по стълбите.
— Вероника! — извика на свой ред Клаудио и се затича след нея. Той я настигна по стълбите, хвана я здраво за раменете и я задържа.
— Пуснете ме, ще викам! — истерично извика тя.
— И да викате, никаква полза. Тук сме съвършено сами, моя скъпа сеньора. Аз съм освободил всички и съм им заповядал да не ни безпокоят. Сега вие сте длъжна да ме изслушате, защото нямате никакъв друг изход.
— Вие сте варварин, господине. Дявол, изкусител, сатана! Ах, моя майко Чечилио и Господи, мой спасителю, какво съм ви направила чак толкова, какво съм ви направила!… Впрочем, аз съм безсилна пред грубостта и диващината, признавам. Правете с мен каквото желаете, господине. Тялото ми вие осквернихте и може да осквернявате, но трябва да знаете, че аз ви мразя с всичката сила на злобата, с която може да мрази една прелъстена от сатаната християнка!
— Разбира се, любовта към врага, за която говори вашият Учител, сигурно изглежда точно така… Но, да не продължаваме в този дух, сеньора. Аз искам да ви помоля само едно и настоявам: седнете сега отсреща и се опитайте да се успокоите. Аз не съм варварин и дивак, Вероника. Вие много добре знаете, че аз няма да мръдна и пръста си да ви докосна. Моят въпрос сега към вас е само един: защо пожелахте да говорим точно утре вечер в 18,30, а не веднага?
— Защото аз много добре чух, че утре вечер вие ще бъдете другаде.
— Разбира се, че ще бъда. Това е крайно наложително.
— Уважаеми сеньоре, аз не се женя, за да очаквам още на втората вечер съпруга ми да благоволи да се върне или да не се върне от някъде си!
— Това не е „някъде си“, Вероника. Аз твърде добре зная какво правя и никой досега не си е позволявал да ревизира разумността на моите постъпки.
— Струва ми се, сеньоре, че най-елементарното уважение към най-близкия човек в живота ни изисква, преди да уговаряме нещо с някого, да се позаинтересуваме дали, случайно, този най-близък човек не желае да дойде на тази среща!
— Извинявай, Вероника, но аз съвсем не подозирах, че онзи случай може да е станал причина за всичко това. Аз и сега се чудя: възможна ли е такава реакция от образована и културна жена като теб?
— Никой не ви е упълномощавал да съдите образоваността и културата ми и моите реакции. Аз зная едно: там, дето има любов, има и единство. Човекът, който обича друг човек, вече няма един център — той става двуцентров. Цялата си душевност той пренастройва по съвършено нов начин, той заживява в друг свят, сеньоре. Онзи, който обича истински, както вие имате наглостта да твърдите, той никога не може да извърши нещо, без предварително да е помислил, че то може да не бъде приятно на любимото същество. Истински любещият обожава своя любим и това обожание се изразява в непреодолимото желание да узнае какво точно е нужно на другия и как точно можем да му доставим по най-хубав начин всичко това. Аз, господине, нито в една секунда от нашия съвършено кратък и все пак ужасяващо дълъг съвместен живот, не долових даже сянка от мисъл да изоставите своите амбиции и да се попитате какво може да искам аз. Вие сте заледен връх, сеньоре, който знае твърде добре какво иска и постига своята цел с цената на всичко. Може да има много легенди и тайни около вас, но в това отношение вие сте ми ясен. Аз нямам нужда от такъв партньор и съпруг, господин Клаудио Ариени!
— Не ви ли се струва, че правите констатацията си малко късно?
— Напротив, тъкмо навреме. И ако искате да знаете, аз още в самото начало почувствувах с всичка сила, че вие сте демон. Дори бях предупредена за всичко това. Вие сте изчадие адово, Клаудио Ариени! Всичко, което сторихте с мене през тази ужасна нощ, бе под хипноза. Аз не съм ви обичала нито за миг!
— Ах, така ли?…
— Точно така!
