умееш да ми правиш и това удоволствие…“
„Аз съм взел с отличен изпита по клетвени оргазми, Велики Неизвестни! Ако бабичките си спасяват живота с клюки и клетви, то защо и ние да не си доставяме този фън8 от време на време?“
— Да, ама никой друг не ми го е правил досега така като тебе. Котка да ти пикае на късмета!
— Въпрос на душевно сродство, шефе. Хайде сега да приключваме, че трябва да взема по-живо участие в цирка на живота си. Хайде, дано бъбрек ти се откачи; ега конска фъшкия те задави, ега пукнеш над жена без пеперуда, ега пръднеш, кога имаш диария! Всичко най-лошо, шефе, приятни кошмари…
Великият Неизвестен така диво се разсмя, че министърът на културата и професор д-р по теория и естетика на изящните изкуства не можа да удържи на свой ред усмивката си.
— Горкото момиче!… — се чу приглушен шепот от процесията.
13.
Сватбеното празненство в залите на Палаццо д,Ариени беше в своя разгар. Домакинът, може би най- богатият младоженец в Италия, все още не можеше да се отърси от своето самовглъбение. Вероника Ариени трябваше да бъде превзета на всяка цена. Дните до Великия Импулс се брояха на пръсти и той чувствуваше с цялата си душа, че трябва да я превземе. Неговата прекрасна съпруга трябваше да се пробуди за него, да отзвучи на чистата му любов с всичките фибри на тялото и душата си, с цялата предана пламенност, на която е способна италианката. Ала ледената надменност на жените с гордо сърце бе застанала с цялата си непробиваемост сега между него и нея. Тя не можеше да му прости, че в своето бурно чувство той беше сринал с един удар кулите на нейното платонично въображение, жаждата на божествената девица поетическата прелюдия да продължава колкото може по-дълго. Той я бе поставил лице с лице не с насилието и бруталността на мъжа, а с неизбежността на собственото и силно желание. И Хайнрих Ендерберг, който никога не бе имал проблеми с жени, при собствената си съпруга сега срещаше такава плътна и необяснима съпротива, че вече не знаеше какво да мисли. „И ние сме мнителни“ — беше му казала тя, когато се бе опитал да загатне за своите любовни условия, без които не започваше нито една игра. Но при наличието на различия и на пречки, безумната любов и изпепеляващата страст никога не може да избликне спонтанно у дъщерите на аристократи, кардинали и цезари. Те могат да умират, но своята любов те никога няма да изразят и признаят. Това е нещо ново за мене — вълнуваше се новият Велик Неизвестен. — Аз съм чел в романите, че такива жени са способни да умрат на място, но нито едно мускулче на лицето да не издаде чувството, което ги вълнува. Нещо повече — в скоро време това силно чувство у тях, по някаква странна, женска алхимия, се превръща в дива омраза; в една с нищо неоправдана, горда и жестока упоритост, в постоянно будно око за недостатъците и в жлъчен език. Такава жена не си поплюва: обидена и същевременно много страхлива, тя, при всяка следваща реплика, търси начин да нарани по- болезнено, да унизи най-несправедливо мъжа, който не е благоволил да й се подчини. Чувството за собствена правота и непогрешимост, подплатено от непоклатима самоувереност, предизвиква изявления, от които на другия става ясно колко тази обидена или вярна на себе си жена била уж безразличана към нас, до каква степен било безнадежно и невъзможно интимното приближаване към нея… Една колкото интересна за психолога, толкова и прозрачно плитка, просташка позиция…
И лъжейки другия и своето собствено, бедно сърце, горделивата и властолюбива партньорка не закъснява да ни изненада със своята нервна и физическа слабост. Тя може да се крие, но истината е една: внезапни припадъци; най-тежки циклофрении и психопатии, хистерични сцени и виене на свят; чернота пред очите; разни лоши и по-малко лоши разтройства на мензиса; камъни в бъбреците, кой знае откъде дошли, понякога страшен диабет, вдигания и спадания на кръвното, тромбофлебити, разширени вени и разни анемии, алергии, хистерии и какви ли не още красотии издават сърцето на горделивите! И никакви молитви, никакви ритуали, никакви изповеди и самовнушения, никаква „твърда ръка“ и „удавяне в работа“ не могат да им помогнат да се оправят… Жени като наследницата на Констанца Бочерини не могат никога да простят ономува, който дръзне да постави условие. Те наричат нещата „много по-прости“, но, същевременно, явно или не, държат като щит пред своята сърдечна простота своите собствени, упорити условия. Когато сърцето на такава жена се пробуди, то може да бъде предано и вярно до смърт. Но не изпълниш ли с нещо каприза му, то се затваря навеки за тебе. Такова сърце вече никога не може да се роди втори път. То е свършено, унищожено, изпепелено в адския огън на своята собствена гордост. От него можеш да очакваш само язвителни забележки, подигравки, поучения и — винаги точна преценка на недостатъците.
