„малкия живак“ със своите апарати и магнетофони, защото Фени изведнъж беше започнал да говори на няколко познати и непознати езика. Анализът на записите водеше до най-объркващи изводи, основани на пределната яснота на някои съвременни фрази и на цели речи, примесени с отломки от средновековни и най-древни наречия. Последните се реставрираха с най-голямо старание от специалистите и моментално се публикуваха в психологическите и филологическите циклостилки. Работните хипотези бяха най-различни: от размразяване на генетична памет до спомени от преражданията. Не липсваха и учени-петдесятници, които виждаха в детето-чудо „новото откровение на Духа“ и „тържеството на Огнените Езици“.По-късно, когато проучваше религиите и сектите, Фенимър Туинсън се сприятели много с тази многобройна по света църква, която ту го удивляваше със своите явни чудеса, ту го разсмиваше неудържимо, когато някой брат получаваше дарбата на общо молитвено събрание да се моли като „някой си светия Джакомо Казанова“ или като парен локомотив…Както и да е, но повечето петдесетници по цяла Америка сега виждаха над него — почти във всяка община имаше поне по един брат, „вярващ с дарби“, — да летят бели гълъби и да светят бели звезди; защото над обикновените хора, по правило, имало дяволи, змии и черни звезди… Учените едва можаха да изтръгнат малкия от ръцете на вдъхновените чада на истината, които съзираха в брат Туинсън бъдещия водач на праведниците от петдесетия ден, продължителят на делото на ап. Павел и Ян Амос Коменски.
Обаче съвременните и древните изказвания на самия Фенимър разтревожиха родителите му не на шега. Учените бяха на същото мнение — и когато един ден момчето започна да вика на чист американски някакви нелепици относно „скверността на дрехите“ като „творение на Лукавия“ и почна при всеки удобен случай да се разсъблича, родителите му се подписаха и той бе вкаран в психиатрия. Борбата му с дрехите датираше още от пеленаческа възраст, но до този момент още никой не й бе отдавал толкова сериозно значение.
В психо-неврологичното отделение, където бе настанен Фени, имаше още един рядък случай като неговия. Това беше едно момиченце от Швеция. То въобще не допускаше да го облекат или когато го обличаха заспало, то машинално се разсъбличаше, без да се събужда. Майката на нещастната Нунгрен плачеше денонощно и беше станала на вейка. Всички лекари бяха дигнали ръце от детето и още не смееха да почват с лекарства и шокове, защото Нунгрен беше само на три годинки.
В тази ужасна обстановка за душевното развитие на Фени и Нунгрен, най-после се намери един психиатър, който пое на себе си отговорността и пусна момченцето и момиченцето да си играят заедно в едно специално заградено място на парка. Фенимър се нахвърляше с нокти и зъби на всеки, който искаше да го прибере, но чичко Дениъл той беззаветно обичаше и за него беше готов даже…да се облече. Този крупен успех на Дениъл Паркинсън по-късно можа да се прехвърли и в лечението на Нунгрен. Нуни не се бореше, когато искаше да я облекат, а просто веднага заспиваше. По едно време мислеха, че нейният „психологически ексхибиционизъм“ е съчетан със сънна болест.
Опасенията дойдоха оттам, че започнаха да виждат децата все по-често да се милват и прегръщат. През топлите летни дни те дори заспиваха прегърнати и представляваха най-дивната картина, която можеше да си въобрази някой майстор-пасторалист. Защото не липсваха и кученца, и агънца, и какви ли не още лечителни трикове на новия доктор /впрочем, децата не знаеха, че е лекар — той беше „добрият чичко от приказките“, който също като тях ненавижда болницата и ужасните доктори в бели престилки, които искат да се обличаме/. Първият голям удар на Паркинсън беше самото негово разсъбличане гол. Децата така се привързаха към него, че Нунгрен, която нямаше баща, започна да му вика „мили татко“. Никой, за нищо на света, не бе в състояние да раздели Фени от Нунгрен, нито двамата — от „чичко и татко Дениъл“. Един черен ден обаче Паркинсън бе извикан по спешност в правителствената психиатрия на Белия дом за консултация, и откъдето, по странни причини, не се върна. Говореше се, че бил обявен за побъркан, шпионин или не знам още какъв си и сега се водеше безследно изчезнал. Враговете му в клиниката веднага ликвидираха неговия метод, за да не бъдат обвинени и те от целомъдрената наука за „насадители на разврат“ — и Фенимър и нещастната Нунгрен отново отидоха зад решетките.
Те се гледаха от далечните болнични прозорци по цял ден, късаха се от плач и Нунгрен заспиваше, а Фенимър обикновено припадаше от изтощение. Един ден, когато го водеха на преглед, Фенимър успя да се изтръгне от лапите на санитарите и скочи от стълбището на третия етаж. Да, той беше наистина необикновено дете.
