Насилих се да се усмихна.
— Всичко това, което вършиш сега — цялата ти работа — може да ти се стори незначително. Може би ще се наложи да оставиш малко повече място за духовни неща.
— Духовни неща ли?
— Не ти харесва тази дума „духовни“, нали? Според теб това са „сълзливи“ истории.
Е, рекох аз.
Той се опита да намигне, но не успя и аз се разсмях.
— Мич — каза той през смях, — дори аз самият не знам какво точно означава „духовно развитие“. Но знам, че нещо не ни достига. Твърде сме заети с материални неща, а те не ни задоволяват. Отношенията ни с близките ни хора, светът около нас, приемаме всичко това за дадено.
Той кимна с глава към прозореца, откъдето струеше слънчева светлина.
— Виждаш ли това? Ти можеш да излезеш навън, когато пожелаеш. Можеш да хукнеш да тичаш като луд по улиците. А аз не мога. Не мога да изляза. Не мога да тичам. Не мога да си подам носа навън без страх, че ще ми призлее. И знаеш ли какво? Аз се радвам на този прозорец повече от теб.
Да му се радваш ли?
— Да. Всеки ден гледам през него. Забелязвам как са се променили дърветата, дали е силен вятърът. През този прозорец наистина все едно виждам как времето тече. Понеже знам, че моето време е почти изтекло, природата ми се вижда толкова привлекателна, сякаш я виждам за пръв път.
Той спря и за момент двамата останахме загледани през прозореца. Опитвах се да видя каквото вижда той. Опитвах се да видя времето, което тече, сезоните, как животът ми минава на бавни обороти. Мори сведе леко глава и я изви към рамото си.
— Днес ли е денят, птиченце? — попита той. — Днес ли е?
Благодарение на появите си в Нощния блок, Мори получаваше писма от цял свят. Когато се чувстваше способен, сядаше и диктуваше отговорите на приятели и близки, които специално се събираха за неговите сеанси по писане на писма.
Една неделя, когато синовете му Роб и Джон си бяха у дома, всички се събраха в хола. Мори седеше в инвалидната си количка, скрил мършавите си крака под одеялото. Когато му ставаше студено, някоя от болногледачките го намяташе с шушляково яке.
— Кое е първото писмо? — попита Мори.
Негов колега прочете кратко послание от жена на име Нанси, която била загубила майка си, починала вследствие на ЛАС. Тя му пишеше, за да сподели колко й било трудно да понесе загубата и че знаела колко се измъчва Мори.
— Добре — рече Мори, след като изслуша писмото и затвори очи. — Да започнем така: „Скъпа Нанси, твоята история за майка ти много ме трогна. Разбирам какво си преживяла. И двамата сме преживели много мъки и тъга. Скръбта на мен ми се отрази добре, надявам се на теб също да ти се е отразила положително.“
— Защо не промениш малко последното изречение — предложи Роб.
Мори се замисли и рече:
— Да, прав си. Напиши тогава: „Надявам се, че си намерила изцеление в преживяната скръб.“
Роб кимна.
— Добави също „Благодаря ти — Мори.“
Прочетоха друго писмо, от жена на име Джейн, която му благодареше за вдъхновяващата изява по време на Нощния блок. Тя говореше за него като за пророк.
— Това е много висок комплимент — каза неговият колега. — Пророк.
Мори направи физиономия. Очевидно не беше съгласен с оценката.
— Да й благодарим за високата оценка. Много се радвам, че думите ми са й били от полза.
— И не забравяй да напишеш „Благодаря — Мори.“
Имаше и писмо от някакъв англичанин, загубил майка си, който молеше Мори да се свърже с нея в отвъдния свят. Имаше и писмо от двойка съпрузи, които искаха да дойдат в Бостън, за да го видят. Имаше и дълго писмо от бивша негова аспирантка, която разказваше за живота си след завършване на университета. Разказваше за убийство-самоубийство и три мъртвородени деца. Разказваше за майка си, починала от ЛАС. Пишеше за страха си, че и тя, като нейна дъщеря, може да се разболее от същото. Писмото не свършваше и не свършваше. Две страници. Три страници. Четири страници.
Мори седеше и търпеливо слушаше дългото безрадостно послание. Когато най-сетне свърши, той каза тихо:
— Е, какво да й отговорим?
Групата мълчеше. Накрая Роб се обади:
— Какво ще кажете за: „Благодаря ви за дългото писмо.“
Всички се разсмяха. Мори погледна сина си и лицето му грейна.
—
—
—
—
—
Петият вторник
Разговаряме за роднините
Първата седмица на септември, училището започва. След тридесет и пет последователни есени моят стар преподавател няма часове в университета. Бостън гъмжи от студенти, по улиците колите са паркирани на две редици и навсякъде се разтоварват куфари и пакети. А Мори си седи вкъщи. Нещо не е наред, както при онези футболисти, които се оттеглят от спорта и за пръв път трябва да си останат в неделя у дома, за да гледат телевизия, но продължават да си мислят, та аз още го мога. От опита си с тези хора съм се научил, че е най-добре да не ги безпокои човек, когато се зададе нов спортен сезон. Най-добре не казвайте нищо. Но на Мори нямаше нужда да му напомням за твърде краткото време, което му остава да живее.
За записите на разговорите ни бяхме преминали от микрофони, които да държим в ръка — понеже за Мори вече беше твърде уморително да държи каквото и да било — към висящия тип микрофони, използвани често в телевизията. Тези микрофони се защипват на яката или ревера. Разбира се, понеже Мори ходеше облечен главно с памучни ризи, твърде широки за все по-отслабващото му тяло, микрофонът често увисваше и падаше и час по час се налагаше да се пресягам и да го оправям. На Мори това сякаш му харесваше, защото тогава се приближавах достатъчно близо до него, за да го прегърна, а нуждата му от физическа близост беше по-силна от всякога. Когато се навеждах към него, чувах свистящото му дишане и слабата кашлица, а също как примляскваше с устни преди да преглътне.
— Е, приятелю — обърна се той към мен, — за какво ще си говорим днес?
Какво ще кажеш да си поговорим за роднините?
— Роднините.
