й излезе червен пламък. — Но аз те обикнах и затова сега аз съм вече в ръцете ти. Една Ламя се познава по това, че никога не може да обикне. Тя се пази от любовта като от молитва! Но това съвсем още не значи, че ти можеш да ми се изплъзнеш. Моето знание, трупано с хилядолетия, е като планина пред твоето. Аз дебна всяка твоя мисъл! Винаги мога да изискам Бездната да те ликвидира. Грешка от моя страна е изключена. Черната Дупка в тая галактика сега разчита изцяло на мен. А аз избрах теб, защото те намерих най- съвършен за тази работа. И защото вече нямаме друг изход. Великата Нощ си отива. Денят хлопа на вратата ни! Ние трябва да грабнем колкото може повече Раздвоена Енергия, ако искаме да останем. Планът на Черноликия е гениален. Ние имаме шанс да се промъкнем и в Новата Вселена. Сега обаче всичко вече е в твоите ръце. Ако излезеш предател, самият ти пак си погубен. Който е приел нашите методи, той загива с нас.“
Като каза това, Драконът отново се превърна само в едва видим контур и фигурката на Архангел Михаил започна да расте. Тя растеше все повече и повече, докато, в същото време, очертанията на Дракона се смаляваха на свой ред и станаха на точка. Там, където трябваше да бъде сърцето на архангела, се отвори и разпространи по цялата площ на картината, на хиляди вълнички, друга картина. Художникът и монахиня Аминия видяха ясно как в една стая известният психиатър д-р Фенимър Туинсън беше застанал на колене и държеше ръката на сеньорина Вероника Ломбарди. Тя беше вече в съзнание и смутено му се усмихваше. Фенимър Туинсън я гледаше с такъв унес, че въобще не се сещаше да отдръпне ръцете си.
Франсуа Леоне скочи бързо от креслото. Той падна на колене пред образа на своята мадона, наведе глава и така мълча дълго време.
— Твоята жертва я спаси, не се безпокой вече за нея — каза тихо Аминия Некольцова от креслото. — За съжаление, сега чашата няма да отмине приятеля Фенимър.
И наистина, д-р Фенимър Туинсън повдигна глава инстинктивно и за втори път се вгледа внимателно в портрета на Архангел Михаил, който висеше над леглото на сеньорината.
— Доктор Клаудио Ариени! — извика той ужасен.
Бледната му пациентка кимна в знак на потвърждение, със затворени очи. В същия миг Фенимър Туинсън падна в безсъзнание на пода. Дойдоха хора и го изнесоха. Копието на Архангел Михаил светеше нажежено до бяло и се готвеше да се забие всеки момент в миниатюрната ламя, която се мяташе като бълха в левия ъгъл на картината. Гигантът изпущаше на всички страни ослепителни мълнии; и за всички, които имаха очи да виждат и ум да разбират, бе станало ясно, че битката всеки миг ще завърши с победа на истината и святостта над вековния враг человечески.
В този миг Рим и цяла Европа усети предупредителен трус. Сеизмографите и всички чувствителни хора го почувствуваха.
— Франсуа! — скочи от креслото светицата-монахиня. — Много те моля, смили се!
Великият живописец стоеше, гордо застинал със скръстени ръце, и с цялото си същество очакваше развръзката. Той бе изпаднал в творчески екстаз и за титаническото му вдъхновение като че ли сега нямаше граници. Ателието тътнеше от подземни удари на тимпани, симфонията на всемира, във всичките му картини, вече достигаше своето пределно крешчендо — и всеки момент, в ритмичното светване и угасване на милиардите светове, можеше да се очаква нещо ужасно или велико. Сега всичко беше в ръцете на твореца Леоне.
— О, велики Леоне! — шепнеше умоляващо светицата в краката му и го молеше: — Не допускай всичко да почне отново, както започна преди. Сътвори този път нещо ново, различно! Ето, твоят брат Фенимър реши да поеме част от удара. Не можеш ли и ти да направиш нещо за тази нещастна планета?
На картината архангел Михал вече вдигаше копие. Той произнесе молитва и Драконът от бълха се превърна отново на дракон.
— Не ти ли се струва, че този дракон е премного тъжен?- попита монахиня Аминия. — Има ли някой, който да е страдал повече от него на тая земя заради човешките отклонения?
— Права си, светице. Помни, ти се застъпи!