Два месеца лежа целият в гипс. От тогава за цял живот му остана белег на лявото рамо. Белегът приличаше на буквата „N“ и може би затова Фенимър запомни завинаги името на Нунгрен. Тази буква се издълба дълбоко и незаличимо и в сърцето му, като никога незаздравяваща рана, която изигра решаваща роля през всичките години на неговото бурно детство и юношество.
След като се „излекува“, Фенимър Туинсън заскита с родителите си по цяла Америка. Техният „Вилис“ с фургон беше видял всички възможни пътища, баири и аутостради. Пътуващ кореспондент, баща му, мистър Туинсън, пращаше сензационни информации по всички възможни вестници и списания и пишеше пътеписи. Беше много нашумял и търсен заради пресекващите дъха случки, описания и сюжети. Той вземаше материал направо от живота на средния американец, но никой не вярваше, че всичко, което Джек Туинсън пише, е чиста истина. Пък дори и да измисляше всичко от игла до конец, пак щеше да му бъде простено и да го четат с настървение, защото всичко, което човек може да си помисли, в Америка е възможно. При това Джек Туинсън бе изненадващо добър разказвач. И най-простата случка той можеше да предаде с такъв виц, с такъв ироничен подтекст, че първото нещо, което търсеха обитателите на новия свят във всеки вестник и списание, бе неговото име. Така звездата му гря цели осем години.
По този начин малкият Фенимър се научи да чете още на три години. Той не знаеше що е приказка. Майка му, разбира се, избяга, а баща му нямаше време за възпитание. Приказките на Фенимър Туинсън бяха кореспонденциите на неговия родител, които детето веднага изчиташе от игла до конец и ги запомняше наизуст. На седемгодишна възраст той вече беше енциклопедия на бащиното си творчество и умееше да разсмива от сърце гостите или, по-скоро, домакините, при които те бяха в момента на гости. Епиграмите и епитафиите на мистър Джек пък бяха връх на всичко. Всички припадаха от смях. Мистър Туинсън никога не се спря, за да изучи прилично сина си, както си му е ред. Училището на Фени беше цяла Америка — такава, каквато е. А неговият татко бе умен и учен и не общуваше само с простолюдието. Той описваше и срещите си с големи и известни личности, взимаше интервюта, и като им придаваше формата на сериозни информации, пускаше вътре такъв тънък виц, че всеки нормален читател можеше да се спука от смях. Интервюираше артисти; интервюираше губернатори и техни съпруги; интервюираше религиозни лидери и техните бабички; интервюираше бизнесмени, изобретатели, философи… Малкият Фенимър беше усвоил един отвратителен навик, в най-сериозният момент да зададе такъв въпрос, че истинското намерение на бащата изведнъж да лъсне с цялата си комичност и сам интервюираният, комуто беше известна славата на тази американска журналистическа звезда, загубваше изведнъж цялата си пуешка важност и се заливаше от смях под начумерения поглед на мистър Джек, който дърпаше сина си за ухото; но скоро и сам той предаваше фронта. Рядко, само когато обектът на тази наслада бе някой изключителен тъпак или темерут от класа, Фенимър изяждаше пердаха, а баща му се чудеше как да скърпва конците.
Приятели на Фенимър бяха всички котки, кучета, прасета, важни личности и хлапетии, както и птиците небесни. Най-сетне мистър Туинсън, един весел следобед, биде най-банално застрелян от някакъв непознат. Види се, някой не беше доволен от поредната дописка. Фенимър бе вече на 10.
Един евангелски пансион се погрижи за него. Той тръгна на училище с неохота и сигурно щеше да избяга още същия ден, ако в класа на госпожица Смит не се учеше отличната ученичка Бейзи Феликсън. Беше два класа по-горе от Фенимър. Той се постара да завърши училището в нейния клас. Нямаше американски или английски писател, когото той да не беше изчел до 15-та си година, за да бъде достоен за рода на Бейзи. Защото баща й бе крупен търговец на щипки за коса, а майка й — пианистка.
После Бейзи замина. Фенимър тръгна след нея и ги следи през няколко щата, докато накрая не го хванаха, че се вози без билет.
Младежът беше отчаян. Точно тогава попадна на битниците и преживя с тях цели три години. Те му допаднаха страшно и той се закле през целия си живот да остане свободен човек.
После отново заседна по библиотеките, в една от тях работеше Елис Дейвидсън. Тя стана смисъла на неговия живот. Елис му отвръщаше с взаимност, но между тях все още имаше пропаст и Фенимър Туинсън реши да се заеме с образованието си. Записа и завърши класическа и английска филология. Проучи цялата световна литература, защото от малък езиците му се удаваха изключително много, макар че неговите „огнени езици“ отдавна вече не се обаждаха.
