Вторници с Мори (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

юношеска възраст измъчвали и убили седемдесет и три годишен старец, с когото се били сприятелили, след което си направили купон във фургона, който бил негов дом, излагайки трупа на показ. Имаше и друга история за наближаващия съдебен процес срещу мъж, убил хомосексуалист след като последният бил казал по телевизията, че го харесва.

Оставих вестника. Доведоха Мори обратно в стаята — усмихнат, както винаги — и Кони се зае да го пренесе от инвалидната количка на лежащия стол.

Искаш ли аз да ти помогна, попитах.

Последва кратко мълчание, аз самият не знам защо предложих, но Мори погледна Кони и рече:

— Би ли му показала как се прави?

— Разбира се — отвърна Кони.

Следвайки нейните инструкции, аз се наведох, сключих ръце под мишниците на Мори и го придърпах към себе си, сякаш повдигах голям дънер. След това се изправих, като повдигнах и него. Нормално, когато вдигаш някого, очакваш ръцете му да се хванат за теб, но това не беше по силите на Мори. Почти цялото му тяло представляваше мъртво тегло, усещах как главата му се удря лекичко в рамото ми, а тялото му виси безпомощно като голям и тежък самун.

— Оххх — тихо простена той.

Държа те, държа те, рекох аз.

Докато го държах така, се развълнувах по начин, който не мога да опиша, освен да кажа, че почувствах семената на смъртта в неговото крехко тяло, а докато го поставях върху стола и намествах главата му върху възглавницата, усетих съвършено реално как времето ни изтича.

А аз трябваше да свърша нещо.

През 1978 година съм третокурсник. По това време на мода са диското и филмите „Роки“. Записали сме се за необичаен курс по социология в „Брандайс“, наречен от Мори „Групов процес“. Всяка седмица изучаваме начините, по които студентите в групата си взаимодействат, как реагират на гняв, завист, внимание. Ние сме човешки лабораторни плъхове. В повечето случаи накрая някой се разплаква. Аз съм си го кръстил „сълзливия“ курс. Мори казва, че би трябвало да имам по-широки възгледи.

Този ден Мори съобщава, че е намислил едно експериментално упражнение. Трябва да застанем с гръб към състудентите си и да се пуснем да паднем назад, като разчитаме на някой друг да ни хване. Чувстваме се твърде неловко и не можем да се отпуснем повече от няколко сантиметра преди да се спрем. Смеем се притеснено.

Накрая една студентка, слабо, тихичко момиче, което съм забелязал, че почти винаги носи огромни, бели, плетени на рибарска мрежа пуловери, скръства ръце на гърдите, затваря очи и полита назад без да трепне, също като модела в рекламата за чай „Липтън“, който пада право в басейна.

За миг ми се струва, че ще се стовари на пода. В последния момент определеният й партньор я сграбчва за главата и раменете и я издърпва нагоре.

— Уха! — извикват няколко студенти, други ръкопляскат.

Най-сетне Мори се засмива.

— Само ти — обръща се той към момичето — си затвори очите. Това е разликата. Понякога човек не вярва на това, което вижда, а трябва да се довери на усещанията си. Ако искаш хората да ти се доверят, трябва да чувстваш, че и ти можеш да им се довериш — дори и на тъмно. Дори докато падаш.

Третият вторникРазговаряме за съжалението и разкаянието

Следващия вторник пристигам с обичайните торби храна — макарони с царевица, картофена салата, ябълков сладкиш — и още нещо: касетофон „Сони“.

Искам да запомня всичко, което си говорим, обяснявам на Мори. Иска ми се да имам гласа ти на запис, за да мога да го слушам… и после.

— Когато умра.

Не го казвай.

Той се смее.

— Мич, аз ще умра. И то съвсем скоро, а не някога си. Мори разглежда касетофона.

— Толкова е голям — отбелязва той.

Чувствам се като натрапник, типично за журналист, и започвам да си мисля, че между добри приятели касетофонът е като чуждо тяло, чуждо изкуствено ухо. При толкова много хора, желаещи Мори да им отдели малко време, аз може би искам да отмъкна твърде голяма част от тези вторници.

Слушай, казвам аз и взимам касетофона. Не е нужно да го използваме. Ако те притеснява…

Той ме спира, вдига пръст, сваля очилата от носа си и ги пуска да увиснат на врата му. Поглежда ме право в очите.

— Остави го — казва той.

Аз го оставям.

— Мич — продължава той с по-мек глас, — не си ме разбрал. Аз искам да ти разкажа за живота си. Искам да ти разкажа, каквото мога преди да съм престанал да мога.

Гласът му се снишава до шепот.

— Искам някой да ме изслуша. Искаш ли?

Кимвам.

Двамата седим известно време в мълчание.

— Е — казва той, — включен ли е?

Истината всъщност е, че касетофонът е нещо повече от носталгия. Мори започваше да изчезва, всички го усещахме — близките, приятелите, бившите му студенти, колегите му, другарите му от политическите дискусионни групи, които той толкова обичаше, бившите му партньори по танци, всички ние. Вероятно аудио записите, както снимките и видео филмите, са начин да откраднем нещичко от куфарчето на смъртта.

Но на мен вече започваше да ми се изяснява — благодарение на неговата смелост, хумор, търпение и откритост — че Мори гледаше на живота, съвършено различено от всички останали, които познавах. Гледната му точка беше по-здравословна и по-чувствителна. И то на прага на смъртта.

Ако е вярно, че на прага на смъртта мислите на човек се проясняват, знам, че Мори искаше да сподели именно това. А аз исках да го запомня колкото е възможно по-добре.

Първия път, когато видях Мори в Нощния блок, се запитах дали съжалява за нещо сега, когато знае, че скоро ще умре. Мъчно ли му е за изгубените приятели? Дали съжалява, че в някой случай не е постъпил различно? Питах се егоистично, ако бях на негово място, дали щях да бъда обзет от тъжни мисли за всичко, което съм пропуснал в живота? Дали щях да съжалявам за запазените тайни?

Когато споменах всичко това пред Мори, той кимна с глава.

— Затова се тревожат всички, нали? Ами ако днес е последният ми ден на тази земя?

Той се загледа в лицето ми и може би забеляза неувереността в личния ми избор. Често си представях как един ден падам безсилен на бюрото си върху недовършената си статия, а редакторите ми грабват екземпляра, докато санитарите отнасят безжизненото ми тяло.

— Мич? — обърна се към мен Мори.

Поклатих глава и не казах нищо. Но Мори продължи да разследва неувереността ми.

— Мич — рече той, — нашата култура не насърчава хората да мислят по тези въпроси, докато не се озоват на прага на смъртта. Толкова сме погълнати от егоистични неща, кариера, семейство, да печелим достатъчно пари, да платим ипотеката, да си купим нова кола, да поправим радиатора, когато се повреди — заети сме с милиарди дреболии, само за да оцелеем. Затова не си създаваме навик да седнем, да огледаме живота си и да си кажем: Това ли е всичко? Това ли е всичко, което искам? Не ми ли липсва нещо?

Той замълча.