— Вие сте много горда, сеньора. Не слагайте преграда на нещо, което е по-силно и по-естествено от всичко друго на света. Нека оставим настрана различията между нас. Нужно ли е да го казвам с думи, Вероника! Ние се обичаме — това е истината — и ако нещо е в състояние да засенчи първото чувство, което ни завладя…
— Излишни приказки, сеньоре… Вие знаете моите условия. Вие имате своя свят и своите ангажименти, аз имам моите. Аз съм ваша формална съпруга от сега нататък и това ще продължава до момента, в който сеньора Констанца Бочерини и църквата „Санкта Чечилия на Исус Великолепния“ ще престанат да чувствуват острата необходимост Вероника Ломбарди да бъде свързана с човек като вас. Считайте нощта, която премина, за недоразумение, за хипнотично изнудване и изнасилване, за вечна пропаст между нас двамата! Това имам да ви кажа аз — нищо повече!
— Аз те обичам, Вероника! Никога нещо в света не е било по-силно от това, което става у мен в момента…
— С изключение на този гнусен лист, който ми подавате да подпиша… Такова нещо може да стане само в психиатрия, сеньор министре…
— Аз имам своите дълбоки съображения, Вероника!
— Ако не се лъжа, вие сам казахте, че съображения, по-силни от любовта, миришат на…
— Това е съвсем друго нещо, скъпа.
— Хайде де!… Съвсем друго! И „скъпа“ на всичкото отгоре!… Значи, вие имате право да ме обичате и да поставяте своите условия, а аз не, така ли? Сеньоре, да бъдем откровени. Още когато бях на осем години, една врачка ми предсказа, че Архангел Михаил е моят небесен възлюблен и че рано или късно ще го срещна на тая земя под формата на човек с високо обществено положение. Силата, с която се появихте вие в моя живот и поразителната прилика с портрета от Франсуа Леоне над леглото ми, както и сънищата, породени от онова пророчество, изиграха своята роля. И ето, сега аз съм в ръцете на дявола, сеньор Ариени. А както е известно, дяволът винаги борави с подписи и документи. Вие сте ми съвършено ясен, сеньоре! Съпруг, който има тайни от съпругата си… Това, само по себе си, е напълно достатъчно. Вие не сте склонен ни на йота да се помръднете от своите позиции, а претендирате…
— Вие не сте се опитала нито за минута да ме изслушате, Вероника…
— Никакво изслушване! Дяволът, както е известно, много разчита да го изслушват. И стига приказки по този въпрос — считайте го за закрит. В цялата тази история не мога да разбера единствено позицията на отец Сагитиниус. Само това не очаквах.
— Отец Сагитиниус…
— О, и по това компетентен! Достатъчно, сеньоре… Не осквернявайте и последното, което… Впрочем, няма какво да се церемоним. Дайте договора да го подпиша.
— Няма смисъл, Вероника… След всичко, което…
— Има смисъл! Това бяха вашите брачни позиции, ако не се лъжа…
— Става чиста трагикомедия, сеньора… Ако вие го прочетете с това съзнание…
— Аз въобще няма да го чета, уважаеми. Аз искам само да го подпиша.
— Това не си ти, Вероника! Защо се държиш така? Ти сриваш всичко, още преди да е започнало. Ето, сега ще ти кажа една тайна: аз — с цялата моя мисия (не става дума за някакво си министерство) — вече няма да мога да направя нито една крачка без тебе. На мен ми е необходима жена, която да ме обича беззаветно и предано, независимо от…,която е готова…
— Аха, изплю ли камъчето? Значи, министерството е само стъпало за тебе. Не се и съмнявах, сеньоре. Но стига толкова. Нещата отдавна се въртят в омагьосан кръг. Всеки път се стига само до едно: „На
— Нали точно затова предлагам да изясним своите необходимости и да ги координираме?
— С документ?!! Моля, достатъчно, сеньоре! Ако обичате, посочете ми коя е моята стая, защото съм уморена до смърт от цялата тази комедия. Ако не — правете с мен каквото искате — аз съм ваша. Парче лед в ръцете ви — ако ви се харесва. Във всеки случай, не е изключено след това и да се самоубия. Вие може би не познавате рода Бочерини.
— Твърде жалко, че започнах диалог тъкмо с него…
На другия ден един циганин намери в боклука зад Палаццо д,Ариени един смачкан и накъсан на парчета
