криза, 30-те години. Възнамерявал да намери на малкия Мори някаква работа.
Когато влезли във фабриката, Мори моментално почувствал, че стените сякаш ще се срутят и ще го затрупат. Помещението било тъмно и горещо, прозорците били силно зацапани, а машините били толкова наблизо една до друга и тракали като колела на локомотив. Навсякъде се носели косми от кожите и сгъстявали въздуха, а работниците, съшиващи кожите една за друга, седели превити над иглите си под строгия поглед на началника, който марширувал нагоре-надолу по пътеките и им крещял да работят по- бързо. Мори стоял до баща си, вцепенен от страх и се надявал, че началникът няма да се разкрещи и на него.
По време на обедната почивка баща му го завел при началника и го избутал напред, за да попита дали няма да се намери някаква работа и за сина му. Работата обаче не достигала и за възрастни работници и никой не искал да си даде работното място.
За Мори това било същинска милост Божия. Той намразил фабриката от самото начало. Заклел се и спазил клетвата до края на живота си: никога няма да работи нещо, с което да експлоатира други хора, и никога няма да печели от труда на другите.
— Какво смяташ да работиш? — питала го Ева.
— Не знам — отвръщал той.
Изключил правото, защото не обичал адвокатите, изключил и медицината, защото не можел да гледа кръв.
„Какво смяташ да работиш?“
Само поради невъзможност да се занимава с нещо друго най-добрият преподавател, който някога съм имал, станал преподавател.
„Учителят оставя диря във вечността; никога не може да се каже докъде се простира неговото влияние.“
Четвъртият вторник
Разговаряме за смъртта
— Да започнем оттам — казва Мори, — всеки знае, че ще умре, но някак си не му се вярва, че ще стане.
Този вторник той е в делово настроение. Темата е смъртта, първа точка в моя списък. Преди да дойда, Мори си е нахвърлил няколко бележки на малки бели листчета, за да не забрави. Несигурният му почерк вече е неразбираем за всички, освен за него. Началото на септември е, през прозореца на кабинета се вижда яркозеленият жив плет в задния двор, от улицата долитат виковете на играещите вън деца, последната седмица свобода преди да тръгнат на училище.
В Детройт стачниците се подготвят за голяма изява по случай празника, с която да демонстрират солидарността на профсъюзите пред работодателите. По време на полета прочетох във вестника за жена, застреляла съпруга и двете си дъщери, докато спели, защото както твърдяла, искала да ги предпази от „лоши хора“. В Калифорния адвокатите на О Джей Симпсън придобиваха все по-голяма известност.
А тук, в кабинета на Мори, животът продължаваше, като безценните му дни изтичаха един по един. Седяхме двамата заедно, на няколко педи от последната придобивка в дома му: кислородния апарат. Апаратът беше малък и преносим, на височина до коляното ми. Имаше нощи, когато на Мори не му достига въздух, и тогава той поставяше на носа си дълга пластмасова тръбичка, която стиска ноздрите му като пиявица. Мисълта, че Мори е придатък на някакъв си апарат, ми беше безкрайно неприятна и аз избягвах да го поглеждам, докато си говорим.
— Всеки знае, че ще умре — повтори той, — но някак си не му се вярва, че ще стане. Ако вярвахме, щяхме да живеем по друг начин.
Значи се заблуждаваме по въпросите за смъртта, попитах.
— Да. Но има и по-добър подход. Да знаеш, че ще умреш и да бъдеш подготвен за това във всеки един момент. Това е много по-добро. Така наистина участваш по-активно в живота си, докато го живееш.
Как може човек да бъде подготвен за смъртта?
— Прави като будистите. Всеки ден на рамото ти нека каца птиченце, което да питаш: Днес ли е денят, когато ще умра? Готов ли съм? Правя ли това, което трябва да правя? Такъв ли съм, какъвто искам да бъда?
Той обърна глава към рамото си, сякаш там наистина беше кацнало птиче.
— Днес ли ще умра? — попита той.
Мори свободно черпеше идеи от всички религии. По рождение беше евреин, но още като юноша станал атеист, отчасти заради преживяното през детството си, харесваха му някои от идеите на будизма и християнството, а в културно отношение се чувстваше удобно в рамките на юдаизма. Той не беше строго определен в религиозно отношение, това го правеше още по-близък на студентите, на които преподаваше толкова години. А нещата, които споделяше през последните си месеци на този свят, излизаха извън всякакви религиозни граници. Понякога смъртта води до такива неща.
— Истината е — заяви той, — че когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш.
Кимнах.
— Пак ще ти го кажа — продължи той. — Когато знаеш как да умреш, тогава знаеш как да живееш.
Усмихна се и аз започнах да разбирам какво прави. Искаше да се увери, че съм схванал мисълта му без да ме поставя в неловко положение да ме пита. Това също беше част от всичко онова, което го правеше толкова добър преподавател.
Мислил ли си често за смъртта преди да се разболееш, попитах аз.
— Не — засмя се Мори. — И аз бях като всички. Веднъж, в момент на приповдигнато настроение, казах на един приятел: „Аз ще бъда най-здравият старец на света!“
На колко години беше тогава?
— На шестдесет и няколко.
Бил си голям оптимист.
— Защо не? Както вече казах, никой не вярва, че наистина ще умре.
Да, но всеки има починали близки, отбелязах аз. Защо е толкова трудно да мислим за смъртта?
— Защото — продължи Мори — повечето от нас се лутат наоколо като в сън. Ние не изживяваме живота си пълноценно, защото сме полузаспали, и автоматично правим каквото смятаме, че трябва да правим.
А представата за смъртта е заплаха за този род мислене?
— О, да. Защото се отърсваш от всичко и се концентрираш само върху най-важното. Когато осъзнаеш, че ще умреш, светът ти изглежда доста различно.
Мори въздъхна.
— Научи се да умираш и ще се научиш да живееш.
Забелязах по ръцете му, че трепери. Очилата му висяха около врата и когато ги сложи на очите си, те се плъзнаха по слепоочията му сякаш се опитваше да ги сложи в тъмното на главата на друг човек. Посегнах да му помогна да ги намести на ушите си.
— Благодаря ти — прошепна Мори.
Усмихна се, когато ръката ми докосна главата му. И най-беглото човешко докосване го радваше.
— Мич. Може ли да ти кажа нещо?
Разбира се, отвърнах аз.
— Може би няма да ти хареса.
Защо?
— Ами защото, истината е, че ако действително слушаш онова птиче на рамото си, ако приемеш мисълта, че можеш да умреш всеки миг, тогава може би няма да си толкова амбициозен.