„Аз съм погубена, погубена, погубена! — мислеше в същото време Вероника Ариени. — Ах, Господи, защо ме сполетя изведнъж такава ужасна и сладка съдба? Ето, сега мама е доволна, целият род е доволен; онзи, чийто портрет виси над леглото ми, е вече с мене, а пък аз — какво? Защо ме разкъсват толкова противоречиви чувства и състояния?… Господи, Господи, този човек до мен е всичко за мене на този свят — и същевременно го усещам като мой похитител, мой смъртен враг. Аз го обичам както никого досега и — същевременно — нещо в мене не може никога да му прости!“
На Вероника Ариени изведнъж й се прииска с всичка сила да прегърне съпруга си, да почувствува неговата грижа, ласка, внимание. Тя усети, че Клаудио я разбра и я погледна топло. В същия миг обаче една млада дама се приближи и твърде интимно прошепна нещо на ухото на сеньор министъра. Той закима с разбиране, каза полугласно нещо като „Да, да, разбира се, утре вечер“ — и пак се обърна към своята божествена съпруга. Тя срещна погледа му със стъклени очи.
— Любезни сеньоре — каза тя ледено. — Аз съм готова да чуя вашите условия.
— Преклонението пред дамата на сърцето — отговори той изненадано и същевременно насмешливо — изисква да бъдат чути първо нейните условия…
— Вие ги чухте много добре и се заклехте преди малко в църквата. Всички други условия са от Лукавия.
Клаудио Ариени стана изведнъж сериозен, погледна надолу, едва забележимо стисна юмруци и каза с неочакван бас:
— Е, добре. Довечера аз ще ви прочета моите условия. Ако се наложи, ще съставим общ документ, под който ще се подпишем и двамата. В противен случай, аз не мога да зная какво може да се случи с църквата „Санкта Чечилия на Исус Великолепния“… и с Паллаццо ди Кардинале.
— Чакам вечерта с огромно нетърпение — процеди през зъби Вероника Ариени. — Докато сме заедно — само с договор!
…
И наистина — вечерта, когато останаха сами — сеньор Клаудио Ариени не закъсня да съобщи на съпругата си, че проектодоговорът от негова страна е готов. Той седна в креслото си, подаде един ситно изписан лист на сеньора Вероника Ариени и сложи пред нея на масата своята писалка.
— Моля да отбележите местата, които вие считате за неприемливи…
Един продължителен поглед, пълен с обида, гордост, молба и недоумение, беше отговорът на Вероника Ариени.
— И… всичко това… сериозно?
— Съвършено сериозно, сеньора. Аз не съм свикнал да ме контрират.
— Вие нямате право, сеньор Ариени! Никой, никой досега не се е държал така с мен! И аз имам някакво достойнство, сеньоре, ако смея да ви съобщя…
— Достойнство, по-силно от любовта, е чисто говно лайняно.
— А вие какво искате! Да се умилквам като някоя… и да ви помоля за прошка задето… Вие сте чудовище, Клаудио Ариени!
И най-прекрасната италианка в Рим, а може би и в цяла Италия, избухна в отчаян, неудържим плач. Клаудио Ариени стана, коленичи пред нея, хвана ръцете й в своите и тихо каза:
— Вероника, да оставим всичко това! Ако можеш, прости ми, Вероника…
Тресейки се все още от плач, съпругата му издърпа ръцете си, помъчи се да се овладее и рече:
— Ще поговорим по този въпрос утре вечер, в 18,30…
— Утре вечер не мога, Вероника.
— Тогава никога! — извика, вече съвсем без да се владее, жена му. Тя стана и бързо се запъти надолу