И с един бърз, безпогрешен жест, великият сътворител Франсуа Леоне грабна една тънка четка, взе с връхчето й малко титанвайс направо от тубата — и нанесе искра от слънце в сърцето на Дракона! Тази жива искрица мигновено пусна светло коренче и стъбло към опашката и главата на това ненаситно чудовище.
10.
— Сеньорита Верони, искате ли да ви гледам на кафе?
— Да, лельо Лонди, да! Ах, колко ужасно е всичко, което става наоколо! Мамина припадна, д-р Туинсън го няма… Мама иска веднага да се оженя, иначе щяла да умре. Ах, ако не беше мамина, щях да се самоубия, вярвай ми: ужасно, ужасно съм оплетена!…
— Ето, аз съм готова с кафенцето. Изпийте го, скъпа. Ааа така!… Сега да почакаме…
— Лельо Лондина, ако една християнка и благородница изведнъж се влюби до смърт в някой мъж, а той не я търси, какво може да се направи?
— Зависи, скъпа, зависи…
— Една дама от висшето общество… при това християнка… не може да го потърси първа, нали? После… ако въобще не е сигурно, че и той я обича?…
— Не зная, мила, не зная… Това са сложни работи, светски…
— Мъжът, истинският мъж, пръв трябва да престъпи границата. А лельо Лондина, ако други хора пострадат, когато тяхната обожаема се омъжи?
— Нека пострадат! Който не е обичал Бога повече от всичко, нека да страда — така му се пада! Една обикновена християнка извън тесния път не може да спаси повече от един мъж. Така зная аз. Всичко друго е грях, сеньорина! И вашите изкуства, и вашите философии, и вашите платонични приятелства — всичко това е съблазън, грях, димна завеса пред очите на Спасителя. Казано е: или — или! Има грях на плътта, има грях на сърцето, има и грях на очите. Лукавият дебне отвсякъде! Пътят към Бога е само един — и той е прав. Вие знаете, драга сеньорина. Нашата църква — вярата на отец Сагитиниус и моята вяра — вярата на истинските, същински християни, не одобрява делото на вашата „Санкта Чечилия на Исус Великолепния“. Великолепието, скъпа моя, е похот на очите и смърт за душата. Затова ние не го одобряваме и правим всичко, което е по силите ни, за да не се набляга в богослужението на пищната външна форма. Отец Сагитиниус казва, че образите смъкват човешката душа на земята, а небето се нуждае от молитва, от съзерцание, от проучване и изпълнение на Писанията. Отец Сагитини много уважава езичника Платон, сеньорина Вероника. Във вечното Царство художници, писатели и тем подобни очеблудци никога не могат да влязат. Те си остават в царството на сенките — нищо повече!
— Това е много крайна позиция, мила. Аз съм спорила с вашите хора. Между тях почти няма културни личности. Извинявай, не искам да те обиждам…
— Животът на праведника, Верони, трябва да бъде като опъната струна от земята към Царството Божие! Царството Божие не е от този свят. Това тук е светът на Лукавия и нашата цел е и може да бъде само една: пълно самоотдаване на Духа, пълно и беззаветно служене Нему и само Нему! Отец Сагитиниус…
— Кафето е вече изсъхнало, лельо Лонди. Ще ми гледаш ли?
— Отец Сагитиниус върши и чудеса, мила! Ти и целият Рим знаете много добре това. „Чудесата“ на сквернописеца Франко Леоне…
— Франсуа…
— Не ме прекъсвайте, сеньорита. Чудесата на тоя плътски образописец не идват от Бога! Чудо голямо, като ставали толкова много чудотворни изцеления! Дяволът също може да лекува — и то как! Лекува, та пушек се вдига. Какво му пречи на дявола да лекува своите си, за да могат отново да се отдадат на плътта и насладите? Друго трябва да се лекува, госпожице: трябва да се лекува душата. Ето, самият, вашият доктор — онзи де, американецът — да не мислите, че и неговото изкуство не е от лукавия? Ще дигне той някого на крака, ще му върне здравето — и какво ще тръгне да прави тоя мех, пълен с гнусотии? — Пак своето си!… Душата трябва да се лекува, Вероника Ломбарди, душата, а не тялото! Тялото е немощно и съвсем временно, бързопреходно. Ето, вие сама помните много добре: когато засвири след службата на нашия орган сам отец Сагитини… Не бяхте ли вие първата, която се разплакахте и казахте „Господи, Господи, къде съм била досега!…“ В твоята душа, чедо Божие, има небесна искра и отец Сагитиниус
