А той… — Тя погледна към неподвижната фигура на Галахад и едва не изхълца. — Той ще бъде герой. И през идните столетия, когато принцове, крале, мъдреци и дори глупаци говорят за благородни и добри дела, те ще говорят за него. Той ще бъде обичан. Винаги. А ти ще бъдеш… — Сякаш изплю думата: — Нищо.

Дори на лунната светлина видя, че Мордред пребледня.

— Проклятията ти не ме плашат. Ти не си нищо друго, освен една обикновена жена, и каквито и качества да притежаваш, които биха му помогнали в търсенето му, сега са безполезни. — Той изсумтя, но в гласа му се долавяше известно безпокойство. — Прав бях. Ти и той си принадлежите. Той виждаше в света и хората само почтеност, справедливост и доброта. Той никога не би нанесъл удар, ако е отвлечено вниманието на противника му. Той беше глупак. Затова сега е мъртъв.

— Не. — Тя вдигна брадичка. — Той беше легенда.

— Както желаеш.

— Няма да го оставя да умре! Няма!

— Скъпа милейди. — Гласът му бе наситен с фалшиво съжаление. — Ти вече го направи.

— Не!

Тя отново върна вниманието си върху мъжа в скута си. Мордред каза нещо на хората си и те изчезнаха в гората.

— Хайде, Големи човече, не ме изоставяй. — По бузите й се търкаляха сълзи. — Двамата сме забъркани в това, забрави ли? Ти и аз. Търсенето още не е свършило. Не можеш да се откажеш. Не и сега. — Притисна го по-близо до себе си сякаш за да му даде от своя живот. — Знаеш, че те обичам, нали? Разбира се, че знаеш. Коя жена не би те обичала? Ти си рицар. — Сълзите й се лееха като река. Тя махна тъмните му коси от лицето му — Легенда. Легендите не умират така. Не знам какво да правя. Бих направила всичко, всичко, за да те спася.

— Едва ли може да се направи много.

Теса вдигна поглед и внезапно я озари надежда. Мерлин стоеше почти до тях.

— Мерлин! Направи нещо. Не можеш да оставиш всичко да свърши така.

По лицето на вълшебника премина изражение на изключителна мъка и за първи път той не приличаше нито на танцуваща степ филмова звезда, нито дори на магьосник. Само на един много уморен стар човек.

— Не очаквах това да се случи. — Той поклати глава. — Нищо не мога да направя.

— Не! — Тя крещя, докато гласът й отекна в ушите му. — Не го вярвам! Не го вярвам! Използвай вълшебствата си, Мерлин. Можеш да местиш хора през времето и пространството! Защо да не можеш да направиш това?

— Има Правила, Теса, от които се ръководят дори същества като мен. Това, за което ме молиш… — Той се поколеба. — Не, невъзможно е.

— Какво? Какво си мислиш?

— Няма да стане. — Той започна да гали брадата си и да се разхожда по полянката. — Дали? — Спря и се втренчи в нея, с присвити очи, с равен глас. — Колко много искаш да живее?

— Що за въпрос е това?

— Отговори ми, Теса.

— Не знам.

Веднъж предложих да пожертвам живота си заради него. И все пак съществуваше вероятност да преживея гостоприемството на Мордред.

— А ако няма възможност за оцеляване?

— Аз… — Никаква възможност? Бих ли могла да дам живота си, за да спася неговия?

— Би ли могла?

Тя погледна обичното му лице, главата му в скута си и я обзе спокойствие. Нямаше значение, че когато се е родила, той отдавна е бил мъртъв, нито че нейният свят смята, че той въобще не е живял.

— Какво да направя?

— Бях прав, когато избрах теб, Теса Сейнт Джеймс. — Гласът на Мерлин беше тих. — Душата ти е много силна.

— Какво да направя, Мерлин?

Той прикри въздишката си.

— Няма връщане назад.

— Знам.

— В какво вярваш, Теса?

Тя поклати раздразнено глава.

— Какво искаш да кажеш?

— В какво вярваш, Теса? Сега, в този момент?

— По дяволите, Мерлин, не още една гатанка! Не и сега!

— Теса!

Опита се да мисли. В какво вярваше?

— В теб. И в Артур. В разказа, в мита, вярвам в него. Във всичко.

— Още!

— Не знам! — Мисли, Теса, мисли! — В честта и лоялността. Не знам. Във вярата и доверието и… — В какво още!

— И?

— Магия! — Тя затаи дъх и погледна към Галахад. — В любовта.

Гласът на Мерлин изпълни съзнанието й.

— И след всичко, в което вярваш, след всичко, което знаеш, би ли дала живота си заради неговия?

— И след всичко… — Гласът й се пречупи. — Да. Заради него.

— Не! — Проблесна мълния и Вивиан се появи на полянката. — Всичко свърши, Мерлин!

— Вивиан! — Мерлин се обърна, за да я погледне. — Теса вероятно може…

— Престани, Мерлин! — Гласът на Вивиан отекна в нощта. — Нищо не може да се направи. Те се провалиха. Време е да се прибираме вкъщи!

— Но Теса иска…

— Така казва. Думи, Мерлин, нищо друго, освен думи. — Тонът й беше суров. — Знаеш точно както и аз, че само думите едва ли са достатъчни. Нужно е доказателство. Такива са Правилата, Мерлин, твоите Правила.

— Знам ги по-добре от теб. — Гласът му беше гневен. — Не подлагай на изпитание търпението ми, любов моя. Аз съм те учил…

„Само думите едва ли са достатъчни.“

Изречението проблесна в съзнанието на Теса и тя разбра, че Вивиан е права. Погледна отново Галахад. Не беше достатъчно само да каже, че иска да умре заради него. Не беше достатъчно просто да каже, че вярва.

„Нужно е доказателство.“

Трябваше да действа бързо, всяка секунда беше от значение. Но какво би могла да направи? Как би могла да докаже нещо такова? Как?

Скъпоценните камъни върху камата на Гуенивир проблеснаха на лунната светлина, сякаш даваха отговор на въпроса й.

Гуенивир ти я даде…