— Ето какво й отговорих — каза Мори на Копъл, докато наместваше с несигурна ръка очилата на носа си. — „Скъпа Барбара… писмото ти дълбоко ме трогна. Мисля, че работата ти с деца, изгубили родител, е много важна. Аз също изгубих един от родителите си в твърде ранна възраст…“
Изведнъж, пред включените на запис камери, Мори намести очила. И спря, прехапа устни и се задави. По носа му потекоха сълзи.
— „Изгубих майка си, когато бях много малък… за мен това беше голям удар… иска ми се и аз да можех да съм сред такава групичка деца като твоята, където да мога да споделя мъката си. Щях да се запиша в групата ти, защото…“
Гласът му секна.
— „защото се чувствах толкова самотен…“
— Мори — обади се Копъл, — майка ти е починала преди седемдесет години. Нима още страдаш затова?
— И още как — прошепна Мори.
Преподавателят
Бил на осем години. От болницата пристигнала телеграма и понеже баща му, руски емигрант, не можел да чете на английски, на Мори се паднало да съобщи новината и да прочете известието за смъртта на майка си като ученик пред класа. „С прискърбие ви съобщаваме, че…“ започнал той.
Сутринта на погребението роднините на Мори слизали по стълбите на квартирата в бедняшкия Ийст Енд в Манхатън. Мъжете в тъмни костюми, жените с воалетки. Съседските деца отивали на училище и Мори свеждал очи, засрамен, че съучениците му щели да го видят в това положение. Една от лелите му, едра жена, сграбчила Мори и се завайкала:
— Какво ще правиш без майка? Какво ще стане сега с теб?
Мори се разплакал. Съучениците му избягали.
На гробището Мори гледал как зариват ковчега на майка му. Опитвал се да си припомни моментите на нежност, докато тя била жива. Преди болестта да я повали, майка му държала магазинче за сладкиши, а след това постоянно спяла или седяла край прозореца, слаба и немощна. Понякога извиквала на сина си да й купи лекарство, а малкият Мори, който си играел на улицата с пръчка и топка, се преструвал, че не я чува. Мислел си, че може да накара болестта да си отиде, като не й обръща внимание.
Как иначе едно малко дете да се срещне лице в лице със смъртта?
Бащата на Мори, когото всички наричали Чарли, избягал в Америка, за да не го вземат войник в руската армия. Бил кожар, но постоянно оставал без работа. Понеже бил неграмотен и почти не знаел английски, той бил ужасно беден и семейството му се издържало от социални помощи. Жилището им било тъмно, тясно и потискащо място точно под магазинчето за сладкиши. Нямали никакви удобства. Нямали кола. Понякога Мори и по-малкото му братче, Дейвид, миели чуждите стълбища, за да изкарат по някоя и друга дребна пара.
След смъртта на майка им двете момчета били изпратени в нещо като общежитие в горите на Кънектикът, където няколко семейства живеели в малка къщичка с обща кухня. Свежият въздух щял да се отрази добре на децата, решили близките. Мори и Дейвид, които никога не били виждали толкова много зеленина, тичали и играели из полята. Една вечер, след вечеря, двамата излезли да се поразходят, но внезапно заваляло. Вместо да се приберат, децата дълго време прекарали навън на дъжда.
На другата сутрин, когато се събудили, Мори скочил от леглото.
— Хайде — викнал той на братчето си. — Ставай.
— Не мога.
— Как така?
Лицето на Дейвид се свило от ужас.
— Не мога… да мръдна.
Бил се разболял от полиомиелит.
Дъждът, естествено, нямал нищо общо с това. Но за дете на възрастта на Мори това не било никак ясно. Дълго време — докато брат му се влачел по разни болници и домове, принуден да носи на краката си шини, от които останал трайно куц — Мори страдал от чувство на вина.
Ето защо сутрин ходел в синагогата — сам, понеже баща му не бил религиозен — и стоял сред полюляващите се мъже, облечени в дълги черни палта, като молел Бог да се погрижи за мъртвата му майка и болното му братче.
Следобед седял на стъпалата на метрото и продавал списания, за да добави нещичко към семейния бюджет.
Вечер гледал мълчаливо как баща му се храни и се надявал — но никога не получавал — някакъв знак на внимание, на желание за общуване и топлота.
На девет години имал чувството, че на плещите му е легнала цяла планина.
На следващата година обаче в живота на Мори изгряла неочаквана благодат: неговата мащеха, Ева. Тя била емигрантка от Румъния, жена, грозновата, с къдрава тъмна коса и енергия за двама. Излъчвала топлота, която сгрявала мрачната атмосфера, създавана от баща му. Говорела, когато съпругът й мълчал, а вечер пеела на децата песни. Мори се чувствал приласкан от звуците на нейния вдъхващ утеха глас, от уроците й, от силния й характер. Когато брат му се върнал у дома от болницата, все още с шини на краката, заради изкарания полиомиелит, двамата спели заедно на походното легло в кухнята, където Ева винаги идвала да ги целуне за лека нощ. Мори очаквал тези целувки с нетърпението на малко кутре, което чака млякото си, и дълбоко в себе си чувствал, че отново е намерил своята майка.
От бедността обаче не можели да избягат никъде. По това време вече живеели в Бронкс в едностаен апартамент, в евтина сграда на Тремънт авеню, близо до една италианска бирария на открито, където вечерно време през лятото старците играели на топки. Било по време на Голямата икономическа криза и бащата на Мори все по-рядко успявал да си намери работа като кожар. Понякога семейството се събирало около масата за вечеря и Ева нямала какво друго да им даде да ядат освен хляб.
— Какво друго има? — питал Дейвид.
— Няма друго — отвръщала тя.
Когато вечер завивала Мори и Дейвид в леглото, тя им пеела на еврейски. Дори песните били мрачни и бедни. Имало една за малката продавачка на цигари:
Въпреки тежките условия, Мори бил научен да обича и да се грижи за другите. И да се учи. Ева не приемала нищо друго освен отличен успех в училище, защото в образованието виждала начин за преодоляване на бедността. Самата тя ходела на вечерно училище, за да усъвършенства английския си. Любовта на Мори към учението процъфтяла под нейните грижи.
Учел нощем, на светлината на кухненската лампа. А сутрин отивал в синагогата, за да каже „Изкор“ — заупокойната молитва за мъртвите — за майка си. Правел го, за да поддържа спомените си. Колкото и невероятно да звучи, бащата на Мори му бил казал никога да не споменава за нея. Чарли искал малкият Дейвид да мисли Ева за своя родна майка.
За Мори това било непоносимо бреме. Години наред, единственото свидетелство за съществуването на майка му била телеграмата, известяваща за нейната смърт. Той я бил прибрал още в деня на получаването й.
И цял живот не се беше разделял с нея.
Бащата на Мори го завел в кожарската фабрика, където работел. Било по време на Икономическата
